Мобилно меню

4.5555555555556 1 1 1 1 1 Rating 4.56 (27 Votes)
1_14.jpgУченикът има следните задължения:
(...) 3.6 да не носи религиозни символи,
 които по агресивен и натрапващ се начин
 демонстрират религиозните му предпочитания.

Ако е нужно съобразяване с някаква лаконичност, коментарът на новия проектозакон би трябвало да изглежда приблизително така: Поредната победа на прогресивните сили над здравия разум; или: За да не обиди никой вярата другиму в училище, е допустимо само неверие; или: За да не демонстрира никой вярата си във вреда на друг, може да се демонстрира само неверие - във вреда на всички вери; или (вече като обяснение): Различните религии могат да противопоставят едни вярващи ученици на други - приемливо е само противопоставяне на всички, които вярват.

Като че ли е по-добре обаче стремежът към лаконичност да бъде изоставен. Доколкото разбирам, спорната формулировка се стреми да покаже, че забраната не е насочена срещу религиозните предпочитания, а против агресивното им демонстриране. С други думи, по замисъл се преследва вид агресия, а не личните й мотиви. Определени знаци и изрази подлежат на ограничаване не доколкото са религиозни, а доколкото са агресивни и натрапчиви.

Но агресията и досега е ограничавана от действащите закони и всяка нейна проява в училище би трябвало да бъде санкционирана, независимо дали е свързана с религиозни убеждения или с липсата им. Така че, ако действително е насочен срещу агресията на израза, а не срещу религиозните предпочитания, то проектозаконът не казва нищо ново.

Може би същински новото в него е, че религиозните предпочитания могат да бъдат източник на агресия? Обаче това също не е новост. Отдавна е известно, както че религиозните убеждения могат да бъдат източник на агресия, така и че такъв източник може да бъде липсата им или липсата на убеждения изобщо. Ако настояваме, че се стремим да ограничим не религиозните предпочитания, а агресията на техния израз, не би трябвало да правим разлика между убежденията като възможен мотив на агресивен израз. Обратно - всеки опит да се ограничи определен вид агресия изключително въз основа на религиозните й мотиви твърди непряко, че религиозните предпочитания могат да бъдат мотив за специфична агресия, а останалите убеждения - не. В този смисъл, доколкото законопроектът въобще се опитва да въведе нещо ново, то е насочено необосновано именно срещу религиозните предпочитания от всякакъв вид, а не просто срещу агресивния им израз. Струва ми се, че тази дилема не може да бъде избягната с по-прецизни тълкувания и с никакъв вид уточнения. Тълкуването на закона може да ограничава самия агресивен израз, но тогава в него няма място за словосъчетанието “религиозни предпочитания”; или пък да преследва агресията заради специфично религиозните й мотиви, но тогава, доколкото разграничава нейния израз по тях, то е насочено именно срещу религиозните предпочитания. Във втория случай на ограничаване подлежат самите религиозни мотиви, доколкото решаващо става самото им идентифициране като религиозни. Така или от обсега на преследване на закона биват изключени останалите нерелигиозни, агресивни и натрапващи се знаци на някакви убеждения, или на преследване подлежи религиозният характер на определени изрази и знаци, а не някакви “агресивни и натрапващи се символи”. Може би си струва нещо като обобщение: Доколкото въобще се въвежда някакво ново ограничение, то е насочено към религиозните предпочитания, а не към агресията на израза им, защото не съществува никакъв друг начин този израз да бъде идентифициран като попадащ под специфичните ограничения на закона, освен чрез религиозните му мотиви.

Заслужава си да си представим как би изглеждало всичко това на практика. Степента на агресивност сама по себе си вероятно подлежи на някаква обективна оценка - религиозните й мотиви обаче не подлежат. Достатъчно е да заподозрем религиозни съображения зад нечии непоносими изрази, за да се превърнат те в демонстрация на религиозни предпочитания заедно с всички законни и незаконни следствия от това; достатъчно е да ни се сторят нетърпими известни жестове на събеседника, за да съзрем зад тях религиозни, тоест непозволени мотиви. Ако религиозните предпочитания на ученика или съученика ни се струват недопустими, то всеки техен израз се превръща в акт на агресия спрямо околните. Щом не сме в състояние да мотивираме разумно негодуванието си от нечие поведение, можем да потърсим обяснението в скрити религиозни предпочитания, за които не сме си давали сметка до приемането на новия Закон за образованието. Що се отнася до степента на агресивност и натрапчивост на евентуалните знаци, то за нейната оценка не е нужен по-голям опит от битовия: всеки, който поне веднъж се е карал със съседите си, знае как една обикновена неприязън може да превърне всички обичайни особености в държането на отсрещната страна в знаци на враждебност и целенасочен израз на агресия. Едва ли е необходимо човек да е професионален психолог, за да потвърди, че представата за агресивността на определен израз се определя не от материалната му страна, а от допускането за враждебността на мотивите, които стоят зад нея. Класната, която смята за недопустими думите, вида или поведението на ученика N, сега може да потърси зад тях религиозни мотиви - и сигурно ще ги намери. Ако възпитанието на даден ученик изисква от него първо да пита за изповеданието на човека до себе си и после за него, той сега ще се убеди по-лесно, че е нетърпима не само чуждата вяра, но и характерните й знаци. С това “традиционната веротърпимост на българина”, с която толкова се гордеем напоследък, вече получава и надеждни законови гаранции.

Впрочем хората, които не вярват в Бога, е естествено да имат по въпроса убеждения и (доколкото Бог за тях не съществува) да смятат, че онези, които вярват, имат също убеждения, придружени понякога с характерни преживявания. Доколкото наистина е рационално, тяхното убеждение, че нещо не съществува (а именно Бог), не би трябвало да се засяга от противното мнение или от „илюзиите” на вярващите. За онзи, който не вярва, Бог не съществува, знаците на Неговото съществуване не могат да имат реално значение и заедно с цялата им възможна експресивност не са в състояние даже да противоречат на убежденията на невярващия. В най-лошия случай за него това са знаци на субективни предпочитания (от каквито на са лишени и невярващите), зад чиято евентуална агресивност и натрапчивост има само лични фантазми и афекти, които проектозаконът, кой знае защо, разграничава от тези на останалите под името „религиозни предпочитания”. Нелепо е да се сърдим на Бог, Който не съществува. А вярващите би трябвало да имат надеждна закрила: според налагащите се представи за толерантност е недопустимо да се отстоява определена истина като универсално валидна, но всеки има неотнимаемото право да се лъже пред очите на обществото.

От своя страна, никой от “унижените и оскърбените” от досегашното положение представители на различни изповедания няма нищо против да среща знаци на вяра в друг Бог - засягат се само единствените, които нямат Бог, заради Когото да се обиждат; засягат се просто заради себе си, сякаш самите са богове, тоест така както сам Бог не се обижда. Ако държат да покажат, че атеистичните убеждения наистина са равноположени на религиозната вяра, ще трябва да признаят, че изповядват единствено собственото си неверие, каузата, че нещо не съществува,  като религия - и то с фанатизъм и нетърпимост, с каквито никой от вярващите не защитава вярата си. Последното е видно даже по това, че българският закон приравнява правата на атеистичните убеждения с тези на религиозната вяра, но проектозаконът за образованието създава недопустими привилегии за невярващите да демонстрират неограничено убежденията си (в случая неверието си) - същото, от което лишава всички възможни вярващи.

Останалото са главно въпроси... Как би могъл да бъде ощетен светският характер на образованието от вярата на тези, които го получават? Без съмнение замисълът на декларирано светското образование е по-скоро обратният - да бъде засегната вярата на обучаващите се, да се сведе религията до културен феномен, за да бъде изтикана в някаква културна ниша за некултурни (своеобразен резерват за вярващи) и то от вечната субкултура на неверието. Как обаче би могло да пострада едно образование, макар и светско, от нечия вяра и нейните знаци? Единствено, ако то по замисъл цели да демонстрира агресивно и натрапващо се антирелигиозна идеология... Да приемем другия възможен довод: че никой, който вярва, не бива да го показва, за да не се обидят онези, които не вярват, e като да се съгласим, че не би трябвало да се говори, за да не се обидят заекващите; че колкото по-добре говори някой, толкова по-обидно е това за заекващите. (Вярвам, че тези, които ме познават, няма да ме заподозрят в подигравка с хора в неравностойно положение).

Нима едно светско образование, призвано да подготвя за живот сред различни светогледи и култури, може да се осъществи само в среда, в която няма и намек за вярата в Бога и характерните й знаци? Възможно ли е изобщо образование, макар и светско, което се стреми да забрави съществуването на хора, които отдават реално значение на Бога в живота си? Възможно е. Отдавна е изпробвано. И резултатът може да е в полза на светското, но определено е в ущърб на образованието, дори и на тези, които не вярват в Бога. Образованието, и може би в още по-голяма степен възпитанието, все пак предполага запознанство с факти и реалности, които не са непременно желани, както и с мнения, които не са непременно споделяни.

Всъщност съществува една единствена предпоставка, която би направила новия образователен проект адекватен на реалността и безспорно обоснован от образователна и възпитателна гледна точка: ако Бог не съществува, държи се сякаш не съществува или поне както очаква от Него просветното министерство; ако учениците, които смятат противното, досущ като Него не съществуват, държат се сякаш не съществуват или (което е едно и също) както очаква от тях просветното министерство; ако знаците на инкриминираното Божие присъствие в учебните заведения представляват мимолетен каприз, който т. нар. вярващи би трябвало да пожертват заради правото да бъдат обучавани като невярващи. Именно този случай претендира да стане същинската презумпция на българския законодател. Докато словосъчетанието “светско образование” се разбира по предлагания в законопроекта начин, то може да лежи само на тази основа. При всички останали случаи в частта му за религиозните символи законопроектът е или обикновена недомислица, или обикновена несправедливост от името на светлото, пардон, на светското ни бъдеще; своеобразно предложение за отлагане на плурализма заради безметежната ни съвместност. Лично аз обаче се опасявам, че новият образователен проект не е недоразумение, а има сериозни и принципни предпоставки; замисъл, който ще се старае да въплъщава последователно. Опасявам се от техния ирационален произход, догматична нагласа и тоталитарен дух, от които ми лъха на нещо смътно познато и противно, като зам.-директорски кабинет.

Кратък адрес на настоящата публикация: https://dveri.bg/3krfu 

Разпространяване на статията:

 

 

И рече старецът...

Бог слиза при смирените, както водата се стича от хълмовете към долините.

Св. Тихон от Воронеж
   

© 2005-2016 Двери БГ и нашите автори. Препечатване - само при коректно посочване на първоизточника.