Мобилно меню

4.4333333333333 1 1 1 1 1 Rating 4.43 (30 Votes)
United Bulgarian Churches in ChicagoПрез последните дни в редакцията ни се получиха писма, обръщения и последващи изяснения от нашите сънародници в Чикаго, енориаши на църквата „Св. Иван Рилски”, която в момента е с неясен каноничен статут и е разтърсвана от скандали. Заедно с църквата „Св. София”, която е под юрисдикцията на Св. Синод на БПЦ, тези два храма би трябвало да обединяват сънародниците ни в този американски град и не само да поддържат народностното им чувство, но и да култивират у тях духовен живот. Вместо това, прочетохме в светската преса как тъстът-бивш свещеник (от „Св. Иван Рилски”) гони бившия си зет-свещеник (вече от „Св. София”) от църквата си, която била частен имот... Неприкосновеността на имота била защитена от полицията, която арестувала "натрапника" - бивш член на свещеническото семейство. Той престоял в ареста, след което бил освободен и ... така нататък.

Макар и от толкова голямо разстояние, се опитахме да проявим разбиране към високия градус на емоциите на нашите сънародници, защото считаме, че темата за църковната идентичност на т.нар. диаспора е много сериозен проблем, който заслужава сериозно внимание. Ръководени от тези съображения, се наложи дори да приклекнем, за да не отнесем и ние по някой залп от открито враждуващите страни. Затова преглътнахме квалификации, че ни липсвали първите седем години, че сме невъзпитани манипулатори, които излагаме Православието и т.н. Даваме си сметка, че при толкова голямо напрежение, нервите не винаги издържат.

Но едно нещо не можем да преглътнем. И това е срамът от кирливите ризи, които едно семейство излага на показ пред целия свят и които превръща в „църковни новини”, четени и от двете страни на океана. Някога Шмеман изрази дълбоката си болка от проблема за църковното единство на руската диаспора в Америка. Проникновено разкри непреодолимите противоречия пред църковното съзнание, които поражда „националното съзнание” в емиграция – без да отрича, без да клейми, а с болка и реализъм разсъждаваше за кризата на църковността в Америка, която фокусира в себе си всеобщата криза на Православието по света. Ето какво писа той:

„Възникването на голяма православна диаспора... постави Църквата пред безпрецедентен за нея проблем на новото административно устройство и приспособяване към новите обстоятелства. Да отрича реалността на кризата може само слепият, но далеч не всеки зрящ вижда цялата й дълбочина и мащаб, а най-вече йерарсите, които, оказвайки се на първата линия на кризата, се държат така, сякаш нищо не се е случило... И така, докога ще живеем в множество юрисдикции, които или си съперничат, или не се забелязват взаимно? Дълго ли ще игнорираме стремителния упадък на богослужението, деградацията на духовенството и монашеството – традиционните източници на православно благочестие и приемство? Докога, накрая, ще считаме за нормално и едва ли не традиционно положението, което, ако имаме съвест, трябваше да възприемаме като съблазън и трагедия? Само безстрашната и конструктивна оценка на ситуацията в светлината на църковното предание, само творческото връщане към самите източници на нашите догмати, канони и богослужение, само пълната ни преданост към истината на Църквата ще ни помогнат да преодолеем кризата и да я претворим във възраждане на Православието...”

„Кризата на църковността” в българската общност, поне както ни се разкрива през последните месеци чрез различни огнени писма, публикувани не само в нашия сайт, не показва никакво тежнение към проблемите, причинявали такава болка у Шмеман. Но показва твърде общи черти с драматизма на филмови продукции, радващи се на голяма популярност по целия свят. Ние не сме нито в състояние, нито в право да даваме съвети, бидейки на хиляди километри далеч, но със сигурност изразяваме общото разочарование от полуанонимните петиции, от дребнотемието на страстите, от липсата на усет за границата, където свършва личният живот и започва общественият.

От друга страна си мислим, че именно в такива условия са се раждали църковните канони - като ограда, като последно средство, което да държи словесното стадо в разумните граници на позволеното. Ако сред християните беше налице изострен нюх към духовно здравата храна и ясни критерии за истина и лъжа, то от каноните нямаше да има нужда. Но живеейки в "мир сей", ако сме благоразумни и знаем себе си, то няма да дръзнем да своеволничим, да лавираме между интереси и юрисдикции. Това си е просто губене на време. А времето е скъпо, даже безценно - това в Америка го знаят най-добре. Защото на края му ни чака Онзи, Който ще изпита сърцата ни. И не дела, не съображения за лично оцеляване, а "само пълната ни преданост към Истината" ще може да ни оправдае. А тази преданост към истината минава задължително през личната отговорност. Ако нямаме духовна смелост да казваме ясно "Да, да" или "Не, не", да поемаме всички пасиви от верността ни към Истината, то тогава вероятността да осъществим стремежите си, били те и най-богоугодните, критично намалява. И тогава жалко за силата на страстите, за бурята на емоциите, за каузата за църковно единство. Не бих искала да се окаже прав един приятел, който, като четеше писмата от Чикаго, възкликна: "Ех, ние, българите, страната си меним, но махалата - никога"...

Карикатура: Благо Мегалов

Кратък адрес на настоящата публикация: https://dveri.bg/3krfx 

Разпространяване на статията:

 

104436362 555801255082665 8408151784969210671 n

[Какво представлява проектът?] [За кого е предназначено изданието?] [Kое прави това издание различно?] [Как можете да помогнете:]

 

И рече старецът...

Стреми се с всички сили да проникнеш със сърцето си дълбоко в църковните чтения и пения и да ги издълбаеш върху скрижалите на сърцето си.

Игумен Назарий