У нас "религиозните теми" влизат на приливи и отливи в полезрението на обществото. След насочване на интереса към някоя бомбастична новина, следва мълчание в продължение на месеци, защото "общественият интерес се е преситил от религия", според думите на главния редактор на един известен ежедневник. В момента сме в период на прилив на интерес най-вече поради визитите в България на няколко висши църковници - Вселенският патриарх Вартоломей, арабският архиепископ на Йерусалимската църква Теодосий (Аталла), епископ Атанасий Хадзопулос, представител на Гръцката църква в Брюксел и други. Чуждестранният бриз веднага раздвижи застоелите води на „църковната тематика” и се роди сензация: Православните (без Москва) признали върховенството на папата. "Да, ама не", както казваше един емблематичен за годините на ранната демокрация журналист. Без Москва, но и без София! Почти като в доброто старо време. За какво всъщност става дума?
Става дума за документа, подписан от смесената православно-католическа комисия, която заседава в края на миналия месец в Равена и чиято работа „Двери” обстойно отрази. Още преди работата на комисията да започне по същество, Московската делегация напусна в знак на протест срещу едностранната покана от страна на митрополит Йоан Зизюлас (КП) за участие на Естонската апостолска църква, непризната от Московската патриаршия, но припозната от конкурентната сестра-църква – Вселенска патриаршия. Дипломатът на Вселенския патриарх – митрополит Йоан Зизюлас се оправда с желанието за всеправославно участие в диалога на комисията, което не можело да бъде възпрепятствано от авторитарното желание на Руската църква да доминира в постсъветското пространство. Руският представител в Европа епископ Иларион Алфеев веднага саркастично отбеляза двойния аршин за правда, демонстриран в „пропуска” да бъде поканена в комисията Американската православна църква (призната от Московска патриаршия, но непризната от Константинополска).
За тези, които се чувстват объркани от сложните казуси на съвременното „православно единство” ще сведем спора до едно класическо дерби: една бивша църковна империя отказва да бъде детронирана от една настояща такава. Правото на историята срещу правото на днешния ден. Константинополската патриаршия, която живее с призраците на византийското величие, срещу най-голямата съвременна православна църква в лицето на Московската патриаршия, която пък живее с химерата за симфония с Путин. Учениците, които се карали, кой ще седне отляво и отдясно на Христос, когато дойде Царството Му...
Епископ Иларион Алфеев тези дни внесе споразуманието от Равена за обсъждане от Богословската комисия на Московска патриаршия. В интервю за Интерфакс той отбеляза, че в документа има сериозни пропуски и неприемливи твърдения. Първият проблем според него е перспективата, в която е обсъждан въпросът за главенството на Римския епископ. Тя напълно игнорира разделението между Православната и Римокатолическата църква и сякаш се съсредоточава върху проблемите на една обща, теоретична Църква. Теоретичността на еклесиологичния модел на митрополит Йоан Зизюлас е сред критикуваните моменти в богословието му. В православно-католическия диалог, чието главно действащо лице е той, виждаме как тази слабост се проявява на практика. Освен това Руската църква оспорва и твърдението в документа, че вселенски събори се свикват и след схизмата от 1054 г. като белег за тяхната легитимност и църковно единство е общението с Римския папа за Западната църква и с Константинополския патриарх за Източната. В Руската църква вече никой не се съмнява, че скандалът в Равена е бил търсен и провокиран, за да се извади един неудобен за Рим и Константинопол играч в лицето на Московска патриаршия. Колкото по-малко са претендентите за власт, толкова по-лесно върви „диалогът”. Че не става дума за истински богословски диалог според нас е ясно. Въпреки участието на световни капацитети по догматика и църковна история в него.
Сега Руската църква оспорва легитимността на православно-католическия диалог. Гърците и папските легати успокояват всички, че нямало такова нещо, важното било диалогът между православни и католици да продължава в дух на любов. Естествено, никой на никого не вярва, дори и на себе си. В този ред на мисли е важно да отбележим, че – да, срещата в Равена и подписаното споразумение са важни и симптоматични за много процеси в съвременния църковен живот, но последното за което става дума в този случай, е, че „православните са признали върховенството на папата”. С или без Москва това просто не е вярно. Това е документ на една богословска комисия, който не е бил одобрен от нито едно висше църковно ръководство и следователно няма характер на църковна позиция.
Каква е тогава функцията му? Много ясно я формулира гостувалият преди няколко дни в България гръцки епископ Атанасий, представител на Гръцката църква в Брюксел и участник в смесената комисия: „Това не е юридически документ. Това е текст, който ще бъде публикуван, за да могат нашите църкви да го проучат и да направят необходимите забележки, за да се задълбочи диалогът. За нас е важно този текст да започне да циркулира. Нека узрее в съзнанието на Църквата”.
Затова може би не е случайно, че посещението на представителя на Гръцката църква в Европейския съюз съвпадна с огласяването на „посланието” на Равена в България. Въпреки че не става дума за нещо ново, а още по-малко „разсекретено”. Но че става дума за квас, който трябва да зрее било в църковното, било в светското ни общество, това също е извън съмнение.
Къде е българската следа в случая? Никак не е малка. Българската църква е спомената изрично в историческия документ на Равена като „неприсъстваща” в смесената комисия. Нашата липса стана вече историческа. Ние нямаме представител в тази комисия, както между впрочем и във всички останали международни богословски комисии. Дали е далновидно решение да не се бутаме между шамарите на големите или е нещо друго, всеки може да прецени сам. През 2001 г. Вселенският патриарх натоварва митр. Йоан Зизюлас да направи сондаж сред православните църкви дали има готовност и съгласие предстоятелите им да се срещнат заедно с Римския папа в Йерусалим. В доклада на Пергамския митрополит лаконично са отбелязани отговорите на поместните църкви, а за БПЦ се казва, че „все още се очаква отговор”. Познавачите на българските църковни реалии знаят, че такъв отговор едва ли е бил даден и по-късно. „Да бяхте топли или студени, а вие сте топлохладни...”
Питаме се обаче, докато вторият и третият Рим се карат чие е римското наследство, какво печели Римският папа? Защото без съмнение, както се казва и в пословицата, печеливш има. Докато гърците правят византийски номера на руските си братя в Христа, а те чукат с юмрук по масата в отговор, първият Рим върши делото си и привежда всички в римската кошара, както подобава на един „примас”. А от нас ще се иска отговор, къде е идеалът на църковното единство в Дух и истина, който можем да противопоставим на човекоцентричното единство на църквата на папата? И ако този идеал е само богословска категория, с какви очи гледаме отвисоко инославните и претендираме за същностно отличие на църковния ни модел?
