Днес, 19 февруари 2015 г., се навършват седемдесет години от вдигането на наложената на 16 септември 1872 г. на Българската екзархия схизма. На 19 февруари 1945 г. – след като Българската православна църква вече е изгубила практически всички епархии и цялото си влияние вън от границите на Българската държава, след сериозен външен църковен и политически натиск над Фенер и съответните преговори между Българската православна църква и майката-църква, Константинополската Вселенска патриаршия най-сетне взема решение да вдигне схизмата над Българската екзархия и с това да възстанови пълното ѝ общение не само със себе си, но и с целия православен свят.
По този повод на същата дата, 19 февруари 1945 г., между двете преговарящи страни е съставен протокол, в който до този ден съществувалата схизма е определена като „аномалия в тялото на св. Православна църква“ и е предвидено „възстановяване на мира и братските канонични отношения на Българската църква с Вселенската патриаршия и останалите автокефални православни църкви“. Представители на Българската православна църква на паметното събитие са митрополитите Неврокопски Борис и Търновски Софроний, заедно с Велички еп. Андрей, тогава екзархийски наместник в Истанбул (септември 1942 – март 1945 г.) и един от архиереите, направили най-много в дипломатически план за вземането на това решение. Самият томос за вдигането на схизмата е издаден три дни по-късно – на 22 февруари 1945 г., а събитието е отбелязано със съвместни богослужения в София и в Истанбул, и с цялата неизбежно съпътстваща подобен акт тържественост.
И понеже всяка кръгла годишнина от паметно събитие е в една или друга степен и повод за равносметка, нека и ние днес не само си спомним за това безспорно важно в историята на родната ни църква събитие, но и се опитаме да го погледнем на фона на предшестващите го, на съпътстващите го и на последвалите го събития.
Първото, което трябва да си припомним, е, че без настъпилата в България след края на Втората световна война нова политическа ситуация вдигането на схизмата едва ли щеше да бъде възможно или поне не точно в този момент. Добре известно е, че зад наложената ни през 1872 г. схизма не лежи някаква висока загриженост за чистотата на Църквата, а чисто егоистичните интереси на Вселенска патриаршия, чийто огромен и в османския период диоцез, доскоро „менажиран“ еднолично от Фенер, се оказва, че трябва да бъде изведнъж „споделян“ с възстановената поместна църква на и без това недолюбваните българи – с всички произтичащи от това последствия, не на последно място финансови. А колкото до въвеждането в Църквата на филетизма, също толкова добре и също толкова отдавна е известно, че той далеч не е бил „измислен“ от българите – добросъвестното четене на историята на Църквата отдавна е доказало това, а в днешния наистина празничен ден ще се въздържим от повече подробности.
Ще припомним само реакцията на Йерусалимския патриарх Кирил Втори, напуснал демонстративно „събора“ от септември 1872 г. – в знак на несъгласие с очертаващото се решение, както и несъгласието с това решение и на Руската, на Сръбската и на Румънската православни църкви…
Второто, което трябва да си кажем днес във връзка с честваната годишнина, се отнася до конкретния исторически момент и вътрешнополитическата ситуация вътре в самата България. Време, когато в страната все повече се утвърждава нов политически и обществен „дневен ред“, когато на власт е второто правителство на Кимон Георгиев – един от бъдещите „герои на социалистическия труд“, а до окончателното тържество на „народната власт“ остава по-малко от година. Исторически момент, в който интересите на Българската църква съвпадат с тези на новата власт, която постепенно преориентира българската политика към сферата на влияние на Съветския съюз, позволява избора на нов екзарх – тогавашния Софийски митрополит Стефан, и насърчава окончателното (формално) преместване на седалището на Екзархията от Истанбул в София. С което удовлетворява и старото желание на Фенер да елиминира всяко влияние на Българската църква вън от пределите на самата Българска държава… Твърде много не-църковни по същността си фактори за разрешаването на един конфликт, който винаги е представян от Вселенска патриаршия като църковен и като ерес, засягаща „чистотата“ на църковното учение. И изведнъж оказал се разрешен едва при съвпадането на политическите и на църковно-политическите интереси на всички страни, в една или друга степен въвлечени в него.
Накрая, да кажем няколко думи и за последствията от вдигането на тази схизма. Възстановената с това решение „законност“ на съществуването на Българската църква е факторът, отворил пътя и към скорошното възстановяване на друг израз на нейната пълна църковна независимост (автокефалия): въздигането на Българската екзархия в патриаршия през 1953 г. Наистина, това е станало без съгласието на Вселенска патриаршия, която дълго време е разглеждала Православната ни църква като недоказала своята „зрялост“, едва ли не „недорасла“ за това, а всъщност защото въздигането е извършено с подкрепата на Москва, Антиохия и други църковни центрове, но без санкцията на Фенер. Дошла, впрочем, само осем години по-късно и то отново поради съображения, имащи много малко, ако въобще нещо общо, с постоянно изтъкваната от Вселенска патриаршия загриженост за чистотата на църковното учение. Годината на признанието от Фенер – 1961 г. – е просто годината и на първите Родоски съвещания, замислени като последен етап от подготовката на Всеправославния събор. И време на все повече задълбочаващо се разделение на православния свят на сфери на влияние, обединени около двата големи църковни центъра – Фенер и Москва.
Парадоксално или не, но именно в тази църковно-политическа ситуация за по-малко от две десетилетия Българската православна църква успява да постигне всичко онова, за което православният български народ се е борил почти две столетия след ликвидирането през 1767 г. на своята Охридска българска архиепископия – да постигне не само възстановяването на институцията на Православната си църква, но и узаконяването на нейния автокефален статут.
Наистина неведоми са пътищата Божии!
На първата снимка: Томосът, отменящ схизмата, наложена на Българската църква, подписан през 1945 г.
На втората снимка: Съд със св. миро, подарен на БПЦ от Константинополския Вселенски патриарх Вениамин, при предаването на томоса за вдигане на схизмата през 1945 г.
Изображенията са от Летопис на Българската православна църква, История и личности, автор: Борис Цацов.
