„Българските митрополити се покаяха пред патриарха” – водеща новина в медиите от вчера.
Най-големият грях, който ДС култивираше у своите служители, беше Лицемерието. Лицемерието с главна буква, защото тази човешка страст беше изведена в доктрина, беше облечена като добродетел на най-високо ниво. Двойна самоличност, човекоугодничество, едно лице за тези отляво, друго – за тези отдясно. Тиранин за едни, лъстив приятел за други. В резултат на това лавиране оцеляваш и се движиш напред, и по-точно нагоре в кариерата.
Затова днес, когато очите на всички са вперени в нашите йерарси и очакват от тях оценка на разкритията за агентурното им минало, онова, от което най-много трябва да се боим като Църква, е лицемерието. Да ни пази Бог от покайни слова, които не са изстрадани, от натруфена псевдоцърковна реч, която хората не разбират и за която инстинктивно запушват ушите си. Който крие помислите на сърцето си, говори винаги витиевато и многословно, за да не се покажат истинските му намерения и тайни желания.
Но на нас Господ ни е заповядал думите ни да бъдат „Да, да” и „Не, не”. Това означава, че ако нещо не ти е на сърце, по-добре не го казвай. Това важи дори и за така дискутираното днес „покаяние” на митрополитите. Защото към покаяние се призовава, а не се настоява. То няма как да бъде изтръгнато насила, няма как да се роди в конюнктурата на обществения натиск. Днес от всички нас, като последователи на Христос, но преди всичко от нашите митрополити, обществото очаква смирение и простота – в поведението, в изказа, в оценката на миналото. Словесната нищета повече подхожда на трагичната ситуация, отколкото патетиката за „гонение срещу църквата”, „мъченичество” и, пази Боже, сравняване с кръстния път на Христос! Да не дръзваме да се уподобяваме пред външните на Христос, Който носеше кръста Си, без да има грях! Защото никой няма да ни повярва и с право ще ни нарекат лъжци и лицемери - нищо, че тези хора не разбират от Църква и православие. Но пък имат от Бога вложени сетива за фалша и искреността.
Затова си мисля, че вчерашното слово на Пловдивския митрополит Николай, когато той патетично принесе на патриарха „покаянието и изповедите на митрополитите”, не зададе верния тон. То беше интерпретирано от медиите като „покаяние на висшия клир пред патриарха”, докато ИСТИНАТА няма нищо общо с това. И всички синодални старци го знаят. Нито висшият клир се е каял пред патриарха, нито някой митрополит е упълномощавал другиго да говори от негово име. Тогава кому е необходим този театър? Доростолският митр. Амвросий вчера лаконично каза, че след като не присъства в списъка с огласените митрополити, няма право да говори за тяхното покаяние, прошка и т. н. – и това беше правдива реакция, по човешки естествена.
Вярно е, че за владиците в тези мъчителни дни анблок решението изглежда най-безболезнено – колективно понасяне на пасивите от ситуацията. Но то трябва да бъде общо решение, доколкото е възможно съборно. И доколкото е възможно публичното слово да е просто, без излишни украси и финтифлюшки, далеч от църковната патетика, зад която често се прикрива духовна агресия и користни намерения.
Вярно е, че за владиците в тези мъчителни дни анблок решението изглежда най-безболезнено – колективно понасяне на пасивите от ситуацията. Но то трябва да бъде общо решение, доколкото е възможно съборно. И доколкото е възможно публичното слово да е просто, без излишни украси и финтифлюшки, далеч от църковната патетика, зад която често се прикрива духовна агресия и користни намерения.
Нищо, което не излиза от душата, няма да докосне душите на хората. И обратно: две смислени и отговорни думи, произнесени без драматизъм, със състрадание и разбиране към смутилия се народ, имат много по-голяма сила, отколкото едно подплатено с евангелски цитати уж-покаяние, което започва с оправдаване и завършва с клеймене.
И светското общество, и Божият народ вече 20 години чакат да се случи този разговор. Въпросът не е само за сътрудничеството на митрополитите на ДС, не е само за компромисите на Църквата през комунизма, но и за тежкото наследство на това минало, което всички ние, днешните християни, живеем, подхранваме със своите днешни грешки, със своите днешни компромиси, със своето днешно двуличие.
Затова комунистическият плен на Църквата не е свършил – не защото досиетата на този или онзи не били разкрити, на този или онзи били унищожени, а защото цялата ни Църква днес – всички ние, т. нар. въцърковени християни - живеем по зададената на Църквата матрица от тоталитарното минало. Онова, което сега светът за наш общ срам ще види – интриги, сплетни, завист, което ще залива жълтата преса месеци наред, има своето живо настояще. В новите интриги, в новите сплетни, в новите "врагове с партиен билет", които трябва да бъдат унищожени с цялата мощ на репресивния апарат (на Църквата?!)... И всичко това на фона на едно „благоразумно” мълчание, защото... така сме свикнали, и така е било от време оно...
И светското общество, и Божият народ вече 20 години чакат да се случи този разговор. Въпросът не е само за сътрудничеството на митрополитите на ДС, не е само за компромисите на Църквата през комунизма, но и за тежкото наследство на това минало, което всички ние, днешните християни, живеем, подхранваме със своите днешни грешки, със своите днешни компромиси, със своето днешно двуличие.
Затова комунистическият плен на Църквата не е свършил – не защото досиетата на този или онзи не били разкрити, на този или онзи били унищожени, а защото цялата ни Църква днес – всички ние, т. нар. въцърковени християни - живеем по зададената на Църквата матрица от тоталитарното минало. Онова, което сега светът за наш общ срам ще види – интриги, сплетни, завист, което ще залива жълтата преса месеци наред, има своето живо настояще. В новите интриги, в новите сплетни, в новите "врагове с партиен билет", които трябва да бъдат унищожени с цялата мощ на репресивния апарат (на Църквата?!)... И всичко това на фона на едно „благоразумно” мълчание, защото... така сме свикнали, и така е било от време оно...
Бог допусна да изпитаме срама на тези дни, – защото това е общ срам! – за да ни постави в утеснение, да ни смири и да ни принуди към честност спрямо самите нас, спрямо събратята ни в Христа и спрямо обществото. Не прави добро на Божия народ този, който нарича срама "трънен венец", който дори и в тези тежки за Църквата дни си позволява да ласкае едни, а да обругава други, измествайки истинския проблем в тясното русло на личните интереси.
Нашата надежда е, че простотата и смиряването, които злобата на тези дни по принуда ще посее в църковната ни общност, след време по Божия милост може да роди осмисляне на миналото и да даде здрав плод на истинско покаяние. Което, разбира се, ще остане далече от медийния интерес, но пък ще бъде осезателно почувствано от Божия народ.
Нашата надежда е, че простотата и смиряването, които злобата на тези дни по принуда ще посее в църковната ни общност, след време по Божия милост може да роди осмисляне на миналото и да даде здрав плод на истинско покаяние. Което, разбира се, ще остане далече от медийния интерес, но пък ще бъде осезателно почувствано от Божия народ.
