Дори и най-егоцентричната личност понякога има нужда от съвет във времена на трудности и смут. А когато объркването е обхванало цялото общество, когато институциите са неспособни да намерят отговори на въпроси, които предопределят бъдещето на един народ за десетилетия напред, съвет се търси там, където има някой, способен да го даде. Затова напълно естествено беше парламентът да потърси становището на Българската православна църква относно законопроекта за заместващото майчинство.
Всъщност този разговор е закъснял поне с 20 години. Достатъчно време, за да може всеки да тръгне по свой собствен, различен път – Държавата, Църквата, Обществото. Затова, когато се срещнат, разговарят като непознати. Отчуждението е същото, както когато срещнем стари приятели или съученици – свързват ни много общи спомени, но твърде малко настоящи въпроси. В държава, в която на преброяването през 2011 г. около 76 % от населението се самоопредели като православни християни, би следвало същият този корпус да определя институционалната политика и да участва активно в църковния живот. Защо тогава Държавата, Църквата и Обществото са непознати, принудени да съжителстват заедно, често пъти против волята си? От десетилетия българите възприемат и държавата, и църквата като нещо отделно от себе си. Това объркване в идентичността предопределя и объркания диалог по въпросите, свързани с вярата и духовността.
Сурогатното майчинство се явява естествено следствие на сурогатното християнство. Затова по-коректният въпрос към Българската православна църква е какво е становището й за сурогатното християнство. Доколкото е възможен авторитетен отговор от страна на институция, която е възприемана като реквизит на славното минало, докато в настоящето се свежда до няколкото големи църковни празници, от които на Рождество, Възкресение и имен ден се ходи на църква да се запали по една свещ за здраве. Е, за кръщене, венчание и опело също понякога се опира до нея, няма как. И дотук. Разбирането, че това е някаква атрибутна институция, а не жив организъм, към който принадлежим, определя и отношението, което обществото има към посланията на клира й.
И когато говорим за сурогатното майчинство, защо пропуснахме разговора за стотиците хиляди млади семейства с репродуктивни проблеми, за хилядите млади семейства, които носят кръста си да отглеждат дете с увреждания, за онези, които изоставят собствените си деца на грижите на сиропиталища? Нали и те са в тези ¾ от българите, изповядващи православното християнство, членове на Църквата. Къде сме тогава, когато те имат най-голяма нужда от подкрепата на Църквата, тоест на всички нас? Проведохме ли и разговора дали в християнското семейство децата трябва да се нареждат като елемент на просперитета - някъде между 20-тата вноска за апартамента и новия автомобил. Твърде дълго време в сегашните кризисни и стресови времена. И затова когато смятаме, че сме готови за деца, понякога се оказва, че организмът ни вече не е готов.
Но липсата на истински църковен живот пречи както на семействата да видят, че сурогатното майчинство е някаква съвременна перфидна форма на еничарство, така и на клира да прояви по-голяма съпричастност към семействата, достигащи до асистираната репродукция. Абсурдно и нехристиянско е да се прави каквато и да било алюзия, че роденото дългоочаквано дете може да е богопротивно! В едно становище на Църквата основното, което трябва да присъства, е любов, разбиране и съпричастност, повече духовни аргументи и по-малко професионална терминология от хора, които не са професионалисти в конкретната сфера. А, и не по-малко важно - да не се произнася, само когато я питат, а винаги, когато има какво да каже.
