Това споделя известен
просветен духовник на Руската църква, често превеждан в нашите църковни медии. Така му отговаряли новодошлите в енорията вярващи, когато ги питал, какво ги е довело в Църквата. Което пък означава, че не само там, но и у нас, и в други страни кризата се задълбочава и хората остават без опора. Говоря не толкова за материалната криза, колкото за духовната криза. Но материалната криза е като студен северен вятър, който ни дава да разберем, че нямаме нужните дрехи, нужната защита за душата си, разголена от греховете и нехаеща досега за идещия мраз. Чак тогава проумяваме, че духовната криза си е тук, при нас, станала е отдавна наше всекидневие. И хората тръгват да търсят подслон и заслон, за да стоплят душите си. Наистина, някои от заслоните може да са поизтърбушени, някои от подслоните може да са с продънен покрив, но все пак осигуряват някаква защита на изнурените души. Колко хубаво, нали? И колко неприятно за онези сили, които не искат да има такива заслони и подслони за душите, за да им се подчиняват по-лесно. Персонификациите на тези сили могат и да прегърнат някой клирик, но те не обичат Църквата. Могат и да говорят сладко и омайно, но убедено мразят делото на Църквата. Защото то не е тяхно, а Божие. Защото това дело те не могат да го подчинят на мощните си империи, ако не им бъде отворена някоя странична врата и не вкарат троянските си коне, пък били те и магарета! Затова е важно да не забравяме горното признание, което го казват хората и там, и у нас, и навсякъде. Защото то не е оригинална мисъл на хората от Подмосковието, а просто изразява вечна истина, спонтанно изразена още от първовърховния апостол Петър: „Господи, при кого да отидем? Ти имаш думи за вечен живот, и ние повярвахме и познахме, че Ти си Христос, Синът на Бога Живий.” (Йоан 6:68-69)
