"... доколкото сте сторили това на едного от тия Мои най-малки братя, Мене сте го сторили" (Мат. 25:40)
Тези дни пак се заговори за приюта „Св. Троица” в Нови хан, този път не в празнично-патетичен стил, а заради възможността той да бъде закрит. Бурната обществена реакция сложи прът в инициативата за закриването му и засега нещата остават без промяна. Отец Иван ще продължи да се грижи за питомците си, както досега. Това добре ли е или не? Добре е, че бе осуетено нечие видимо недоброжелателно намерение за бъдещето на прицърковния приют. В същото време, обаче, набързо намереното „решение” на проблема всъщност не е истинското решение. Защото не е нормално в една традиционно православна държава, в която Църквата претендира за особена роля в обществото, един такъв приют вече две десетилетия да се „радва” на неутрално-дистанцираното отношение на църковната власт. При това в такава близост до столицата. При това в условията на тотална криза на църковната социална мисия, когато благотворителните инициативи се броят на пръсти. Сякаш става дума не за дом към православен храм, обслужван от каноничен свещеник на няколко километра от София, а за частна инициатива на някакъв ексцентрик. Вече толкова години не се намери нито един епископ в София, който доброжелателно да се ангажира с този приют. Да се ангажира, не като вземе властта и контрола, както в почти всички случаи епископите разбират личното си ангажиране в някоя инициатива, а като помогне на приюта да придобие облика, който едно такова църковно учреждение заслужава.
Най-голямата работа вече е свършена и се върши от отец Иван. Той, така да се каже, се е жертвал да се обвърже с тези хора. Наел се е с „мръсната” работа да бъде ежедневно с неудачниците, от които „нормалните” хора интуитивно се отдръпват. Който някога се е сблъсквал с тази работа, знае колко непоносимо тежка е тя: влизаш в среда на голямо страдание, работиш с хора, деформирани, стигнали до дъното и трудно поддаващи се на влияние. Колко са тези, които ще устоят в начинанието си и за колко време? Почти всички църковни инициативи през последните 20 години за обгрижване на социално слаби хора затихваха безславно – без да се обединят в единна и стройна църковна концепция за социалната мисия на Църквата.
Къде по-престижно и галещо "его"-то е да се занимаваш с "чиста" църковна дейност, като да седнеш на кръглата маса редом с политици и професори и да бистриш религиозното образование по принцип. Тук грешки и кусури не може да има, защото всичко остава на хартия, а там, в Нови хан, о. Иван всеки ден трябва да се грижи деца, онези над 100 жени, деца и бездомни да са нахранени, стоплени и обгрижени. В отговор на въпроса на св. ап. Яков: Ако един брат или сестра са голи и нямат дневната храна, а някой от вас им рече: идете си смиром, грейте се и насищайте се, пък не им даде, що е потребно за тялото, - каква полза? (Як. 2:15-16)
Затова трябва ясно да си дадем сметка, преди да си кажем критичния репертоар, че поддържането на приют не е по силите на един човек - отдавна отмина векът на енциклопедистите, когато един човек е можел и разбирал от всичко. Днес вече не е възможно един човек да бъде и директор, и иконом, и счетоводител, и възпитател, и педагог, и психолог, и пастир. И още куп други неща. Няма как при такова „съотношение на силите” нещата да вървят гладко. Във всяка друга страна църковните власти отдавна щяха да са създали в подкрепа на тази инициатива цяла организация от социални работници, психолози, щяха да са се включили още духовници и миряни с различни специалности, а приютът нямаше да стои в църковната периферия като ексцентрична чудатост. Вместо да му подаде ръка и да доизгради започнатото, обаче, въцърковеното ни православно общество (каквото и да значи това) гледа свъсено отстрани и брои кусурите. Защо имал кьоравият само едно око, като Господ е създал човека с две?... Дотук се изчерпва мъдростта на „църковната позиция” по случая на отец Иван.
Има и нещо по-неприятно в реакциите на някои от т. нар. "практикуващи вярата" си православни. И то не се различава много от реакцията на елин-пелинци, които се обявиха против приюта, защото селото им се напълнило с цигани, а децата били „цивкави” и дръзвали да ходят на училище с техните чистички деца. Православните сме по-интелигентни в намирането на оправдания и няма да паднем до нивото да броим въшките на хората. Ние го удряме на морал и духовна чистоплътност: обитателите на дома не били благочестиви християни и нямало изгледи да станат такива. Изводът от тази мисъл е, че мястото на такива хора не е в църковен дом, а в някой светски (подразбирай - греховен), защото: какво общо имаме ние с нравствените аутсайдери?...
Същата мисъл доминираше в аргументите и на едно друго благочестиво общество около храма „Св. Троица” в Бургас, което поведе (успешна) борба срещу кухнята за бедни в двора на храма, понеже било нелицеприятно да се сблъскваш всеки ден с отрепки и наркомани, вместо с прилични християни.
Същата мисъл доминираше в аргументите и на едно друго благочестиво общество около храма „Св. Троица” в Бургас, което поведе (успешна) борба срещу кухнята за бедни в двора на храма, понеже било нелицеприятно да се сблъскваш всеки ден с отрепки и наркомани, вместо с прилични християни.
До липса на кадри ли опира въпросът? Или до липса на човеци...
