През последните месеци сме свидетели на стихийни опити на висшия клир да внесе някакви промени в „брачните дела”. Наричаме ги стихийни, защото те не са плод на някаква цялостна и обмислена идея за въвеждане на ред и за изчистване на канонични противоречия в сегашната практика, а постъпват в дневния ред на Св. Синод случайно. Съответно и промените са решавани на прима виста, без проучване на въпросите от страна на богослови и канонисти. Това внася не само смущения и неразбории, но и в някои случаи води до подмяна на църковното предание, изразено в каноните на Православната църква. Както е например със забраната за венчаване през пет дни от седмицата с изключение на неделя и понеделник.
Сегашната практика за издаване на църковен развод след извършването на граждански развод не се основава на православната традиция през вековете, нито на практиката на Гръцката православна църква, която уж копира. Във Византия дълго време, чак до 9 век, венчанието е изключително и само църковно тайнство и за Църквата е било абсурд да се занимава с въпросите на развода – а понятие като „църковен развод” сигурно би скандализирало неимоверно светите отци. Едва в законодателния сборник „Еклога” (8 век) църковната „благословия” на брака се признава за алтернативна форма за узаконяване на брака. А император Лъв Мъдри в своята 89 неара (издадена в 893 г.) дава за първи път на Църквата изключителното право да узаконява браковете и прехвърля в правомощията на църковните съдилища всички правни проблеми на брака, развода и неговите последици. Но Византия не е познавала практиката светският развод да бъде последван или съпровождан от „църковен”.
В Гърция днес църковният брак има също юридическа сила, наистина - след регистрирането му от държавата. Но дори и там епархийските съдилища до 1982 г. разглеждат само първия стадий на развода - т. нар. "помирителен стадий", където в тримесечен срок от подаването на молбата за развод Църквата е длъжна да направи опит да помири съпрузите. Ако това не се случи, те отиват на втория стадий, където разводът се извършва от гражданските съдилища. След 1982 г. само гражданските съдилища могат да извършват развод. Днес в Гърция също се практикува издаването на разводно писмо, което е остатък от времето, когато единственият законен брак в Гърция е църковният (до 1982 г.).1 Извън автентичния си контекст "разводното писмо" на Църквата придобива неясни сакраментални функции на духовно разтрогване на брака, което е в пряко противоречие с евангелското учение.
Практиката в България гражданският развод евентуално да бъде последван от църковен, е въведена от комунистическата власт през 1945 г. със специална Наредба-закон, с която се въвежда задължителният граждански брак. Църквата може да извършва венчание и разтрогва брак само след съответното решение на изпълнителната и респ. съдебната власт. Това е едно светско решение, съобразено с логиката на атеистичната власт, което преведено на разбираем език означавало, че държавата просто заема мястото на Църквата в брачното дело, а „църковните брак и развод” стават второстепенни.
Всъщност има само две адекватни на църковната традиция варианта – или църковният брак има юридическа сила и това налага при нужда практикуването и на църковен развод, който също има юридическа сила (това едва ли е приложимо днес). Или, ако църковният брак няма юридическа стойност, а е единствено тайнство на Църквата, то тогава няма и църковен развод, тъй като последният има смисъл само, ако от него следват правни последици. Гражданският развод е достатъчно свидетелство за Църквата, че един брак се е разпаднал и не е необходимо никакъв друг акт на „разтрогване” на брака от страна на Църквата. Да не говорим, че днес "разводното писмо" се издава от чиновници, напълно формално, след плащането на съответната такса. За какво благочестие и тайнодействие може да става дума тук?! Ако се счете за необходимо за вътрешния църковен ред, митрополиите могат да регистрират съдебния развод на лица, които пожелаят да сключат нов църковен брак, с цел да се знае в кой поред брак ще встъпят те, но не и да издават собствено "църковен развод" като някакво разтрогване на брака на небесата.
Казано по друг начин, Църквата е приела по неволя извършването и на църковен развод в периодите, когато тя единствено е отговаряла за брачния институт в държавата. „Църковният развод” има смисъл само за държавата, но той няма абсолютно никаква църковна, сакраментална, религиозна стойност. Когато „църковният развод” не съществува като правна категория за държавата, то тогава той е напълно излишен. Нещо повече – настояването на някои църковни среди такъв все пак да бъде извършван едва ли не от всички съвестни християни, които искат да пристъпят към втори брак, е очевиден абсурд и поражда еретично учение. А именно, че тайнството венчание, което е сакраментална категория, може да бъде разтрогнато чрез църковен развод, който „разваля” тайнството и пред очите на Бога! Тоест, на църковния развод се придават „сакраментални функции”. Това е ерес и всеки, който настоява на това (поради неразумно „благочестие”), трябва да си дава сметка, че подменя в съзнанието на вярващите църковното учение за брака.
В новия Устав на БПЦ няма глава, посветена на брака и развода. Тогава откъде черпят канонични аргументи онези български митрополити, които настояват да въведат „ред в църковните разводи” (да не се извършват в манастир, да се извършват от епархийски архиерей, с такса от 10 до 30 лева и т. н., и т. н.) Неотдавна един вестник даже беше публикувал смешната новина, че „според църковните канони таксата за църковен развод е 10 лева”... Каноните са на път да станат нещо като футбола у нас – всеки да разбира и да тълкува. Тогава на кого, ако не на епископата, се пада ролята да не допускат това? Но как да не го допускат, когато те самите проявяват повърхностно отношение и предпочитат да се водят по инерцията на разни традиции, отколкото да проучат и възстановят църковната практика по такива важни въпроси като семейството?! Всъщност практиката епархийските съвети, оглавени от епархийския архиерей, да разтрогват църковните бракове, е урегулирана в Екзархийския устав, който отдавна е отменен още с приемането на устава от 1950 г. В новия устав на БПЦ също няма нито ред за правомощията на епархийските съдилища да извършват църковен развод и днес митрополитите се ръководят от де факто отменена Допълнителна част към Екзархийския устав.
Така че вместо спорове по въпроса "Трябва ли или не трябва ставропигиален манастир да дава разводи?" по-добре да възложат на специалисти-богослови и канонисти проучването на проблема в древността и днес и заедно да изготвят адекватна църковна позиция.
(1) Д-р Жасмина Донкова, "История, съвременност и предизвикателства пред църковния брак в българското общество. Богословска мисъл, кн. 1-4, 2007
Вижте също: Църковен развод - последният писък на модата
Вижте също: Църковен развод - последният писък на модата
