Развод по време на сватба – така може да се нарече кризата в Сурожска епархия, история за малкия разкол по време на голямото помирение между двете Руски църкви. От една страна, случващото се изглежда не е случайно и е многозначително. От друга, когато говорим за дълбочината на разкола, няма да се потопим във водите на конспирацията и няма да търсим тук дългата ръка на Вашингтон, Москва, Пхенян, световното правителство и зелените човечета от Марс. Разколът в Сурожска епархия изглежда банален, подобно на съседска кавга, но при по-внимателен поглед той се оказва признак на дълбок проблем. Да кажем така – прост и дълбок като Божия притча. Но да започнем с това, което е на повърхността.
Среща първа. Сблъсък на цивилизациите или скромното обаяние на националната духовност
Да си представим типичния англичанин – по природа скромен и послушен на закона, и типичния руснак с неговите “две бездни една до друга”, вселенска душа и бдителност на мечка. Нека си спомним и това, че когато руснакът едва-едва повишава тон, на англичанина изглежда, че падат гръм и мълнии. И да си представим не просто руския човек, а “новия руски”, току що излюпил се и още неустановил на запад, и то не един, а дружини от стотици варяги, които са се настанили във вашия тих доскоро европейски пристан.
Да си представим тези “нови руснаци” с техните мечешки маниери, православни стражари, гневно посрещащи на входа на храма елегантните англичанки с дънки и без забрадки на косите... Да прибавим и древномосковския стил на вътрешноцърковни отношения, който разрешава в случай на провинение дяконът да бъде бит с напрестолното Евангелие по главата – всички тези мили особености на националната духовност...
Да прибавим и това, че за трите години на епископско служение владика Василий така и не получи утвърждение като глава на Сурожска епархия от Синода на Руската църква. И причината, поради която той се отметна от Московска патриаршия и премина към либералната Константинополска патриаршия, започва да се изяснява...
Възможно ли беше да се избегне всичко това? Хората, познаващи лично епископ Осборн, твърдят единогласно, че това е било възможно. Достатъчни биха били малко повече такт и уважение.
Възможно ли беше да се избегне всичко това? Хората, познаващи лично епископ Осборн, твърдят единогласно, че това е било възможно. Достатъчни биха били малко повече такт и уважение.
От друга страна, както във всеки спор, вина носят и двете страни.
За епископ Василий хората говорят, че бил скромен човек, умен, нестяжателен и трудолюбив (Например, той сам работи заедно с градинарите в епархийската градина. Нима може да си представим в тази роля някой наш архиерей?) Наричат го добър, но не особено волеви човек.
За епископ Василий хората говорят, че бил скромен човек, умен, нестяжателен и трудолюбив (Например, той сам работи заедно с градинарите в епархийската градина. Нима може да си представим в тази роля някой наш архиерей?) Наричат го добър, но не особено волеви човек.
“Владика Василий не е харизматична личност, какъвто беше митрополит Антоний Сурожки. Той не е силен в администрирането, и в разрешаването на конфликтни ситуации също не е добър”, така говори за своя владика неговият привърженик протодякон Пьотр Скорер, внук на известния руски философ Семен Франк.
С други думи, когато говорим за първопричината за конфликта, установяваме типичен сблъсък на цивилизациите. И да кажем, че владика Василий като типичен европеец не е издържал на руския щурм.
Среща втора. Приобщаване и разтерзаност
Среща втора. Приобщаване и разтерзаност
Но ако тук ставаше дума само за особености на характера, несъвместимост на манталитетите и неспособност да се държиш учтиво в чуждия дом, всичко това би останало само един банален спор. Ето, владика Осборн премина към Константинопол, където на него и на “парижаните” може би ще бъде по-добре. Това е и един добър урок за самата Руска православна църква, особено при всички тези разговори за “диалог между цивилизациите”, “многополюсен свят” и т.н.
Но както всяко друго дело, което касае Църквата, която е не просто обществена институция, но и мистичен организъм, проблемът не може да се ограничи с една чиста емпиричност. Затова нека погледнем на нещата по-дълбоко.
Когато владика Антоний създаде своята епархия, той вложи в нея мисълта за лична среща с Бога. Среща, която някога самият той преживял и за която често обичаше да казва: “като червена нишка тя преминава през цялото Евангелие”, “Освен среща в Евангелието няма нищо друго. Всеки разказ е среща...”
Но както всяко друго дело, което касае Църквата, която е не просто обществена институция, но и мистичен организъм, проблемът не може да се ограничи с една чиста емпиричност. Затова нека погледнем на нещата по-дълбоко.
Когато владика Антоний създаде своята епархия, той вложи в нея мисълта за лична среща с Бога. Среща, която някога самият той преживял и за която често обичаше да казва: “като червена нишка тя преминава през цялото Евангелие”, “Освен среща в Евангелието няма нищо друго. Всеки разказ е среща...”
Всичко, върху което бе построен духовният организъм на епархията, чиято светлина светеше в целия православен свят (и не само), имаше тази главна цел – да даде възможност на човека да осъществи своя лична среща с Бога.
Светът на идеологията, международните, класови и културни битки, от които сме произлезли ние – наследниците на комунистическа Русия, беше дълбоко чужд на мирогледа на митрополит Антоний, както и на този свят, в който той бе призван да осъществява своята мисия. “Младите хора на Запад все повече осъзнават себе си не като членове на обособени етнически или обществени групи, а просто като хора, и светът, който искат сега да построят, е свят човешки, а не национален, или класов, принадлежащ на една или друга култура”, говореше той.
Тази висша и трудна задача, този свят на прости и ясни човешки отношения, в която всяка среща с човека се превръща в пролог и възможност за среща с Христа, владиката завеща на своите последователи и лично на о. Василий Осборн, заръчвайки му да го пази и укрепва.
Когато е създал своята епархия, митрополит Антоний е трябвало да реши труден въпрос. Той можел да премине под юрисдикцията на Руската задгранична църква или на Константинополската патриаршия, както някога направиха “парижаните”. Но той е преценил, че в тези тежки за Русия дни той трябва да бъде със своя народ. Това е бил исторически избор и разбира се, той не е бил случаен. Едва ли може да се съмняваме, че има човек, който да е направил повече от митр. Антоний за срещата на постболшевишка Русия с Христос.
Но ето, че времената се промениха. Непроницаемите идеологически стени между народите рухнаха, отваряйки свят за “универсални и изострени”, както казва митр. Антоний, отношения и срещи.
Но всъщност промяната в света въобще не е принципна. Стените между народите паднаха, но тези между хората и техните сърца – не.
Затова трудностите, с които владиката се е сблъсквал и е трябвало да решава, са останали същите. Просто акцентът се е изместил. Той е станал много по-личен. И ако по-рано светлината на делото на владика Антоний е прониквала през идеологическите стени, в самото сърце на Русия, сега същата тази Русия – болна, своенравна, страстна, се хвърли в този свят, без още да осъзнава ясно накъде, защо и как отива...
Когато митр. Антоний взел своето решение, той си давал сметка за цялата тежест на пътя, по който тръгва. Но едновременно с това вярвал, че именно на Русия е отсъдено да изрече “живото слово на Православието” в света и “за славата на руското православие на Запад”. Вероятно новите условия на своята мисия – напливът на тежкото наследство на болната посткомунистическа Русия, владика Антоний възприемал като най-тежката, но и най-необходима своя задача. “Защото, нали, Църквата е Христовото Тяло, разпнато за спасението на света”, обичал да повтаря той думите на патриарх Алексий (Симански).
“Има животворни срещи, а има и срещи, които убиват и носят терзание. Но в който и да е случай, при всяка истински осъществила се среща ни е дадено да прозрем нещо у човека, което не е тъмнина. И там е истинският човек. В противен случай срещата не се е състояла. Много са трудни онези срещи, при които човек говори за неща, които са съвсем неуместни или нараняват. Затова в началото трябва да се примирим с някаква частичност, а едва след това да постигнем пълната и окончателна приобщеност (а това означава и разтерзаност)...”
Способността за пълна приобщеност и разтерзаност са качества, присъщи на руския човек, така както са му присъщи невежеството и варварството. В тези “общочовешки измерения” постъпката на владика Осборн изглежда вече не като обикновена свада, а като непростителна слабост и малодушен отказ да приеме върху себе си последиците от тези “приобщеност и разтерзаност”, в които се състоеше същинското дело на владика Антоний.
Но ето, че времената се промениха. Непроницаемите идеологически стени между народите рухнаха, отваряйки свят за “универсални и изострени”, както казва митр. Антоний, отношения и срещи.
Но всъщност промяната в света въобще не е принципна. Стените между народите паднаха, но тези между хората и техните сърца – не.
Затова трудностите, с които владиката се е сблъсквал и е трябвало да решава, са останали същите. Просто акцентът се е изместил. Той е станал много по-личен. И ако по-рано светлината на делото на владика Антоний е прониквала през идеологическите стени, в самото сърце на Русия, сега същата тази Русия – болна, своенравна, страстна, се хвърли в този свят, без още да осъзнава ясно накъде, защо и как отива...
Когато митр. Антоний взел своето решение, той си давал сметка за цялата тежест на пътя, по който тръгва. Но едновременно с това вярвал, че именно на Русия е отсъдено да изрече “живото слово на Православието” в света и “за славата на руското православие на Запад”. Вероятно новите условия на своята мисия – напливът на тежкото наследство на болната посткомунистическа Русия, владика Антоний възприемал като най-тежката, но и най-необходима своя задача. “Защото, нали, Църквата е Христовото Тяло, разпнато за спасението на света”, обичал да повтаря той думите на патриарх Алексий (Симански).
“Има животворни срещи, а има и срещи, които убиват и носят терзание. Но в който и да е случай, при всяка истински осъществила се среща ни е дадено да прозрем нещо у човека, което не е тъмнина. И там е истинският човек. В противен случай срещата не се е състояла. Много са трудни онези срещи, при които човек говори за неща, които са съвсем неуместни или нараняват. Затова в началото трябва да се примирим с някаква частичност, а едва след това да постигнем пълната и окончателна приобщеност (а това означава и разтерзаност)...”
Способността за пълна приобщеност и разтерзаност са качества, присъщи на руския човек, така както са му присъщи невежеството и варварството. В тези “общочовешки измерения” постъпката на владика Осборн изглежда вече не като обикновена свада, а като непростителна слабост и малодушен отказ да приеме върху себе си последиците от тези “приобщеност и разтерзаност”, в които се състоеше същинското дело на владика Антоний.
На това ниво “сблъсъкът на цивилизациите” изглежда вече като изкушение на духа. Епископ Василий, когото сам митрополит Антоний благослови да продължи неговото дело, се сблъска в тази ситуация не със случайно възникнал проблем, а с духовна задача, изникнала от самата дълбина на това дело, и той не успя да разреши тази задача.
Среща трета. Малодушие и гордост
Накрая, конфликът пристъпи и самите църковни канони, а значи се докосна и до природата на самата Църква. В своите вечни измерения църковният канон е не просто юридически закон, който може да бъде изменен в условията на промененото време. По-скоро той е отражение, въплъщение на някакъв цялостен устрем на духа. Зад престъпването на канона неизбежно стоят онтологически измерения.
Но да се върнем към фактите. Удовлетворявайки молбата на владика Осборн да премине към нейната юрисдикция (въпреки че не беше получил отпустно писмо от МП), Константинополската патриаршия се позова на съборните правила, чиято интерпретация фактически предоставя на Константинопол статут на “православна Ватикана”. Така например, 9 и 17 правило дават право на “епископа или клирика, обидени от митрополита на своята област”, да се обръщат към “престола на царствуващия Константинопол”. А 28 правило, според Константинополската патриаршия, й предоставя примат в православния свят.
Св. Синод на Руската православна църква, от своя страна, се позовава на 33 правило на св. апостоли (“Да не се приема никой от чуждите епископи без представителна грамота”) и 2 правило на Втория вселенски събор (“Областните епископи да не простират властта си в Църквата извън своите области”).
Св. Синод на Руската православна църква, от своя страна, се позовава на 33 правило на св. апостоли (“Да не се приема никой от чуждите епископи без представителна грамота”) и 2 правило на Втория вселенски събор (“Областните епископи да не простират властта си в Църквата извън своите области”).
Въобще, говорейки честно, амбициите на Цариградската патриаршия отдавна не са тайна за никой. Но сега те бяха демонстрирани изключително открито и на дело. Или както се казва на юридически език, това е прецедент. Така са нещата в емпиричен план. В онтологичен този “прецедент” ни връща към историята на великата църковна схизма...
Тази история е една от най-позорните и трагични страници в историята на нашата Църква. Както и днешната, тя е пълна с дребни дрязги, интриги, лични амбиции, неразбиране, малодушие и гордост и от двете страни. И още нещо, което я сближава с днешната ситуация и за което говореше прот. Александър Шмеман: “Важно е да подчертаем, че в момента на окончателен разрив между Запада и Изтока, предмет на спора и полемиката се оказали не въпросите, които днес разделят Църквите – за папството и Светия Дух, а обредните различия на Западната църква от Източната: опресноците, съботния пост, пеенето на Алилуйя на Пасха и др. Осъществило се стесняване на вселенския мироглед на Църквата – второстепенното, обрядовото, външното успяло да засенчи Истината. Колкото и странно да звучи, през 11 век двете църкви се разделили не поради това, което в действителност ги разделя и до днес. Вече отдавна са забравени всички византийски аргументи срещу Рим и са останали само догматическите отстъпления от Православието, но точно за тях нищо не било казано в онези години, когато разделението се случвало”.
Ето че и днес виждаме същото нежелание да се разговаря за главното, същите амбиции и дребни дрязги на развеждащи се съпрузи, които водят до трагедия, за която никой не му идва наум.
Да се обърнем към най-важната точка в тази трагедия. Защото, в края на краищата, истинската причина за разделянето на Църквата преди 10 века, беше папизмът. Пак ще цитираме Шмеман: “Може да обвиняваме гърците в дребнавост, в липса на любов, в загуба на вселенското съзнание – но всички тези неща не биха могли все още да разделят Църквата. Папизмът сам отлъчва от себе си всички, несъгласни с неговата духовна монархия. И затова, каквито и да са били греховете на тогавашните източни йерарси, в крайна сметка не те, а именно папството стана причина за великата схизма. Каквото и да бяха правили гърците, с течение на времето папите така или иначе щяха да отлъчат от себе си целия Изток”.
Колко символично е, че този костелив орех, прораснал някога във Ватикана, сега прораства наново в сърцето на Константинопол.
Едва ли има нещо по-чуждо на идеите на митрополит Антоний Сурожски от този “православен папизъм”. Защото той посяга не просто на целостта, даже на природата, а на самата онтологическа същност на Църквата.
(следва продължение)
Публикувано в Агентство политических новостей
Превод: Златина Иванова