Развод по време на сватба – така може да се нарече кризата в Сурожка епархия, история за малкия разкол по време на голямото помирение между двете руски църкви. От една страна, случващото се изглежда не е случайно и е многозначително. От друга, когато говорим за дълбочината на разкола, няма да се потопим във водите на конспирацията и няма да търсим тук дългата ръка на Вашингтон, Москва, Пхенян, световното правителство и зелените човечета от Марс. Разколът в Сурожка епархия изглежда банален, подобно на съседска кавга, но при по-внимателен поглед той се оказва признак на дълбок проблем. Да кажем така – прост и дълбок като Божия притча. Но да започнем с това, което е на повърхността.
Среща първа. Сблъсък на цивилизациите или скромното обаяние на националната духовност
Да си представим типичния англичанин – по природа скромен и послушен на закона, и типичния руснак с неговите „две бездни една до друга“, вселенска душа и бдителност на мечка. Нека си спомним и това, че когато руснакът едва-едва повишава тон, на англичанина изглежда, че падат гръм и мълнии. И да си представим не просто руския човек, а „новия руски“, току-що излюпил се и още неустановил се на запад, и то не един, а дружини от стотици варяги, които са се настанили във вашия тих доскоро европейски пристан.
Да си представим тези „нови руснаци“ с техните мечешки маниери, православни стражари, гневно посрещащи на входа на храма елегантните англичанки с дънки и без забрадки на косите… Да прибавим и древномосковския стил на вътрешноцърковни отношения, който разрешава, в случай на провинение, дяконът да бъде бит с напрестолното Евангелие по главата – всички тези мили особености на националната духовност…
Да прибавим и това, че за трите години на епископско служение владика Василий така и не получи утвърждение като глава на Сурожка епархия от Синода на Руската църква. И причината, поради която той се отметна от Московска патриаршия и премина към либералната Константинополска патриаршия, започва да се изяснява…
Възможно ли беше да се избегне всичко това? Хората, познаващи лично еп. Василий (Осбърн), твърдят единогласно, че това е било възможно. Достатъчни биха били малко повече такт и уважение.
От друга страна, както във всеки спор, вина носят и двете страни.
За еп. Василий хората говорят, че бил скромен човек, умен, нестяжателен и трудолюбив (например, сам работи, заедно с градинарите, в епархийската градина – нима можем да си представим в тази роля някой наш архиерей?). Наричат го добър, но не особено волеви човек.
„Владика Василий не е харизматична личност, какъвто беше митр. Антоний Сурожки. Той не е силен в администрирането и в разрешаването на конфликтни ситуации също не е добър“ – така говори за своя владика неговият привърженик протодякон Питър Скорър, внук на известния руски философ Семьон Франк.
С други думи, когато говорим за първопричината за конфликта, установяваме типичен сблъсък на цивилизациите. И да кажем, че владика Василий, като типичен европеец, не е издържал на руския щурм.
Среща втора. Приобщаване и разтерзаност
Ако обаче тук ставаше дума само за особености на характера, несъвместимост на манталитетите и неспособност да се държиш учтиво в чуждия дом, всичко това би останало само един банален спор. Ето, владика Осбърн премина към Константинопол, където на него и на „парижаните“ може би ще бъде по-добре. Това е и един добър урок за самата Руска православна църква, особено при всички тези разговори за „диалог между цивилизациите“, „многополюсен свят“ и т. н.
Както обаче във всяко друго дело, засягащо Църквата – която е не просто обществена институция, а и мистичен организъм – проблемът не може да се ограничи с чиста емпиричност. Затова нека погледнем на нещата по-дълбоко.
Когато владика Антоний създаде своята епархия, той вложи в нея мисълта за лична среща с Бога. Среща, която някога самият той е преживял и за която често обичаше да казва: „Като червена нишка тя преминава през цялото Евангелие“; „Освен среща в Евангелието няма нищо друго. Всеки разказ е среща…“.
Всичко, върху което беше построен духовният организъм на епархията, чиято светлина светеше в целия православен свят (и не само), имаше тази главна цел – да даде възможност на човека да осъществи своя лична среща с Бога.
Светът на идеологията, международните, класови и културни битки, от които сме произлезли ние – наследниците на комунистическа Русия, беше дълбоко чужд на мирогледа на митр. Антоний, както и на този свят, в който той беше призван да осъществява своята мисия. „Младите хора на Запад все повече осъзнават себе си не като членове на обособени етнически или обществени групи, а просто като хора, и светът, който искат сега да построят, е свят човешки, а не национален или класов, принадлежащ на една или друга култура“ – говореше той.
Тази висша и трудна задача, този свят на прости и ясни човешки отношения, в която всяка среща с човека се превръща в пролог и възможност за среща с Христа, владиката завеща на своите последователи и лично на о. Василий (Осбърн), заръчвайки му да го пази и укрепва.
Когато е създал своята епархия, митр. Антоний е трябвало да реши труден въпрос. Можел е да премине в юрисдикцията на Руската задгранична църква или на Константинополската патриаршия, както някога направиха „парижаните“. Той обаче е преценил, че в тези тежки за Русия дни той трябва да бъде със своя народ. Това е бил исторически избор и, разбира се, този избор не е бил случаен. Едва ли можем да се съмняваме, че има човек, който да е направил повече от митр. Антоний за срещата на постболшевишка Русия с Христа.
Но ето, че времената се промениха. Непроницаемите идеологически стени между народите рухнаха, отваряйки свят за „универсални и изострени“, както казва митр. Антоний, отношения и срещи.
Всъщност обаче промяната в света въобще не е принципна. Стените между народите паднаха, но тези между хората и техните сърца – не.
Затова трудностите, с които владиката се е сблъсквал и е трябвало да решава, са останали същите. Просто акцентът се е изместил. Станал е много по-личен. И ако по-рано светлината на делото на владика Антоний е прониквала през идеологическите стени, в самото сърце на Русия, сега същата тази Русия – болна, своенравна, страстна, се хвърли в този свят, без още да осъзнава ясно накъде, защо и как отива…
Когато митр. Антоний е взел своето решение, той си е давал сметка за цялата тежест на пътя, по който тръгва. Едновременно с това обаче е вярвал, че именно на Русия е отсъдено да изрече „живото слово на православието“ в света и „за славата на руското православие на Запад“. Вероятно новите условия на своята мисия – напливът на тежкото наследство на болната посткомунистическа Русия – владика Антоний е възприемал като най-тежката, но и най-необходима своя задача. „Защото, нали, Църквата е Христовото Тяло, разпнато за спасението на света“ – обичал да повтаря той думите на патр. Алексий (Симански).
„Има животворни срещи, а има и срещи, които убиват и носят терзание. В който и да е случай обаче, при всяка истински осъществила се среща ни е дадено да прозрем нещо в човека, което не е тъмнина. И там е истинският човек. В противен случай срещата не се е състояла. Много са трудни онези срещи, при които човек говори за неща, които са съвсем неуместни или нараняват. Затова в началото трябва да се примирим с някаква частичност, а едва след това да постигнем пълната и окончателна приобщеност (а това означава и разтерзаност)…“.
Способността за пълна приобщеност и разтерзаност са качества, присъщи на руския човек, така както са му присъщи невежеството и варварството. В тези „общочовешки измерения“ постъпката на владика Осбърн изглежда вече не като обикновена свада, а като непростима слабост и малодушен отказ да приеме върху си последиците от тези „приобщеност и разтерзаност“, в които се състоеше същинското дело на владика Антоний.
На това равнище „сблъсъкът на цивилизациите“ изглежда вече като изкушение на духа. Еп. Василий, когото сам митр. Антоний благослови да продължи неговото дело, се сблъска в тази ситуация не със случайно възникнал проблем, а с духовна задача, изникнала от самата дълбина на това дело, и той не успя да разреши тази задача.
Среща трета. Малодушие и гордост
Накрая, конфликът престъпи и самите църковни канони, а значи се докосна и до природата на самата Църква. В своите вечни измерения църковният канон е не просто юридически закон, който може да бъде изменен в условията на промененото време. По-скоро той е отражение, въплъщение на някакъв цялостен устрем на духа. Зад престъпването на канона неизбежно стоят онтологически измерения.
Да се върнем обаче към фактите. Удовлетворявайки молбата на владика Осборн да премине в нейната юрисдикция (въпреки че не беше получил отпустно писмо от МП), Константинополската патриаршия се позова на съборните правила, чиято интерпретация фактически предоставя на Константинопол статут на „православен Ватикан“. Така например, правила 9 и 17 дават право на „епископа или клирика, обидени от митрополита на своята област“, да се обръщат към „престола на царстващия Константинопол“. А Правило 28, според Константинополската патриаршия, ѝ предоставя предимство в православния свят.
Св. Синод на РПЦ, от своя страна, се позовава на Апостолско правило 33 („Да не се приема никой от чуждите епископи без представителна грамота“) и Правило 2 на Втория вселенски събор („Областните епископи да не простират властта си в Църквата извън своите области“).
Въобще, говорейки честно, амбициите на Константинополската патриаршия отдавна не са тайна за никого. Сега обаче те бяха демонстрирани изключително открито и на дело. Или, както се казва на юридически език, това е прецедент. Така са нещата в емпиричен план. В онтологичен този „прецедент“ ни връща към историята на великата църковна схизма…
Тази история е една от най-позорните и трагични страници в историята на нашата църква. Както и днешната, тя е пълна с дребни дрязги, интриги, лични амбиции, неразбиране, малодушие и гордост и от двете страни. И още нещо, което я сближава с днешната ситуация и за което говореше прот. Александър Шмеман: „Важно е да подчертаем, че в момента на окончателен разрив между Запада и Изтока предмет на спора и полемиката са се оказали не въпросите, които днес разделят църквите – за Папството и Светия Дух, а обредните различия на Западната църква от Източната: опресноците, съботния пост, пеенето на Алилуйя на Пасха и др. Осъществило се е стесняване на вселенския мироглед на Църквата – второстепенното, обредовото, външното е успяло да засенчи Истината. Колкото и странно да звучи, през 11 в. двете църкви са се разделили не поради това, което в действителност ги разделя и до днес. Вече отдавна са забравени всички византийски аргументи срещу Рим и са останали само догматическите отстъпления от православието, но точно за тях нищо не е било казано в онези години, когато разделението се е случвало“.
Ето че и днес виждаме същото нежелание да се разговаря за главното, същите амбиции и дребни дрязги на развеждащи се съпрузи, които водят до трагедия, за която на никого не му идва наум.
Да се обърнем към най-важната точка в тази трагедия. Защото, в края на краищата, истинската причина за разделянето на Църквата преди десет столетия беше папизмът. Пак ще цитираме о. Александър Шмеман: „Можем да обвиняваме гърците в дребнавост, в липса на любов, в загуба на вселенско съзнание, но всички тези неща не биха могли все още да разделят Църквата. Папизмът сам отлъчва от себе си всички, несъгласни с неговата духовна монархия. И затова, каквито и да са били греховете на тогавашните източни йерарси, в крайна сметка не те, а именно Папството стана причина за Великата схизма. Каквото и да бяха правили гърците, с течение на времето папите така или иначе щяха да отлъчат от себе си целия Изток“.
Колко символично е, че този костелив орех, прораснал някога във Ватикана, сега прораства наново в сърцето на Константинопол.
Едва ли има нещо по-чуждо на идеите на митр. Антоний Сурожки от този „православен папизъм“. Защото той посяга не просто на целостта, нито даже на природата, а на самата онтологическа същност на Църквата.
Превод: Златина Иванова
Следва
* Публикувано в: Агентство политических новостей
