Вече е традиция в края на годината да се правят най-различни класации. Едните са обичайни, рутинни, други се борят за място в подкласацията по пикантност. Като тази на една агенция за „най-сексапилен духовник“. Както казал Иванчо от стария виц, „ами аз все за това си мисля, другарке!“.
Разбира се, нито една медия няма да направи класация за „най-духовен духовник“. Това не е „яко“, то дори си е ретроградно, ще кажат някои. Каква ти духовност?! Това не се продава, това не е жълто, още по-малко е червено. За хората това дори може да е черно (като расото, например). Но ония, които имат разбиране за такива неща, ще кажат, че това – да говориш за духовност и да я търсиш около себе си, към нея да се стремиш – си е направо небесно синьо! А защо синьо ли? Много просто – защото е небесно!
Само че „духовните духовници“ не обичат да дават интервюта, нито да участват в класации. Защо? Защото са много скромни ли? Не, те едва ли си дават сметка, колко са скромни. Те просто са много заети и за това нещо няма как да не си дават сметка. Заети са да работят за спасението на душата си и на душите ни – на всички нас, които ги търсим за съвет, молитва, изповед, причастие, изповед, молитва, съвет... И всичко това на N-та степен. Те, духовните духовници (това не е тавталогия, колкото и да изглежда такава – това просто е една голяма рядкост в нашето съвремие) много добре осъзнават, че това е огромна, ама наистина грамаданска, сизифовска задача, с която никой човек не може да се справи, ако няма Някой, Който да му помага, да го подкрепя, да го насърчава, да го милва, когато душата на духовника натегне от неизбежните лични грехове и от безкрайните купища на нашите грехове, с които ги товарим непрестанно. И ако е ужасяващо да научите, колко много, невъобразимо много отпадъци (смет, боклук) произвежда съвременният човек в така нареченото цивилизовано общество, знаете ли какво е да разбереш, колко много душевни отпадъци (смет, боклук) произвеждаме всеки ден в така нареченото християнско общество? И кой да ги измете и изчисти, и изнесе, и балира, и премахне, ако не духовниците, онези ниско платени, но високо уважавани, малко известни, но много правещи „служители на чистотата“ духовна. Облечени не в сигнално-жълтите жилетки на мургавите ни сънародници и крепители на градската (предимно) чистота, а в онези черни раса, които на нас, ползващите техните духовни услуги, винаги ни се струват, че са небесно сини. Наситено небесни сини. Ама такъв цвят нямало в ония класации. Добре – и какво от това?!
