Коко си беше хипар отвсякъде: градско момче от времето на „зрелия социализъм“. И като хиляди свои връстници от края на 70-те години на двайстия век той беше узрял за истината, че дори да презрее, „социализмът“ не може да удовлетвори нито частица от чисто човешките му духовни и физически нужди. Затова се увлече по хипи-движението. Да не ви обяснявам как мислеше и какво харесваше или не харесваше, но така или иначе се развиваше като един средностатистически „неблагонадежден“ младеж, при когото комсомолът се беше провалил във възпитателните си функции.
Вече беше прекарал около месец с приятели-хипита на морето, по най-дивите и туристически неоползотворени места на крайбрежието. Тръгнаха си на автостоп, стигнаха някак до Търново и рекоха да се пошляят из околностите му. Така стигнаха и до недалечния Преображенски манастир. Беше началото на август, времето топло и сухо – само за хипита! Ходиха пеша до манастира. Там нещо се събираха хора, една милиционерска жигула респектиращо се мъдреше пред вратите на историческата обител. Тримата приятели пообиколиха манастирския двор, надникнаха и в църквата, пък изведнъж им дойде свежата хипарска идея да видят къде в отвесните скали над манастира са живели някога отшелниците – тия предвестници на хипарството.
Не можаха да открият нищо впечатляващо, но пък лесно се изкачиха по пътеката за близкото село Беляковец. Така се оказаха над самия манастир. Коко рече да погледне обителта отвисоко и в момента, в който пристъпи към ръба на скалата, му се мярна някаква жена да минава пред него като на чернобяла кинолента. Фигурата беше малко странна, но то на хипитата само такива неща им се виждаха и привиждаха, така че той не се изненада въобще. Обаче в следващия миг младежът се подхлъзна и за малко да полети в пропастта – а скалата там беше висока близо 200 м! Успя все пак да се хване за някакъв корен на дърво – всъщност на някакъв храст, защото там истински дървета нямаше. Макар и хипи, и той душа носеше и се уплаши не на шега. Не извика за помощ приятелите си, отдалечи се много внимателно от ръба на пропастта и реши да слезе пак в манастира. Другите двама с неохота го последваха.
В манастира вече беше започнала някаква служба, имаше и владика. Той нещо пееше, после започна да говори на чист български език. Коко постепенно се заслуша – стана му интересно (много по-късно разбра, че това било навечерието на празника Преображение Господне). Преживяното преди 30-40 минути го беше странно отрезвило. Какъвто си беше дангалак, стърчеше с една глава над останалите хора и с жадните си очи попиваше всичко.
Какво се случи после ли? Ами, после Коко записа да учи в Духовната академия в София. По едно време заради дългите му хипарски коси и брадата за малко щяха да го изключат, но се отърва някак си.
А сега е свещеник. И базисните му ценности са чисто православни.
