Завърши учебната година за училища и университети. В това число и за семинариите и богословските факултети и катедри (София, Велико Търново, Шумен, Пловдив). Все повече намаляват завършващите ученици и студенти. Софийската духовна семинария никога в надстогодишната си история не е имала толкова нисък брой завършващи: 9 (девет!) ученика в петгодишния курс и 12 - в двегодишния, наричан паралелен, където се обучават пълнолетни ученици, обикновено завършили средно образование. Някъде там е положението и в Пловдивската семинария, която беше възстановена преди двайсетина години, но като примера от притчата за сеяча, няма вече достатъчно духовна влага да расте и се развива. Няма кандидати за богословие и за университетите. Колкото и да виним прехода с малкото бракове и още по-малкото раждания, и още повечето емигрирали българи през изминалите 20 години, положението наистина е катастрофално. Студентите се записват в университетите, просто за да получат статут на студенти, да имат облекченията за транспорта и общежитието, някоя и друга стипендийка, и веднага се хващат на една, че на две, че и на три работи да работят и повече не можеш да ги видиш в аудиторията. Учениците с мъка се събират да направят клас в училище, включително и в семинариите, а там ги пазят "като рохки яйца", за да не напуснат, че да не закрият паралелката или дори училището. Оттам пада качеството на обучението, сгромолясва се и грамотността още преди очакваната ученост на нашите младежи. Пишат ми по мейла ученици от семинарията (която и аз с гордост съм учил и завършил в идеологически трудни времена) - срам ме е да ви покажа "неграмотно"-писа им! И утре тези хора ще стават свещеници и владици и ще учат народа ли? Или ще им стигне да научат да мятат кандилката и да пеят "Подай, Господи"? На фона на тези тъжни размисли гледам лъскавото луксозно издание на Летописа на Българската православна църква отпреди няма и месец и не знам какво да мисля...
Кратък адрес на настоящата публикация: https://dveri.bg/3k4r3
И рече старецът...
Който следва Христа в самота и плач, е по-велик от оня, който слави Христа в събранието.
Св. Исаак Сирин