- Религиозни ли са българите?
- Българите не правят изключение от повечето хора по света и бих казала - да. Религиозни са, но зависи - религиозни в какъв смисъл и в каква степен. Един човек може да е религиозен и суеверен същевременно, друг може да вярва в някаква безлична сила или в съдбата. Това пак е форма на религиозност, макар и изкривена. Трети може да е вярващ и да има свой личен Бог. Тъй че, в този смисъл - да, българинът е религиозен, но е забравил както това, че е необходимо да развива духовния си живот, а не просто да иска и да очаква помощ от небето, така и да участва съответно в живота на Църквата, Православната църква в България.
- Често ли се посещават православните храмове или това се случва само по празници, има ли някаква тенденциозност в това действие?
- Хората, които са открили Църквата и съзнават, че тя не е просто сграда, а е едно общо Христово тяло, в което се срещат всички православни християни с Бога, където се извършват светотайнства и се освещава и преобразява човешкият живот, ги посещават. Те ходят, посещават богослуженията, черкуват се редовно, взимат свето причастие, общуват с духовниците. Това им помага по-добре да развиват духовния си живот. За съжаление тези хора са по-малкото число. Зависимостта преди, да кажем, 9 септември е била обратната. Хората, които са се черкували, са били повечето, а другите са били изключение. Сега е обратното – повечето не ходят на църква редовно, а по-малкият процент са тези, които редовно се черкуват. Но мисля, че все повече се увеличават хората, които осъзнават смисъла на литургията и смисъла на това да бъдат в църквата истински, с целия си живот.
- Църквата като храм често може би е обект на спорове или по-агресивни действия. Имате ли информация църковни храмове да са били осквернявани, какъв е техният брой?
- Слава Богу, в България не са много църквите, които са осквернени, като изключим ограбените храмове. Ограбените храмове са по-скоро плод на престъпни действия, отколкото на целенасочено поругаване. Мисля, че за последните 20 години са поругавани, да кажем, най-много 10-ина храма, като последният случай беше храм „Св. Петър и Павел”, който беше изрисуван вероятно от сатанисти.
-Кога се случи това?
- Може би по-миналото лято.
- Вие споменахте сатанисти. Има ли такива общества сред нас, в България?
- Има, разбира се, има сатанисти в България, както и в целия свят.
- Какво е влиянието им?
- Зависи от общностите. Има общности, които са сатанисти само на думи, тоест носят черни фланелки със сатанински символи и слушат твърд метал. Това не са истинските сатанисти. Има други, които извършват животински жертвоприношения и, дай Боже, да няма такива, които да извършват човешки жертвоприношения.
- Наскоро бяхме свидетели на доста спорове относно радикален ислям. Имате ли информация за ненавист от страна на християни към мюсюлмани и обратното?
- По-скоро всички ние имаме информация за сегрегиране и нарушаване на правата на българите-християни като възможност за професионална реализация в родопските и някои други региони на страната, където доминиращ е броят на мюсюлманите и в управленските структури доминира ДПС. В такива региони има сегрегация и е факт, че това съществува, тъй като много хора се оплакват, че нямат достъп до работни места в общините, до други социални структури, тъй като не са мюсюлмани или не са членове на ДПС. В този смисъл има. Но иначе ненавист на религиозна основа, това са по-скоро изолирани случаи и в България отдавна народът ни е утвърдил този мирен начин на съществуване. Бих казала, че той разбира се, се дължи на мюсюлманите, но най-вече на православните християни, защото православните християни в България не допускат, без причина, никакво насилие спрямо тези, които имат различна вяра.
- Няма почва за развитие на религиозни конфликти, така ли?
- Никаква почва няма, освен ако някой не си играе с това и не ги пробужда, уж грижейки се това да не се случи.
- Какво е отношението Ви към идеята да се преподава религия в училищата, независимо каква?
- Идеята ми е много положителна, но не независимо каква. Аз съм участвала в изработването на концепцията на Светия Синод за въвеждането на задължителна подготовка по религия в българското училище и смятам, че това не е нещо ново за България или нещо несвойствено за България. Единствено би било логичен завършек на постепенното въвеждане на този предмет като свободно избираем и задължително избираем и същевременно възстановяване на традицията от преди комунистическия период. Абсолютно необходима е и по друга причина. Поради това, че в европейските документи, касаещи принципите за религиозно образование, а те се наричат толедски принципи, за преподаването на религия, се казва, че без религиозно образование в училищата образованието ще бъде частично, непълно и не толкова качествено. Тоест задълбоченото познаване на религиите в българското училище ще допринесе за това, децата да имат качествено, задълбочено познание за своята култура, на културата на другите по вяра и за историята на своята страна, както и на целия свят, защото религията е един от най-важните фактори от живота на обществата и на всички цивилизации. Тя да отсъства от учебния процес е най-малкото проява на неангажираност към интереса на детето да се изгради като високо образована личност. От друга страна, според концепцията на Светия Синод, този предмет трябва да се изучава профилирано, тоест децата православни да изучават религия-православие и децата мюсюлмани да изучават религия-ислям и така нататък, които не са вярващи да изучават алтернативен профил от типа етика. И вече, когато пораснат и учат от 9-ти до 12-ти клас и имат вече изградено аналитично, систематизиращо мислене, тогава се изучават и останалите религии, за да се запознаят и с тях.
- Какво е отношението на Министерство на образованието и науката по този въпрос?
- Уж бяха подели някаква инициатива за въвеждането му в задължителната подготовка, но по съвсем друг модел. Тоест, децата от малки да започнат да учат всички религии наведнъж, което е първо неприемливо, от наша гледна точка, тъй като верите не могат да се смесват, и второ, защото от педагогическа гледна точка при малките деца образованието трябва да започва от частното към общото. Трябва да започнат от традицията, към която принадлежат и чак като пораснат и вече са натрупали много знания, да могат да им се преподават и другите религии, за да правят сравнения, да влизат в дискусии и това да обогати цялостния им поглед върху въпроса за религията. Това е разликата между църковната концепция и концепцията на МОН, която в края на краищата нито успя, нито беше широко подкрепена, а към концепцията на Светия Синод има широка обществена подкрепа, но МОН прави всичко възможно това да не става ясно на българското общество.
- Спомага ли религията за изграждането на хората като личности и има ли някакво значение нарастващият брой на атеистите, води ли това до загуба на морални устои в обществото?
- Първо да започна отзад напред. Смятам, че истински атеисти няма, защото един атеист, който казва "Няма Бог", той обаче вярва в силата на съдбата или в това, че котка му е минала път. В този смисъл истински атеисти не съществуват. Но има пълна зависимост между разграждането на ценностната система на българското общество и липсата на религиозна грамотност най-малкото. Защото, когато децата се запознават с ценностите на една религия, а най-вече пък когато развият това познание до степен на вяра, на лична убеденост, което те могат да направят в семейството и в храма, докато в училище се запознаят просто с основите на своята религия. Те разбират три много важни неща – кои са те, че тяхната личност има огромна ценност и че има отговорност към това общество, че колкото са ценни те, толкова са ценни и другите, и се научават да ги уважават и обичат. Разбират също така, че животът не се свежда само до земни удоволствия и задоволяване на най-първичните инстинкти, а свързан с вечните и безсмъртни качества на душата, които придават смисъл на нашия живот. Това са неща, които са изключително важни за децата. Бездухновността на днешното общество, всичките проблеми, убийства, изнасилвания, наркомания се дължат именно на това, че у децата не се възпитава уважение към другите, към тях самите, защото това не се обвързва с установяване на един висш авторитет. В часа на класния не можеш да се научиш да уважаваш другия, ако не помниш, че и този друг е също като тебе. По-силна морална крепост от религията не съществува.
- Има ли статистика, какъв е броят на вярващите и невярващите в страната?
- Този процент е подвижен, но около 85% се идентифицират като православни християни. Потокът до Рилския манастир не спира. Там ходят хора от всякакви слоеве на обществото – и богати, и бедни, и културни, и не толкова грамотни. Това показва, че българският народ е вярващ. Акцентът е по-различен, когато става дума за цялостното практикуване на вярата – участия в богослуженията, посвещаване, което е непрестанно, не само на кръщенета и сватби, а през целия живот. Процентът е по-нисък, когато говорим за тези от нас, които истински помагаме на Църквата. Защото Църквата се състои както от духовенството, така и от миряните. Ние не сме достатъчно активни членове на нашата собствена църква. Там е разминаването между процента на определящите се като православни и практикуващите и помагащите. Като цяло мисля, че народът все повече преоткрива необходимостта от това да вярва. Въпросът е в какво вярва.
- Хората, които са открили Църквата и съзнават, че тя не е просто сграда, а е едно общо Христово тяло, в което се срещат всички православни християни с Бога, където се извършват светотайнства и се освещава и преобразява човешкият живот, ги посещават. Те ходят, посещават богослуженията, черкуват се редовно, взимат свето причастие, общуват с духовниците. Това им помага по-добре да развиват духовния си живот. За съжаление тези хора са по-малкото число. Зависимостта преди, да кажем, 9 септември е била обратната. Хората, които са се черкували, са били повечето, а другите са били изключение. Сега е обратното – повечето не ходят на църква редовно, а по-малкият процент са тези, които редовно се черкуват. Но мисля, че все повече се увеличават хората, които осъзнават смисъла на литургията и смисъла на това да бъдат в църквата истински, с целия си живот.
- Църквата като храм често може би е обект на спорове или по-агресивни действия. Имате ли информация църковни храмове да са били осквернявани, какъв е техният брой?
- Слава Богу, в България не са много църквите, които са осквернени, като изключим ограбените храмове. Ограбените храмове са по-скоро плод на престъпни действия, отколкото на целенасочено поругаване. Мисля, че за последните 20 години са поругавани, да кажем, най-много 10-ина храма, като последният случай беше храм „Св. Петър и Павел”, който беше изрисуван вероятно от сатанисти.
-Кога се случи това?
- Може би по-миналото лято.
- Вие споменахте сатанисти. Има ли такива общества сред нас, в България?
- Има, разбира се, има сатанисти в България, както и в целия свят.
- Какво е влиянието им?
- Зависи от общностите. Има общности, които са сатанисти само на думи, тоест носят черни фланелки със сатанински символи и слушат твърд метал. Това не са истинските сатанисти. Има други, които извършват животински жертвоприношения и, дай Боже, да няма такива, които да извършват човешки жертвоприношения.
- Наскоро бяхме свидетели на доста спорове относно радикален ислям. Имате ли информация за ненавист от страна на християни към мюсюлмани и обратното?
- По-скоро всички ние имаме информация за сегрегиране и нарушаване на правата на българите-християни като възможност за професионална реализация в родопските и някои други региони на страната, където доминиращ е броят на мюсюлманите и в управленските структури доминира ДПС. В такива региони има сегрегация и е факт, че това съществува, тъй като много хора се оплакват, че нямат достъп до работни места в общините, до други социални структури, тъй като не са мюсюлмани или не са членове на ДПС. В този смисъл има. Но иначе ненавист на религиозна основа, това са по-скоро изолирани случаи и в България отдавна народът ни е утвърдил този мирен начин на съществуване. Бих казала, че той разбира се, се дължи на мюсюлманите, но най-вече на православните християни, защото православните християни в България не допускат, без причина, никакво насилие спрямо тези, които имат различна вяра.
- Няма почва за развитие на религиозни конфликти, така ли?
- Никаква почва няма, освен ако някой не си играе с това и не ги пробужда, уж грижейки се това да не се случи.
- Какво е отношението Ви към идеята да се преподава религия в училищата, независимо каква?
- Идеята ми е много положителна, но не независимо каква. Аз съм участвала в изработването на концепцията на Светия Синод за въвеждането на задължителна подготовка по религия в българското училище и смятам, че това не е нещо ново за България или нещо несвойствено за България. Единствено би било логичен завършек на постепенното въвеждане на този предмет като свободно избираем и задължително избираем и същевременно възстановяване на традицията от преди комунистическия период. Абсолютно необходима е и по друга причина. Поради това, че в европейските документи, касаещи принципите за религиозно образование, а те се наричат толедски принципи, за преподаването на религия, се казва, че без религиозно образование в училищата образованието ще бъде частично, непълно и не толкова качествено. Тоест задълбоченото познаване на религиите в българското училище ще допринесе за това, децата да имат качествено, задълбочено познание за своята култура, на културата на другите по вяра и за историята на своята страна, както и на целия свят, защото религията е един от най-важните фактори от живота на обществата и на всички цивилизации. Тя да отсъства от учебния процес е най-малкото проява на неангажираност към интереса на детето да се изгради като високо образована личност. От друга страна, според концепцията на Светия Синод, този предмет трябва да се изучава профилирано, тоест децата православни да изучават религия-православие и децата мюсюлмани да изучават религия-ислям и така нататък, които не са вярващи да изучават алтернативен профил от типа етика. И вече, когато пораснат и учат от 9-ти до 12-ти клас и имат вече изградено аналитично, систематизиращо мислене, тогава се изучават и останалите религии, за да се запознаят и с тях.
- Какво е отношението на Министерство на образованието и науката по този въпрос?
- Уж бяха подели някаква инициатива за въвеждането му в задължителната подготовка, но по съвсем друг модел. Тоест, децата от малки да започнат да учат всички религии наведнъж, което е първо неприемливо, от наша гледна точка, тъй като верите не могат да се смесват, и второ, защото от педагогическа гледна точка при малките деца образованието трябва да започва от частното към общото. Трябва да започнат от традицията, към която принадлежат и чак като пораснат и вече са натрупали много знания, да могат да им се преподават и другите религии, за да правят сравнения, да влизат в дискусии и това да обогати цялостния им поглед върху въпроса за религията. Това е разликата между църковната концепция и концепцията на МОН, която в края на краищата нито успя, нито беше широко подкрепена, а към концепцията на Светия Синод има широка обществена подкрепа, но МОН прави всичко възможно това да не става ясно на българското общество.
- Спомага ли религията за изграждането на хората като личности и има ли някакво значение нарастващият брой на атеистите, води ли това до загуба на морални устои в обществото?
- Първо да започна отзад напред. Смятам, че истински атеисти няма, защото един атеист, който казва "Няма Бог", той обаче вярва в силата на съдбата или в това, че котка му е минала път. В този смисъл истински атеисти не съществуват. Но има пълна зависимост между разграждането на ценностната система на българското общество и липсата на религиозна грамотност най-малкото. Защото, когато децата се запознават с ценностите на една религия, а най-вече пък когато развият това познание до степен на вяра, на лична убеденост, което те могат да направят в семейството и в храма, докато в училище се запознаят просто с основите на своята религия. Те разбират три много важни неща – кои са те, че тяхната личност има огромна ценност и че има отговорност към това общество, че колкото са ценни те, толкова са ценни и другите, и се научават да ги уважават и обичат. Разбират също така, че животът не се свежда само до земни удоволствия и задоволяване на най-първичните инстинкти, а свързан с вечните и безсмъртни качества на душата, които придават смисъл на нашия живот. Това са неща, които са изключително важни за децата. Бездухновността на днешното общество, всичките проблеми, убийства, изнасилвания, наркомания се дължат именно на това, че у децата не се възпитава уважение към другите, към тях самите, защото това не се обвързва с установяване на един висш авторитет. В часа на класния не можеш да се научиш да уважаваш другия, ако не помниш, че и този друг е също като тебе. По-силна морална крепост от религията не съществува.
- Има ли статистика, какъв е броят на вярващите и невярващите в страната?
- Този процент е подвижен, но около 85% се идентифицират като православни християни. Потокът до Рилския манастир не спира. Там ходят хора от всякакви слоеве на обществото – и богати, и бедни, и културни, и не толкова грамотни. Това показва, че българският народ е вярващ. Акцентът е по-различен, когато става дума за цялостното практикуване на вярата – участия в богослуженията, посвещаване, което е непрестанно, не само на кръщенета и сватби, а през целия живот. Процентът е по-нисък, когато говорим за тези от нас, които истински помагаме на Църквата. Защото Църквата се състои както от духовенството, така и от миряните. Ние не сме достатъчно активни членове на нашата собствена църква. Там е разминаването между процента на определящите се като православни и практикуващите и помагащите. Като цяло мисля, че народът все повече преоткрива необходимостта от това да вярва. Въпросът е в какво вярва.
