Кризата ни застигна. Нищо, че все се опитваме "да гледаме положителното". Улиците са все по-задръстени, хората - все по-мрачни и враждебни. От сутрин до късна доба ги заливат черни вести - кой кого убил, опушкал или взривил, какви видни люде са били ченгета, мръсници и доносници. И най-вече - кой колко милиони и милиарди е завлякъл. Журналистите са за това - да няма скрито-покрито. Само че обикновеният човек с каква душа да живее днес?
Душата е християнско понятие. Но вече не е актуално и почти не се употребява. Освен в попфолка. Въпреки това доказано е, че човекът си има душа. А на нашия човек вече душа не му дава да излиза по площадите, нито да сваля от власт този или да възкачва онзи. Той се мъкне на работа или кюта и все повече и повече изпада, както казват докторите, в трайна и стабилна депресия. Докато брои левчетата за сирене, дето не е от мляко. И му е все едно дали, като е бил в странство, кметът бил казал, че сме "лош мат'риал". Вярно е друго - "мат'риалът" гледа лошо, мрачно или в най-добрия случай - тъпо. И му трябва светлина, надежда или утеха.
Преди десетина години на предпоследната спирка на "Младост 4", близо до която имам удоволствието да живея, се появи градинка. Беше аранжирана с черешово топче и декоративен кладенец. Недалеч се извиси и пилон с българското знаме. После - огнище. И пътека, заобиколена с цветни лехи.
После изникна ламариненият навес на малко параклисче. Всичко това бе дело на чичо Тони. Бивш строител, работлив и грижлив българин. Чичо Тони изигра ролята на Светия Синод и на Общината едновременно. Разбира се, чиновниците не закъсняха и бързо довтасаха със заплахата да бъде съборен параклисът. Бил незаконен. Хората се опълчиха, вдигна се аларма и булдозерът остави параклиса на мира. Сега около него има пейки, на тях винаги седят хора, "Св. Георги" стана средище. И съм безкрайно благодарна на чичо Тони за параклиса. И не само аз. Защото в 100-хилядния "Младост" няма ни един православен храм.
Преди 6-7 години Общината отпечата и разпространи дарителски картички с изображение-проект на бъдещ храм. Също тъй беше упоменато и мястото за неговия строеж. Хората даваха левче за картичките, аз още я пазя някъде, беше направена и първа копка, мястото беше осветено. Сега обаче там се шири магазин "Билла". Кой изтъргува нашия храм? Търговците не влязоха в него, те направо си го купиха. "Mат'риалът" се чуди кого да попита - дали Светия Синод или пресветлата ни Община: "Кой открадна нашия храм?". И ако Църквата не е виновна за "кражбата", какво е направила тя за неговото съществуване? За нас? В едно тежко и драматично време каква надежда ни вдъхва православието, каква вяра и помощ ни дава? И ако моралът на това място на Балканите е без устои, съсипан, ако хората не вярват на никого и в нищо, колко е виновна за това нашата Църква?
Народът ни, който изтича на ручеи към различните краища на света, как да намери пътя си към храма? Когато свещенослужителите са станали чиновници или се съдят за имоти. А храмът го няма. Храмът е просто търговски обект.
После изникна ламариненият навес на малко параклисче. Всичко това бе дело на чичо Тони. Бивш строител, работлив и грижлив българин. Чичо Тони изигра ролята на Светия Синод и на Общината едновременно. Разбира се, чиновниците не закъсняха и бързо довтасаха със заплахата да бъде съборен параклисът. Бил незаконен. Хората се опълчиха, вдигна се аларма и булдозерът остави параклиса на мира. Сега около него има пейки, на тях винаги седят хора, "Св. Георги" стана средище. И съм безкрайно благодарна на чичо Тони за параклиса. И не само аз. Защото в 100-хилядния "Младост" няма ни един православен храм.
Преди 6-7 години Общината отпечата и разпространи дарителски картички с изображение-проект на бъдещ храм. Също тъй беше упоменато и мястото за неговия строеж. Хората даваха левче за картичките, аз още я пазя някъде, беше направена и първа копка, мястото беше осветено. Сега обаче там се шири магазин "Билла". Кой изтъргува нашия храм? Търговците не влязоха в него, те направо си го купиха. "Mат'риалът" се чуди кого да попита - дали Светия Синод или пресветлата ни Община: "Кой открадна нашия храм?". И ако Църквата не е виновна за "кражбата", какво е направила тя за неговото съществуване? За нас? В едно тежко и драматично време каква надежда ни вдъхва православието, каква вяра и помощ ни дава? И ако моралът на това място на Балканите е без устои, съсипан, ако хората не вярват на никого и в нищо, колко е виновна за това нашата Църква?
Народът ни, който изтича на ручеи към различните краища на света, как да намери пътя си към храма? Когато свещенослужителите са станали чиновници или се съдят за имоти. А храмът го няма. Храмът е просто търговски обект.
