Всяка година, когато наближи 20 януари (деня, в който се чества паметта на св. Евтимий Търновски) започва да ме измъчва един въпрос – спомняме ли си въобще ние, съвременните българи, кой е Патриарха?
Григорий Цамблак започва разказа си за него така: „Наистина е достоен за всякакви похвали свети Евтимий, патриарх Търновски, посветения в Тайнствата, до които човешкият ум не стигна, участникът в апостолската слава, свещеникът на великата жертва и учителят на истината, която желаят да проникнат ангелите и която той чисто запази и непорочно преподаде, а накрая принесе самия себе си в свещена и угодна жертва на Господа чрез много страдания. И не че ще стане по-добър от нашите похвали този, който сега се въдворява с апостолите и увеличава тяхното число, а да настроим слушателите към ревност и с наши спомени да им дадем да го познаят, както се познава орелът от перото и лъвът от ноктите.”
А каква е нашата ревност към спомена за дивния пазител на Православието и негов изразител чрез дела на святост, за безмълвния молитвеник и чудотворец, за човека възлюбил дотолкова ближния, че превърнал столичния град в странноприемница, за книжовника и дипломата, когото половината свят смяташе за велика чест да срещне, за пастира, който в грижата за паството си смая дори озверелия агарянския поробител, за духовния отец, когото осиротяващите му български чеда изпращаха с плач и викове на страшна болка…
Безброй пъти сме минавали покрай паметника му в центъра на София и определяйки си срещи пред него сме казвали: „ще те чакам на Попа”. Дори на маршрутните таксита стоят табели, които ни напомнят, че ще минат покрай „Попа”. И това име „Попа” прекрасно характеризира цялото ни отношение към светителя Евтимий, към свещенството и въобще към спасението. То не е положително, не е и отрицателно – а е просто хладно – „Попа”, дори няма значение какъв е, просто поп останал в историята с някакви хипотетични заслуги (най-вече в началото на Турското робство). Но, разбира се, мнозина дори и не подозират, че личността му има огромно значение и за съвременността, и за всички времена до свършека на света. Мнозина дори не подозират, че и сега сме под робство. Робство несравнимо по-страшно от турското – робството на пристрастието към греха, робство, което води не до физическа, а до вечна гибел. И не плачем от това, не страдаме, не търсим помощ, а блажени от робията просто подминаваме паметника или го драскаме с неразбираеми надписи. За мнозина „Попа” е просто паметник, камък който изобразява един отдавна мъртъв човек.
Но Бог не е Бог на мъртви, а на живи. И свети патриарх Евтимий не само не е мъртъв, а сега е пред престола на Този, Който е самия Живот и гледайки го лице в лице се застъпва за нас – своето днешно паство, което се подиграва с Господните заповеди, продава непорочната Православна вяра за паница леща и вечната й славата заменя с лъжливия блясък на земната суета и преуспяване. Всъщност, много по-вярно би било да кажем, че ние потъналите в грехове сме мъртви, защото грехът е смърт. И може да се окаже, че между нас и окончателната ни гибел стои само горещото застъпничество на св. патриарх Евтимий и неговата отческа благословия.
Затова животът на светия наш отец Евтимий трябва да бъде винаги пред очите ни, а заветите му – наши първи и най-важни задължения. И като заменим равнодушието с молитва, четливо да напишем на паметника и в сърцата си така: С пустиннически подвиг просия и по достойнство на първосветителски престол се възкачи, откъдето с лъчите на богопознанието и добродетелите озари всички и чашата на безкръвното мъченичество изпи. А сега, като предстоиш пред престола в Горния Иерусалим, Евтимие, моли Христа, нашия Бог, за тези, които почитат твоята памет!
Безброй пъти сме минавали покрай паметника му в центъра на София и определяйки си срещи пред него сме казвали: „ще те чакам на Попа”. Дори на маршрутните таксита стоят табели, които ни напомнят, че ще минат покрай „Попа”. И това име „Попа” прекрасно характеризира цялото ни отношение към светителя Евтимий, към свещенството и въобще към спасението. То не е положително, не е и отрицателно – а е просто хладно – „Попа”, дори няма значение какъв е, просто поп останал в историята с някакви хипотетични заслуги (най-вече в началото на Турското робство). Но, разбира се, мнозина дори и не подозират, че личността му има огромно значение и за съвременността, и за всички времена до свършека на света. Мнозина дори не подозират, че и сега сме под робство. Робство несравнимо по-страшно от турското – робството на пристрастието към греха, робство, което води не до физическа, а до вечна гибел. И не плачем от това, не страдаме, не търсим помощ, а блажени от робията просто подминаваме паметника или го драскаме с неразбираеми надписи. За мнозина „Попа” е просто паметник, камък който изобразява един отдавна мъртъв човек.
Но Бог не е Бог на мъртви, а на живи. И свети патриарх Евтимий не само не е мъртъв, а сега е пред престола на Този, Който е самия Живот и гледайки го лице в лице се застъпва за нас – своето днешно паство, което се подиграва с Господните заповеди, продава непорочната Православна вяра за паница леща и вечната й славата заменя с лъжливия блясък на земната суета и преуспяване. Всъщност, много по-вярно би било да кажем, че ние потъналите в грехове сме мъртви, защото грехът е смърт. И може да се окаже, че между нас и окончателната ни гибел стои само горещото застъпничество на св. патриарх Евтимий и неговата отческа благословия.
Затова животът на светия наш отец Евтимий трябва да бъде винаги пред очите ни, а заветите му – наши първи и най-важни задължения. И като заменим равнодушието с молитва, четливо да напишем на паметника и в сърцата си така: С пустиннически подвиг просия и по достойнство на първосветителски престол се възкачи, откъдето с лъчите на богопознанието и добродетелите озари всички и чашата на безкръвното мъченичество изпи. А сега, като предстоиш пред престола в Горния Иерусалим, Евтимие, моли Христа, нашия Бог, за тези, които почитат твоята памет!
