Барак Обама и дързостта и надеждата

Тази политическа неотложност и гражданското движение се дължаха до голяма степен на осемгодишното унищожително управление на президента Джордж Буш. Войните, които той водеше в Ирак и Афганистан, не само че опетниха националния ни имидж в света, но и доведоха до трагичната и безсмислена смърт на повече от 100 000 иракски и афганистански цивилни и над 4000 млади американски войници. Буш предизвика повсеместно враждебното настроение на нашите съюзници като предпочете агресивното единодействие пред многостранното сътрудничество. С отказа си да подпише международни споразумения, като например Протокола от Киото, който призоваваше за намаляване на причиняващите парниковия ефект вредни емисии с цел забавяне на глобалното затопляне, Буш показа липса на елементарни лидерски умения по отношение на едно от най-големите предизвикателства на нашето време. Нещо повече, въпреки че се опираше на републиканската политическа платформа в подкрепа на семейните ценности и pro-life[1] идеята (позицията срещу абортите), политиката му в действителност често водеше до сериозни спънки в сфери, които той уж подкрепяше, което накара много хора да се замислят какво всъщност означава pro-life. С отказа си да подкрепи контрацепцията (семейното планиране) чрез Фонда на ООН за населението например, неговата външна политика доведе до милиони нежелани бременности и аборти по целия свят. Под зоркия му поглед икономиката на САЩ също се дестабилизира. Алчността и корупцията в неконтролираните финансови институции доведоха до икономически срив, който изправи милиони американци пред заплахата да загубят работата и домовете си.

Аз лично се ангажирах политически, защото ме вълнуват голяма част от тези проблеми. Искаше ми се да видя истински лидер в тази страна – лидер, който цени живота на всички нива и който се стреми да подобри качеството на живот със съчувствие и смирение. Искаше ми се да видя президент, който най-после да види мястото на хората като добри стопани на земните блага и който да осъзнава колко необратимо взаимосвързан и взаимозависим е нашият свят днес. (В тази връзка бях изненадана от старомодния лозунг на кандидата Джон Маккейн – „Страната преди всичко!”. Смятам това за ограничена визия, която не отчита сложността на днешното време.) Политика за устойчива околна среда, единен достъп до здравна грижа, по-качествено образование, по-малко затвори, по-сериозна грижа за бедните, по-сурови закони срещу продажбата на оръжие, възстановяване на националния имидж, отказ от изтезаването на военнопленници, прекратяване на войната в Ирак – това са само част от проблемите, които ме вълнуваха по време на тези избори.

Имаше обаче и друга, много важна причина за моето толкова ангажирано участие в тях. Не го направих просто, за да преодолея натрупания през годините колективен срам от управлението на Буш или от желание да подобря американското общество по някакъв начин. Причината беше кандидатурата на Барак Обама.

За първи път чух за него по време на Конгреса на Демократическата партия през 2004 година, когато той наелектризира тълпата с една кратка реч на тема какво означава да си американец. Във време на разделения и горчива партизанска политика неговото послание отекна дълбоко в общественото съзнание, като ни препрати към едно качествено различно, по-напредничаво и изпълнено с повече надежда измерение. Помня, че си казах: „От този човек би излязъл изключителен президент”. Дори тогава, преди още да знам каквото и да било за неговия произход и история, имах чувството, че този човек носи в себе си семето на една по-възвишена визия за страната ни, която обещаваше истински плодове.

По-късно, когато прочетох автобиографичната му книга Мечти от баща ми: история за расата и наследствеността заедно с някои други материали, научих повече за това как средата на живот е формирала личността му. Син на бяла майка от Канзас и черен баща от Кения, отгледан като дете в Индонезия, а като тийнейджър – в Хавай и Лос Анджелис, Барак от малък носи сложността на различията във вените си. По-важното обаче е, че той полага усилие да я осмисли. Като млад не отбягва трудните въпроси, а се опитва да им намира отговори. Размишлява върху сериозните теми за расите и за това какво е да си чернокож в Америка. Разсъждава по въпросите за вярата и етиката, което го води до това да стане християнин и да подчини живота си на вярата в Бога. Именно тези непрестанни търсения и душевни лутания изградили личността му и формирали повечето от основните му възгледи (в това число и любимата му фраза „дързостта на надеждата”), които белязаха президентската му кампания. В този смисъл аз оценявах кандидат-президента Барак Обама „не по цвета на кожата, а по същността на неговата личност”, както беше казал Мартин Лутер Кинг. Не е често явление политически лидери да си задават сложни въпроси и да намират такива мъдри, интелигентни и смирени отговори.

Безспорно обаче расата също беше сред главните теми. На мнозина от нас, като американци, се даде възможност, като гласуваме за Барак Обама, да направим огромна крачка напред за преодоляване на тъмната расистка история на страната ни. САЩ е държава, основана на робството, страна, чиято ранна икономика почива на поробването на човешката свобода и достойнство, а по-късно обществото носи (и все още продължава да носи) белезите на дълбока расова омраза. Всъщност невъзможно е да се пише в минало време за това. Ето какво споделя Мери Мичъл, афроамерикански колумнист на вестник Chicago SunTimes, в своя скорошен материал Сълзи се леят, когато мечтите се сбъдват: „Преди няколко години имах възможността да участвам в обиколка на Белия дом с преподобния Джеси Джексън. Останах ужасена от това, че там нямаше нищо, което да говори за присъствието на чернокожите  в тази страна. Абсолютно нищо”.

Твърде често опитът на хората извън политическия елит е бил подценяван и отричан. На мен, като уличен застъпник[2] в полза на кампанията на Обама и на Демократическата партия, през последните месеци ми се случи, макар и не много често, да чувам расово мотивирани подигравки и обиди. Моя колежка, също бяла, дори беше наплюта заради подкрепата си за Обама. Това ни сблъска с отслабващото, но все още влиятелно расистко чувство, което още може да бъде усетено в американската психология.

Социалните работници и хората, които живеят по вътрешните квартали в градовете, знаят, че чернокожите общности все още страдат дълбоко от раните, нанесени им в миналото. Безработицата сред тях продължава да е много по-висока от тази сред белите. Училищата, в които учат най-бедните чернокожи деца, имат отчайващо старо оборудване. Броят на лишените от свобода сред чернокожите мъже е ужасяващ – във възрастовата група между 20 и 34, повече от един на всеки девет мъже в момента е в затвора, а на глава от населението лишените от свобода черни мъже са шест пъти повече от белите. (Проблемът с лишените от свобода в Америка като цяло е шокиращ – в САЩ живее 5% от цялото население на земята, а в затворите на страната се намират почти 25% от всички лишени от свобода по света.) Личният ми опит от работата ми като учител по изобразително изкуство на малолетни осъдени момичета в Бостън потвърди убеждението, че под ударите на криминалната ни съдебна система попадат пропорционално по-голям брой младежи от малцинствата. Едва ли може да се отрече, че расовата дискриминация продължава да съществува. Расовото неравенство в области като образованието, здравеопазването и икономиката продължава да прави живота на чернокожите в Америка много по-труден от този на белите.

Гласуването за Барак Обама означава подкрепа за ново лидерство, което обещава да проявява по-голяма загриженост и разбиране по важните за афроамериканците въпроси, а това е една отдавна очаквана промяна. Президентството на Обама ще бъде жив пример и ще спомогне за изцелението, осъзнаването и самочувствието на афроамериканците. Миналата година на Деня на бащата Обама произнесе в една църква прочувствена реч, в която призова чернокожите мъже да се отнасят по-сериозно и съзнателно към бащинството. Дискусията по такива въпроси трябва да започне от самите черни общности, за да може да доведе и до тяхното същинско обновление. И тези дискусии са крайно необходими. Президентството на Обама обаче ще бъде предизвикателство и за всички нас, тъй като ще трябва доста да се потрудим, за да преодолеем наследеното от расисткото ни минало мислене за „нас” и „тях” и да се конфронтираме с все още съществуващия институционализиран расизъм.

Освен темата за расата смятам, че президентството на Обама доведе до обрат в начина, по който религията навлезе в политическия дебат на най-високо равнище. От началото на своята кампания езикът на Обама наподобяваше езика на преподобния Мартин Лутър Кинг – лидерът на движението за граждански права през 60-те години. Д-р Кинг беше пастор и в своите речи той често се позоваваше и цитираше Библията. Така Кинг не оставяше никакво съмнение откъде черпи своите сили. Следвайки неговия пример, Обама не се отказва да използва библейски език и смисъл, които предполагат по-високо призвание и цели. Въпреки това съм убедена, че основното послание на Обама за единство и готовност за саможертва значително се различава от фрагментарното мислене на т.нар. религиозна десница, която формираше американската политика през осемте години управление на президента Буш.

Още бащите-основатели категорично са заявили, че за добруването на страната е задължително наличието на строго институционално разграничение между църква и държава. Същевременно САЩ винаги са били много религиозна страна. Повечето от хората се самоопределят като вярващи в една или друга религиозна традиция и редовно участват в живота на своята религиозна общност. Затова не е изненадващо, че по време на своето управление политиците се влияят от религиозните си пристрастия, както и че използват религиозно оцветен език, за да привлекат привърженици. През последните няколко десетилетия обаче едно от най-смущаващите явления в американската политика беше начинът, по който християнският фундаментализъм, стъпил на погрешни богословски принципи, навлезе в политиката и се опита да бъде коректив в дебата по морални и етически въпроси. Започнаха да се използват термини като „морално мнозинство”[3], които доведоха до разделението на хората според политическите им пристрастия (като така се правеше намекът, че тези от нас, които не споделят тези възгледи, са аморални). Темата за налагане на забрана върху абортите беше широко дискутирана, но същевременно бяха загърбени въпроси като развиването на социални програми в помощ на бедните или провеждането на сексуална просвета, които биха довели до реално намаляване на броя на абортите. Pro-life позицията на религиозната десница никога не постави въпроса в по-широк контекст и не се обърна към проблеми като смъртното наказание, въоръженото насилие, превантивната война, расовото неравенство, унищожаването на околната среда, световната бедност и други. Няма да е преувеличено да се каже, че движението на християнската десница беше доминирано от арогантност и чувство за собствена непогрешимост по няколко основни въпроса и затова едва ли е изненада, че техният политически израз, довел два пъти на власт Джордж Буш, се превърна в такова бедствие.

Затова и като православна християнка аз се надявам, че президентството на Обама поне до известна степен ще успее да възстанови нормалността и почтеността не само в политиката, но и в разбирането за религията. Надявам се дълбокото му разбиране на християнската теология да му помогне да подходи по-мъдро към спорните въпроси. По въпроса за абортите например той предлага да научим нашите деца, че сексуалността е свещена, настоява да бъдат подобрени здравеопазването и подходящото за съответната възраст сексуално образование, да бъдат увеличени услугите за бедното население и – най-важното, да се създаде възможност за диалог между pro-life и pro-choice[4] привържениците, чрез който да се намери решение как да се намали броят на нежеланите бременности, защото, както той казва, „всички сме съгласни, че абортът винаги е трагично събитие”. Без да изключва възможността от промяна в някои закони (той например подкрепя забраната на абортите в напреднала бременност, с изключение на случаите, когато бременността застрашава живота на майката), основният му призив е насочен към създаване на атмосфера на взаимодействие, така че общите ни усилия да бъдат насочени към оказване на реална помощ на нуждаещите се, а не към задълбочаване на техните страдания.

В победната си реч Обама призова всички нас да преодолеем политическата „незрялост” от миналото (приветствам това изявление и по отношение на религиозното му послание) и да говорим повече за необходимата помощ и саможертва в името на общността. През последните осем години не чухме почти нищо за тази необходимост. Голяма част от тежестта на войната беше поета от семействата на американските войници, разкъсвани между постоянната си надежда и страх, а в същото време повечето от американците въобще не усетиха страданията на войната в Ирак. Но в крайна сметка ние също пострадахме, като в прехода през този мрачен период от нашата история загубихме вяра не само в политическото ни ръководство, но и в нашата по-добра природа.

Един мой приятел, православен свещеник в Бостън – отец Патрик, в навечерието на изборите каза, че като православни християни ние винаги ще се молим за нашите лидери, независимо кои са, защото сме наясно, че в крайна сметка нито един от тях не е напълно подготвен за тази отговорна длъжност и защото всеки от тях има своите човешки слабости и се нуждае от молитвите ни. Той също така отбеляза колко е исторически този момент, колко важно е в демократичната държава всеки да говори, дискутира, слуша, участва и гласува. Но той също така отбеляза, че колкото и да се палим по определени въпроси в период на избори, не бива само да следим какво другите ще направят по тези проблеми, а какво самите ние можем да направим за тяхното решение. Как можем да помогнем на тези, които имат нужда от помощ? Какво можем да направим по проблема с бедността? А по отношение на екологичната криза? Как нашата вяра се превръща в духовна практика? В крайна сметка, като вярващи хора, това са въпросите, които трябва да си задаваме независимо от времето, мястото, или политическите събития.

Не вярвам, че президентството на Обама ще промени нещата за една нощ. Но съм благодарна, че на хоризонта се появи човек, който се обръща към нашите по-висши ценности. Благодарение на очевидната интелигентност, благородство и добронамереност на Обама настоящият дълбок цинизъм, обхванал американското общество, започна да отстъпва. Доказателство за това е огромната мобилизация на активисти по места, които работиха усърдно, за да може той да спечели изборите. Аз съм му много благодарна, че ни вдъхнови. Но съм също толкова благодарна на всички добри хора независимо от възрастта и времето, в което са живели, които със скромната си дейност правят възможна  позитивната промяна. Обама не се появи от нищото – той е бил отгледан от скромните си и внимателни майка и баба. Неговата вяра се явява като откровение, след като е видял добрината около себе си. Той е много начетен и е силно повлиян от героите на американската история.

Вчера ми попадна следната фраза:

„Роза Паркс[5] седна, за да може да се изправи Мартин Кинг. Кинг се изправи, за да може Барак Обама да се затича[6]. Обама се затича, за да могат нашите деца да полетят”.

Казано е сантиментално, но ще излъжем, ако не признаем, че нашето величие се корени във величието на тези, живели преди нас.