„Уф, едвам ще изкарам тази Бъдни вечер - толкова е тъпо в къщи. И нашите не знаят какво да правят" - неволно дочут разговор в автобуса ме кара стреснато да изляза от унеса на поредния работен ден. Две тийнейджърки, както е модерно да наричаме подрастващите, с досада говорят за предстоящия празник. Той за тях комай се оказва ни повече, ни по-малко от скучно домашно задължение. На тези деца явно никой не се е постарал да обясни какво е Рождество Христово и защо го празнуваме!? Явно и родителите им са в същото неведение...
Спомних си за обикновените пастири - дето пазели стадата си в полето край Витлеем. Пред тях една нощ се явил ангел и им рекъл: „...благовестя ви голяма радост, която ще бъде за всички човеци; защото днес ви се роди Спасител, Който е Христос Господ". Как, мислите, постъпили пастирите - посрещнали ангела с досада и го прогонили с ругатни, че ги е събудил да им губи времето с празни приказки за някакъв си Спасител!? Нищо подобно. Те доста се изплашили, но с детински чистата си вяра тръгнали натам, накъдето ги упътил ангелът и се оказали първите човешки същества, избрани да видят новородения Син Божи.
Те били онези кротки и смирени по сърце хора, изпълнени с мир и блага воля, чиито души били готови да посрещнат Бога.
Този мир и тази блага воля възпели ангелите в нощта на Рождеството: „Слава във висините на Бога, на земята мир, между човеците благоволение!" Техните думи звучат всяка година в храмовете, макар светът все повече и повече да се отдалечава от същността на този празник и все още да не е познал мира, възвестен при раждането на Спасителя - Божия мир.
Мирът, който властва по земята, няма нищо общо с Божия мир. Смятаме, че е достатъчно на планетата ни да няма войни и терор, за да прокламираме самодоволно тържествуването на мира. Отдавна не ни прави впечатление, че този мир често се налага от позицията на силата - кога с високотехнологични оръжия, кога с мироопазващи мисии, гарнирани обилно с лицемерието на миротворците, наречено дипломация. Мирът, който Исус донася на света, е Неговият мир. При това
Христос не налага мира, а ни го дарява
И ако човешкият мир често издига максимата: „Горко на победените!", Божият мир познава една-единствена победа - вътре в нас над самите нас. Той е съвършеният мир, който, когато споходи човека, го дарява с хармонията да живее в мир със себе си и с околните. Само божественият мир може да ни накара искрено да простим на всеки, който ни мрази, или да протегнем ръка за помощ на този, който ни обижда. Представяте ли си всички човеци по земята да ни споходи този божествен мир? Тогава целият свят би живял в хармония.
Постигна ли човечеството този Божи мир?! Погледнете изкривените от досада или злоба физиономии, вижте ежедневния информационен поток, взрете се в самите себе си - отговорът не ще закъснее. И ако поне мъничко ви заболи - божествената искрица у вас все още не е угаснала... Нищо, че егоцентризмът ни всеки ден се опитва да я закопае все по-дълбоко и по-дълбоко, докато накрая я затрупа съвсем. Нищо, че
душите ни приличат повече на мрачната витлеемска пещера
преди Рождеството... И светът беше потънал в този духовен мрак след грехопадението на Адам и Ева - лишен от нетварната светлина на богопознанието, изпаднал в гордост, объркан в илюзиите си. Но Бог, Който сътвори човечеството с любов, не го остави да се помрачи съвсем и съхрани един лъч надежда - че ще дойде, за да го върне при Себе Си.
Наричат Рождество Христово празник на светлината. Но не на светлината, която струи от милиони лампички, озарили декемврийските нощи по света, който се нарича „християнски" - зер празник е, бива ли настроение без блясък! Защо ли в този свят, който се къпе в светлина, на душите продължава да им е студено и мрачно?! Светлината, огряла човечеството при раждането на Спасителя, е духовна светлина, светлината на богопознанието - тя не е слънчев лъч, който топли тялото, или искрящ гирлянд, радващ очите. Нея човек може да види само с душата си. Тя е светлината на богопознанието, светлината, която е дала възможност на онези, които са съзрели Младенеца, да познаят в него Бога. Нетварната светлина на Бога, същата, която е озарявала първите хора в рая, преди да престъпят Божията воля, отново изгрява в света, разпръсквайки лъчите си от една мрачна пещера край Витлеем. Затова, ако на Рождество отидете в храма, ще чуете празничния химн: „Твоето рождество, Христе Боже наш, озари света със светлината на познанието." Заради тази светлина, прогонила духовния мрак на човечеството, дала му възможност да прозре кой е Бог и кое е злото, озарила отново единството между Твореца и творението,
Рождество Христово е честван като празник на светлината
Един от големите православни мислители на ХХ в. - протойерей Александър Мен - пише: „Рождественската светлина напомня на хората за тяхното висше призвание. За онази свещена искра, която Творецът е заложил в тях, за да я превърнат в живителен пламък на любов и свобода, вяра и творчество, милосърдие и състрадателност". В нощта на Рождество светлината на богопознанието озари едва няколко човешки души. Те бяха изпълнени с вяра и смирение, с любов и всеопрощение, подготвени да срещнат Бога и да се уповават единствено на Него в скърби и радост - душите на обикновените витлеемски пастири... Те са станали символ на народа, който върви след Христос, Божия народ, Христовия народ - всеки народ, който е познал Бога и е приел вярата в него като единствена възможност в своето битие.
През Възраждането, когато българите сме започнали да се осъзнаваме като отделна нация, зографите рисували понякога пастирите край яслата на Младенеца върху рождественските икони не като библейски овчари от Витлеем, а като нашенски - с цървули и навуща, с калпаци и кавали. Явно са имали благородния стремеж да турят и своя народ близо до Бога - да му покажат, че и той, както всеки християнски народ по земята, стои край яслите Христови и като витлеемските пастири идва да се поклони на Спасителя. Защото е народ Христов, народ богоизбран, избран да върви по пътя на истинската вяра и да носи Бог в душата си.
Целият текст
Мирът, който властва по земята, няма нищо общо с Божия мир. Смятаме, че е достатъчно на планетата ни да няма войни и терор, за да прокламираме самодоволно тържествуването на мира. Отдавна не ни прави впечатление, че този мир често се налага от позицията на силата - кога с високотехнологични оръжия, кога с мироопазващи мисии, гарнирани обилно с лицемерието на миротворците, наречено дипломация. Мирът, който Исус донася на света, е Неговият мир. При това
Христос не налага мира, а ни го дарява
И ако човешкият мир често издига максимата: „Горко на победените!", Божият мир познава една-единствена победа - вътре в нас над самите нас. Той е съвършеният мир, който, когато споходи човека, го дарява с хармонията да живее в мир със себе си и с околните. Само божественият мир може да ни накара искрено да простим на всеки, който ни мрази, или да протегнем ръка за помощ на този, който ни обижда. Представяте ли си всички човеци по земята да ни споходи този божествен мир? Тогава целият свят би живял в хармония.
Постигна ли човечеството този Божи мир?! Погледнете изкривените от досада или злоба физиономии, вижте ежедневния информационен поток, взрете се в самите себе си - отговорът не ще закъснее. И ако поне мъничко ви заболи - божествената искрица у вас все още не е угаснала... Нищо, че егоцентризмът ни всеки ден се опитва да я закопае все по-дълбоко и по-дълбоко, докато накрая я затрупа съвсем. Нищо, че
душите ни приличат повече на мрачната витлеемска пещера
преди Рождеството... И светът беше потънал в този духовен мрак след грехопадението на Адам и Ева - лишен от нетварната светлина на богопознанието, изпаднал в гордост, объркан в илюзиите си. Но Бог, Който сътвори човечеството с любов, не го остави да се помрачи съвсем и съхрани един лъч надежда - че ще дойде, за да го върне при Себе Си.
Наричат Рождество Христово празник на светлината. Но не на светлината, която струи от милиони лампички, озарили декемврийските нощи по света, който се нарича „християнски" - зер празник е, бива ли настроение без блясък! Защо ли в този свят, който се къпе в светлина, на душите продължава да им е студено и мрачно?! Светлината, огряла човечеството при раждането на Спасителя, е духовна светлина, светлината на богопознанието - тя не е слънчев лъч, който топли тялото, или искрящ гирлянд, радващ очите. Нея човек може да види само с душата си. Тя е светлината на богопознанието, светлината, която е дала възможност на онези, които са съзрели Младенеца, да познаят в него Бога. Нетварната светлина на Бога, същата, която е озарявала първите хора в рая, преди да престъпят Божията воля, отново изгрява в света, разпръсквайки лъчите си от една мрачна пещера край Витлеем. Затова, ако на Рождество отидете в храма, ще чуете празничния химн: „Твоето рождество, Христе Боже наш, озари света със светлината на познанието." Заради тази светлина, прогонила духовния мрак на човечеството, дала му възможност да прозре кой е Бог и кое е злото, озарила отново единството между Твореца и творението,
Рождество Христово е честван като празник на светлината
Един от големите православни мислители на ХХ в. - протойерей Александър Мен - пише: „Рождественската светлина напомня на хората за тяхното висше призвание. За онази свещена искра, която Творецът е заложил в тях, за да я превърнат в живителен пламък на любов и свобода, вяра и творчество, милосърдие и състрадателност". В нощта на Рождество светлината на богопознанието озари едва няколко човешки души. Те бяха изпълнени с вяра и смирение, с любов и всеопрощение, подготвени да срещнат Бога и да се уповават единствено на Него в скърби и радост - душите на обикновените витлеемски пастири... Те са станали символ на народа, който върви след Христос, Божия народ, Христовия народ - всеки народ, който е познал Бога и е приел вярата в него като единствена възможност в своето битие.
През Възраждането, когато българите сме започнали да се осъзнаваме като отделна нация, зографите рисували понякога пастирите край яслата на Младенеца върху рождественските икони не като библейски овчари от Витлеем, а като нашенски - с цървули и навуща, с калпаци и кавали. Явно са имали благородния стремеж да турят и своя народ близо до Бога - да му покажат, че и той, както всеки християнски народ по земята, стои край яслите Христови и като витлеемските пастири идва да се поклони на Спасителя. Защото е народ Христов, народ богоизбран, избран да върви по пътя на истинската вяра и да носи Бог в душата си.
Целият текст
