Дискусиите след Шестия църковно-народен събор и неговите решения продължават не само сред клира на православната църква, а и в цялото общество. За новия устав на православната ни църква, за проблемите на енорийското духовенство и за предизвикателствата, пред които то е изправено, потърсихме мнението на ставрофорен иконом Спас Михайлов, предстоятел на столичния храм "Св. Николай Нови Софийски".
- Отец Михайлов, удовлетворен ли сте от новия църковен устав?
- Той даде надежда, че социалните проблеми на енорийското духовенство ще бъдат решени. На събора свещениците защитиха правата си. Може би това е, в рамките на шегата, разбира се, единственото добро нещо, което произлезе от разкола - покрай борбата за единството на БПЦ свещениците от цялата страна се опознахме. И разбрахме, че сме сила. Но същевременно видяхме какво ни липсва и най-важното - как трябва да постъпваме, за да сме полезни за Бога и за Църквата.
- И кое е най-важното?
- Преди всичко търпението. Трябва да има търпение и за страдащите, и за радващите се, дори за отритнатите от обществото, каквито са например наркоманите. Всеки може да бъде спасен. Преди пет години при мен дойдоха, както е прието да се казва, двама добре облечени бизнесмени - Константин и Костадин. И казаха:
"Дядо попе, искаме да построим параклис на името на нашия светия". Защо - не знам. Но за мен и те са преди всичко хора, потърсили по някакъв начин Бога, души, търсещи някаква помощ. И Христос е бил разпънат между разбойници. Стана не параклис, а истинска църква - "Св. св. Константин и Елена".
Трябва да се помисли за някаква специализация на духовенството, ако искаме наистина да навлезем, да речем, в болниците и затворите. Защото нуждата от духовна подкрепа е специфична дори вътре в болницата или в затвора. Едно е да подсилиш естествената радост на родилата жена, а друго е да вдъхнеш надежда на тежко болния и да утешиш умиращия. Същото е и за осъдените, потърсили Бога - по един начин трябва да говориш с извършилия убийство по непредпазливост шофьор, по друг - с рецидивиста.
- Съборът категорично осъди новия Семеен кодекс.
- Бракът е свещена институция. Не може да се договаря съдбата на едно дете в предбрачен договор като някаква стока. Това е не само против каноните на всички християнски църкви. Това просто е обидно за човешкото достойнство. Не може да вкарваш в юридически рамки неща като любов и уважение, на които се крепи всеки брак.
- Ще стига ли централизираният бюджет за нуждите на всички енории?
- Искрено се надявам, че поне за заплати на свещениците ще стигне. Но разходите на енориите не се изчерпват само с това. А и енориите не са равностойни по имущество. Нашият храм "Свети Никола Нови Софийски" например няма никакви имоти. Както и да е, справяме се някак. Но все пак сме централен столичен храм, влизат много хора. А какво да кажем за църквите по градчета и села, където и хората са и малко, и бедни? Как те да се издържат и най-важното как да поддържат храмовете?
- Не са ли достатъчни спонсорите и държавната субсидия?
- Не е работа на свещеника да се превръща в мениджър. Аз съм завършил духовна академия. А сега трябва да се правя на дърводелец и водопроводчик. Преди имаше строителна организация към Светия синод - "Синстрой", която се занимаваше с ремонта на църквите и манастирите. Не знам защо архиереите решиха да я ликвидират през 90-те години. С нея нещата се решаваха по-добре.
- Как може да се реши този въпрос?
- Бих предложил да се учреди специален фонд за ремонти и поддръжка на храмовете. И не само митрополиите като цяло, но и богатите енории да отчисляват някакви суми - подчертавам, не за заплати, а за поддръжка на храмовете в бедните енории. Не може покривът на една църква да е позлатен, а друга да тече отвсякъде.
- Сега много се говори за етническо и религиозно напрежение. Притеснявате ли се, че гробът и параклисът на свети Никола Нови са в съседство с арабски заведения?
- Ако политиците имат някакви проблеми с етноси и религии, аз нямам такива със съседите мюсюлмани - главно сирийци и иракчани. Никога не е имало дори драскотина по оградата. А на храмовия празник, 17 май, когато правим литийното шествие до гроба на светеца, всички застиват и ни дават път. Един сириец, който държи магазин непосредствено до параклиса, дори ме молеше да му оставя ключовете на външната врата, за да чисти дворчето. Слава Богу, има кой да върши тази работа, иначе бих му ги дал.
