Последните руски нападки срещу Вселенската патриаршия, отвъд своята актуалност, показват нещо по-дълбоко: разкриват колко лесно религията може да бъде превърната в заместител на стратегията и в инструмент на войната. Инструментализирането на религията от страна на руската държава не е случайно или моментно явление. То представлява съзнателен метод с дълбоки корени, който свързва царски спомени, съветски практики и постсъветски амбиции. Не става дума за второстепенен феномен, а за структурен елемент на съвременната руска държава, който влияе и върху нашето собствено публично пространство.
В основата на тази инструментализация стои идеологията на т.нар. „руски свят“. Това е идеята, че Православието, руският език и общата историческа памет изграждат единно културно пространство, в което Москва има ролята на естествен център и покровител. По този начин една духовна идентичност се превръща в геополитическа доктрина, при която единството предполага влияние, а „защитата“ оправдава дори военна намеса. С други думи, използва се религиозен речник, за да се облече политическата власт в ореола на свещена мисия. В този контекст Западът се представя като морално деградирал, а „руският свят“ – като бастион на традицията. Резултатът е една идентичностна теология, която лесно се превръща в механизъм на културна война и демонизиране на Другия.
Именно затова е важно, че вътре в самия православен свят бяха формулирани ясни богословски съпротиви. „Декларацията срещу учението за руския свят“ (2022) категорично отхвърли тази идеология като изопачаване на православната традиция и форма на етнофилетизъм, напомняйки, че Църквата не може да се превърне в идеологически механизъм за сакрализация на една нация или на имперска фантазия. В същата посока, но с различен език и към по-широка аудитория, се движи и неотдавнашната декларация на Конференцията на европейските църкви на конференцията в Хелзинки (декември 2025 г.). Текстът говори без заобикалки за това как се размива границата между политическата идеология и богословието, как Западът се демонизира чрез един „дуалистичен“ културен конфликт и защо понятия като „свещена война“ или метафизичното самоизтъкване на една държава са неуместни и богословски неприемливи.
Ключовото тук не е Западът като географско понятие, а Западът като плашило. Когато противникът се представя като метафизично зло, като „упадък“, „атеизъм“, „анти-традиция“, „противоестественост“, тогава политическият спор напуска полето на аргументите и се превръща в механизъм за мобилизация. В такива случаи религиозната вяра престава да просвещава човешките съвести и започва да ги вербува за една спорна „свещена“ кауза, докато богословското слово губи своя пророчески характер и поставя ореол върху политическата власт.
Рискът за нашата страна е реален, защото Гърция все още разполага със значителен религиозен капитал. В публичното ни пространство циркулира, с различна интензивност, наратив, който смесва Православието с антизападнячество, благочестието с конспиративно мислене и критиката към западните слабости с легитимирането на авторитарни модели. Така се формират привърженици на опасни идеи, които не просто защитават една традиция, а възприемат един фокусиран върху врага начин на мислене, при който демокрацията и европейските институции се смятат за ненадеждни, а всяко несъгласие се приравнява с предателство. Това не е невинен консерватизъм, а културна поляризация с религиозна обвивка, която в периоди на международна нестабилност като днешния може да се превърне в канал за чуждо влияние, най-вече чрез вътрешното усвояване на една изкривена перспектива.
Отговорът на тези предизвикателства не е „обезрелигиозяването“ на обществото, а защитата на ясните граници. Тоест култивирането на съзнанието, че вярата е едно, а държавната стратегия – друго; че свидетелството на Евангелието е едно, а легитимирането на авторитарни режими – друго; и че критиката към Запада е нещо различно от неговото демонизиране. Това, от което се нуждаем като общество, е богословска култура, която да разрушава мита за сакрализирането на силата, да проявява бдителност срещу разпространението на омраза и фалшиви новини и да възпитава у гражданите зрелостта да разбират Православието и религиозната вяра изобщо не като знаме на геополитически лагер, а като покана към общение в любов, свобода и мир.
Източник: в-к Катимерини
Авторът е преподавател по религиознание в Университета на Тесалия и научен сътрудник в Академията за богословски изследвания във Волос.
