Казахме, че от момента, в който имаме една и съща, православна, вяра и едно и също апостолско приемство, всеки разкол в Църквата е само проекция на нашите вътрешни греховни състояния, проекция на разкола между нашия ум и нашето сърце, както и, следователно, на разкола в отношението между Христос, с Когото се причастяваме, и Христос в нашия ближен. След това вътрешният разкол може да се прояви външно като нарушени отношения или като несъслужение, или като неспоменаване, или като административен разкол. В случая пък с Македонската православна църква–Охридска архиепископия, както и с други поместни църкви той се прояви дори като непризнаване на нашите свети тайнства.
Много е важно при предприемането на такива мерки като изброените по-горе да се знае от какви подбуди и с каква цел те се въвеждат. Те могат да бъдат предприети от любов, с цел да предизвикат угризение на съвестта и покаяние, както и възстановяване на църковното единство, но могат да бъдат предприети и от гняв и безсилие като част от психологическа война с цел да се внуши страх и да се постигнат определени политически и национални интереси. Ясно е, че в практиката преобладава вторият мотив, а той се разпознава по продължителността на мерките, както и по любезното отношение, което имаме към еретиците за разлика от крайната враждебност към своите. Също така в този грехопаднал свят, а особено в днешно време да очакваш смирение и покаяние от други за неща, които самият ти преди това си извършил без да си се покаял, това е демонична прелест; също както и когато нямаш състрадание към онези, които преминават през същите страдания, през които и ти самият си преминал по-рано. С тези мерки не се наказва йерархията, която и без това се радва на живота, а невинният православен народ.
Много пъти съм писал, а и сега ще повторя: ако сме Една, света, съборна и апостолска Църква, не бива и не може на извършването на определен административен акт да се отговаря със светотайнствен акт. Например: някой неканонично провъзгласява автокефалия, а друг – в отговор на това – прекъсва евхаристийното общение с първия. Когато някой провъзгласи автокефалия, онзи, който не е съгласен, просто няма да я признае, тоест на административен акт се отговаря с административен акт. И утре, когато всички, които имат безспорна канонична автокефалия, се съберат на едно място, онзи, който я няма, много скоро ще види къде му е мястото, както и всички останали, на които дотогава това не им е било ясно. Но ако продължим по този начин, както досега, да се делим и да заемаме страна, големият разкол със сигурност ще дойде заедно с цялото зло, което следва от него.
Какво е това, което ни пречи да се виждаме всички като една Църква? Това е етнофилетизмът като крайна форма на демоничност и видима религиозна социопатия. Това е и знак, че сърцето ни не е очистено от страстите и че нямаме дара на умно-сърдечната молитва, както и просветлението на ума, което произтича от такава молитва. Просветленият ум в сърцето, очистено от страсти и от свързаните с тях демони, вече не вижда поместни национални църкви, а вижда само Една, света, съборна и апостолска Църква. И както би казал отец Юстин Челийски, вижда, че всеки живее във всички и чрез всички, и всички живеят във всеки и чрез всеки, и че животът на всеки човек става съдържание на живота на нашето сърце. Такъв ум не се плаши от никакви мерки – те го натъжават, а самият той е критерий за тяхната оправданост, истинност и ефект; той самият е и критерий за единството, дали то съществува или не. А за ума, отделен от собственото си сърце, през призмата на собствения разкол, всичко е в разкол и той е в разкол с всичко, преди всичко с благодатта на Кръщението в собственото си сърце.
Мислите, че критикувам някого конкретно? Не! Първо критикувам самия себе си и състоянието на Православната църква, а ако някой се разпознае повече или по-малко по собствените си дела, съжалявам. Ние не сме епископи на този или онзи църковен център, дори не и на „своя“, ние сме епископи на Едната, света, съборна и апостолска Църква и сме длъжни с позволени средства и по благочестив начин да пазим нейния каноничен ред – точно така, както е установен от нейните свети събори, както и нейната света вяра; тоест длъжни сме да пазим единството на Църквата. А за миряните религиозни социопати, на които нито степента на духовното развитие, нито мястото и ролята, които имат в Църквата и обществото, им позволяват да поучават или критикуват някого, а най-малко – да осъждат, какво да каже човек и как да оплаче тяхното душевно разстройство?…
Затова и Бог не е оставил единството на Църквата да зависи само от нас (такива, каквито сме…), а е установил и други, вътрешни критерии за единство, които, ако не изпълняваме, безполезно ни е само формалното единство. Единството на Църквата и единството с Църквата е всичко, което имаме.
Източник: Религия.мк
Бел. ред.: Струмишки митрополит Наум е доктор по богословие на Софийския университет "Св. Климент Охридски" и почетен доктор на Великотърновския университет "Св. Кирил и Методий".
