Скорошното интервю на Българския патриарх Даниил, което той даде по случай първата година от избирането си за предстоятел на БПЦ, предизвика ответна реакция от светогорски монах от манастира „Пантократор“. В интервюто си за БНТ Българският патриарх говори отново за украинския църковен проблем, като използва като аргумент и Света гора, заявявайки, че за разлика от началото, през 2018 г., „когато в Светогорските манастири приемаха клирици от ПЦУ, но в момента вече не ги приемат. Защото се вижда, че когато има насилие, когато храмове се завземат с груба сила, когато има убити свещеници, когато храмовете стоят празни – това не може да бъде оставено без внимание… Когато нещата се виждат такива, каквито са, вярвам, че постепенно те ще си дойдат на мястото и този проблем ще се преодолее“. Тези думи са породили реакция на светогорския йеромонах Никита Пантократорски, публикувани в гръцкото издание „Νυχθημερόν“:
Наскоро беше публикувано едно интервю на патриарха на България Даниил, което е всичко друго освен разяснително, поради множеството неточности, споменати в него. Забелязва се едностранчива подкрепа на позициите на Руската църква и, за съжаление, абсолютно никакво споменаване на руската инвазия, която продължава вече повече от три години в Украйна. В интервюто, което беше публикувано, патриарх Даниил подчертава, че „Българската православна църква остава в общение с всички канонични православни църкви и не е прекъснала отношенията си с нито една от тях“, като по-нататък уточнява, че „Българската църква, заедно с още десет поместни православни църкви, не признава Православната църква на Украйна под ръководството на митрополит Епифаний, която получи автокефалия от Вселенската патриаршия“. Както разбираме, налице е съгласуване с новата еклисиология, която Руската църква се опитва да наложи, нарушавайки множество канони. От еклисиологична гледна точка и съгласно свещените канони това неглижиране на общението с автокефалната Църква на Украйна от страна на десетте църкви няма никаква канонична обосновка. Правило 2 на Антиохийския събор постановява: „Който е в общение с отлъчените, и сам е отлъчен“.
Има само едно общение в Христа, една обща Чаша, едно Тяло е Църквата. След като всички поменаваме Вселенския патриарх Вартоломей, ние сме в общение и с архиепископа на Киев Епифаний, дори и да не сме съслужили с него. Ако смятат духовниците на автокефалната Църква на Украйна за извън общение, тогава извън общение са и всички, които са в общение с тях. Същото важи и за онези, които са в общение с тези, които са в общение с необщуващи. Следователно и за Българската църква, както казва и Негово Блаженство. Това е православната еклисиология и точно това определят свещените канони. Всичко останало – новоизникнали „богословски изобретения“ – са измислици на Руската църква с цел да запази влиянието си над поместни църкви като тази на България.
Един от основните, а може би и най-важният аргумент защо десетте поместни православни църкви все още се колебаят да признаят Православната църква на Украйна, е страхът от раздор, който Руската църква е готова да посее сред онези, които се осмелят да предприемат тази стъпка. Пример за това е наказателното отношение, което тя демонстрира спрямо древната Александрийска патриаршия. Без никакъв срам и без страх Божи тя извърши нахлуване, създавайки екзархия на територията на Александрийската патриаршия, погазвайки и нарушавайки десетки свещени канони на Църквата.
Руската църква извърши самочинно действие. Без решение на православен събор тя си присвои власт, която принадлежи само на съборите на Православната църква. Реши да „накаже“ Александрийската патриаршия и да действа като съдник на вселената – нещо, което не е закрепено от нито един канон. Тя нахлу в каноничната територия на друга църква, като самоволно си присвои това право. Това лесно и безогледно погазване на толкова свещени канони от страна на Руската църква разкрива нейното пренебрежение към каноничния ред, еклисиологията и единството на православието. Също така всява страх сред всички други църкви, които разбират какво ги очаква, ако постъпят по подобен начин.
Друго подвеждащо твърдение от интервюто е, че било казано, че храмовете, преминали в юрисдикцията на Украинската църква, оставали празни. Това обаче е далеч от истината. Храмовете са почти претъпкани, което е напълно логично – къде другаде да търсят утеха хората, които всекидневно страдат от безмилостните руски бомбардировки, ако не при Бога? Много нови храмове се изграждат от автокефалната Украинска църква като отговор на разрушенията, причинени от ракетите на „православните“ руснаци.
За всичко това Негово Блаженство не споменава нищо. Той избягва да покаже реалността, като вместо това предава на слушателите изолирани случаи на нападения над свещеници от руската църква в Украйна. Разбира се, такива действия не могат да бъдат оправдани, но донякъде могат да се обяснят с възмущението на украинците срещу онези, които подкрепят тези, които убиват децата им.
Най-трагичното обаче е, че Негово Блаженство дори не споменава истинските преследвани – тези, които си спят вкъщи и внезапно стават жертва на ракетни удари, губят живота си просто така. Тези, които са изгубили всичко и са се превърнали в бежанци в други страни. Тези, които плачат за загубата на децата си. Тези, които прекарват нощите си в студените убежища. Никакво състрадание, никакво милосърдие към страдащия народ – нещо, което всеки обикновен, разумен човек би очаквал от един духовен водач. В дните, когато той даваше това интервю, в Украйна продължаваха разрушенията и ужасът от масираните ракетни атаки. Но Негово Блаженство не намери нито една дума да каже по този въпрос.
В чл. 5 от решението на Свещения Синод на Вселенската патриаршия относно автокефалията на Украинската църква от октомври 2018 г. се отправя призив „към всички заинтересовани страни да избягват завземания на храмове, манастири и други имуществени обекти, както и всякакви актове на насилие и отмъщение, с цел да надделее мирът и любовта Христова“. За съжаление този призив не беше спазен и от двете страни – от гоненията срещу свещеници на Автокефалната църква в „анексираните“ от руснаците територии, до инцидентите, на които се позовава Българският патриарх. Послушанието към майката-църква обаче винаги е спасително, както лесно може да се разбере.
Тъжно е, че Негово Блаженство свърза тези инциденти с приемането на духовници от автокефалната Църква на Украйна в манастирите на Света гора, които, както той заявява, „в началото били приемани, но сега това вече не е така, поради осъзнаването в Света гора за насилието и нарушенията, свързани с действията на тази църква“. Твърдението на патриарх Даниил обаче няма никаква връзка с реалността. Той хвърля сянка върху духовността на Света гора, като твърди, че гоненията срещу духовници от Руската църква в Украйна са причина за отказа да бъдат приемани в манастирите на Атон духовници от Автокефалната църква.
Истината е, че първоначално имаше манастири, които не ги допускаха, но с течение на времето все повече атонски обители ги приемат, следвайки думите на Господа: „Този, който дойде при Мене, никак няма да го изгоня“. Българският патриарх по този начин изопачава действителността, следвайки дословно реториката на Руската църква относно Света гора.
Това, което прави най-голямо впечатление, е цялостното отношение на патриарх Даниил по украинския църковен въпрос – сякаш не е наясно с историята на Църквата, в която е предстоятел. Българската църква се е намирала в разкол цели седемдесет и пет години. През 1945 г. разколът е бил преодолян от Вселенската патриаршия в името на единството и, разбира се, всички епископи, свещеници и дякони не са били ръкополагани отново, въпреки че всички преди това са били разколници. Ако наистина беше воден от желание за църковно единство, както твърди в интервюто си, патриархът би пристъпил към признание на Украинската църква достойно, защото това е вече свършен каноничен акт и той не може да бъде променен. Вместо това Българският патриарх дори не е осъществил задължителното мирно посещение във Вселенската патриаршия след избирането си, показвайки така намерението си да следва строго и едностранно позицията на Руската църква.
С голяма тъга следим драматичните събития, предизвикани от руската инвазия в Украйна. Хиляди са загиналите – руснаци и украинци, над милион са бежанците и безкрайна е мъката на милиони украински – но и руски – обикновени семейства, които губят децата си, участващи във войната. Болката е непоносима, а бъдещето – несигурно. В тази болка участваме и ние. Страдаме заедно със страдащите. И знаем, като монаси от Света гора, че най-голямата помощ, която може да окаже един монах, е молитвата. Защото чрез молитвата Божията помощ достига до мнозина, докато личната помощ служи на малцина – според силите на всеки. Ето защо ние всекидневно възнасяме горещи молитви към нашата майка Пресвета Богородица – закрилница и покровителка на Света гора, и надежда на всички хора, утеха на скърбящите, защита и помощ на онеправданите – да донесе така жадувания мир и утеха в душите на страдащите. Да понесат кръста си, взирайки се в и очаквайки Възкресението, което със сигурност ще дойде – заедно с единството на Църквата.
