От 2012 г. насам политическото положение в Грузия остава напрегнато, а обществото е поляризирано. Последната вълна от протести отразява разочарованието на значителна част от обществото, което търси справедливост, прозрачност и по-тясна интеграция с Европа. Спорният закон за „чуждестранните агенти“ на правителството и решението за прекратяване на преговорите за присъединяване към ЕС предизвикаха широко недоволство. Докато политическите партии и техните лидери се борят за контрол, възниква важният въпрос: каква позиция заема църквата и каква роля трябва да играе?
Позицията на църквата по време на тези протести е двойствена, но официалната църква по същество се солидаризира с държавата. Въпреки че някои членове на духовенството проявиха солидарност с протестиращите, официалната позиция на църквата остава предпазлива и дори неодобрителна към тях. Това се превърна в основен аргумент за критика към църквата. Все пак трябва да се отбележи, че критика беше изразена от малка група епископи, които нарушиха мълчанието си, и от няколко свещеници – безпрецедентен случай в най-новата история на църквата. Дори онези епископи, които традиционно се свързват с твърда или остра реторика, се изказаха, критикувайки публично влиянието на Русия, а това е сигнал за вътрешна промяна в църковния дискурс. Много от тези критично настроени епископи обаче все още изпитват страх, който им пречи да говорят открито или да предлагат убедителна оценка на случващото се.
Еп. Сава (Инцкирвели) подкрепя европейския път, който се е превърнал в източник на надежда за младежите, а присъствието на еп. Зенон (Яраджули) на протестите и думите на Григорий Бербичашвили също са знак за подкрепа. Това обаче не е достатъчно, необходимо е единство, което все още не е налице. Патр. Илия от време на време прави двусмислени изказвания, като от една страна твърди, че Европа е нашият път, а от друга нарича Путин мъдър и по този начин демонстрира вътрешната противоречивост на своята позиция.
Реакцията на църквата: между държавната власт и общественото възмущение
Реакцията на църквата на протестите беше белязана от двусмислие и редица символични жестове, които показваха, че тя предпочита да остане на страната на държавата. След парламентарните избори през 2024 г., които бяха признати за фалшифицирани от Европейския парламент, църковните лидери поздравиха правителството и потвърдиха неговата легитимност. Когато избухнаха масови протести в отговор на закона за „чуждестранните агенти“, църковните власти призоваха за „мир“ и „единство“, но избягнаха да заемат каквато и да е позиция относно легитимността на исканията на протестиращите.
В официално изявление на Грузинската патриаршия се казва:
„Призоваваме всички членове на обществото, независимо от политическата им принадлежност и възгледи, да не се поддават на провокации, да проявят максимална сдържаност и здрав разум“.
Тази реторика позиционира църквата като неутрален арбитър, подобен на Путин, но на практика я отдалечава от законните искания на хората за възстановяване на справедливостта и търсене на отговорност от властите. Като наблягат на „сдържаността“ и предупреждават срещу „провокациите“, авторите на църковното изявление внушават, че протестиращите, а не правителството са отговорни за всяка ескалация на насилието. Този подход обаче не успява да разгледа по-дълбоките проблеми, стоящи на дневен ред.
Съюзът на църквата с държавната власт се отнася до една по-тревожна тенденция, при която правителството и църквата се стремят да използват властта на народа за свои собствени интереси. Мълчанието на църквата често се оправдава със страх – страх от политическо възмездие и страх да не загуби държавната подкрепа за институционалните си интереси. В очите на мнозина обаче такова мълчание означава съучастие в несправедливостта.
По време на протестите някои действия – като например изгарянето на ковчега с „образа на Христос“ – предизвикаха остра критика от страна на църквата. В изявление на патриаршията тези действия бяха наречени „умишлено богохулство“ и бяха свързани с „нападенията срещу църквата и посегателствата над нея“ в миналото. Като се фокусира върху отделни инциденти, църквата отклонява вниманието от основните искания на протестиращите. Това рамкиране принизи по-широката политическа криза до въпросите на морала и религиозното благочестие, като по този начин обезцени целите на движението като цяло.
Тази реторика отразява богословска стратегия, която поставя акцент върху необходимостта от смирение. Но тя отразява и неразбирането на ролята на протеста в търсенето на справедливост. Като набляга на моралната чистота и желанието да избягва конфликти, църквата рискува да отчужди самите хора, на които е призвана да служи. Трябва да помним, че служението на Иисус не е белязано от мълчание пред лицето на потисничеството, а от радикален призив към справедливост, любов и солидарност с онеправданите.
Какво трябва да направи църквата?
Сближаването на църквата с държавата доведе до дълбока криза на нейния морален авторитет. Докато държавата използва продължаващата война в Украйна, за да сплашва собствените си граждани, Грузинският патриарх се обръща към Вселенския патриарх с молба да защити митр. Онуфрий – йерарх на Московската патриаршия. Като предпочитаме институционалната стабилност пред социалната справедливост, рискуваме да се превърнем в инструмент на политическата власт и няма да запазим пророческия си глас за народа. Хората усещат това. Необходими са промени, които да са в съответствие с богословската мисия на Църквата да застава на страната на потиснатите, откликвайки на стремежите на народа.
Пророческата мисия на църквата изисква от нея да казва истината на властта. Точно както библейските пророци са предизвиквали царете и управниците, църквата трябва да се изправи срещу несправедливите действия на правителството. Гласът на църквата не трябва просто да повтаря призиви за сдържаност, а активно да осъжда провала на правителството в спазването на демократичните ценности и правата на човека.
Такова служение трябва да поставя благосъстоянието на народа над институционалните връзки с държавата. Когато хиляди граждани излязат на улицата с искане за справедливост, църквата трябва да види в това призив за действие. Духовниците трябва да вървят редом с протестиращите, да изслушват техните оплаквания и да посредничат в диалога, а не да бъдат проводници на репресивни действия.
Критиката на църквата трябва да надхвърли индивидуалните прояви на протест и да се насочи към структурните проблеми, които са в основата на кризата в Грузия. Корупцията, репресиите и ерозията на демократичните норми не са само политически, а и морални проблеми. Учението на църквата за справедливостта и човешкото достойнство изисква тя да реагира открито и смело на тези проблеми.
Позицията на патриаршията като морален и духовен авторитет ѝ дава възможност да бъде посредник в диалога между властите, опозицията и гражданското общество. За да изпълни тази роля обаче, църквата трябва да бъде възприемана като безпристрастен участник, който поставя общото благо на първо място. Като се застъпва за платформа, в която се чуват всички гласове, особено тези на протестиращите, църквата може да играе конструктивна роля за преодоляване на разделението в обществото.
Мълчанието не е неутралност, а съучастие
Нежеланието на патриаршията да заеме твърда позиция на страната на потиснатите напомня за предупреждението на богослова Дитрих Бонхьофер, който заявява:
„Мълчанието пред лицето на злото само по себе си е зло“.
Църквата трябва да преодолее страха си от политическа реакция и отново да придобие смелост да свидетелства за истината и справедливостта. Когато Иисус е страдал, Той е извикал само за едно: за помощ. На кръста Той извика на висок глас: „Боже Мой, Боже Мой, защо си Ме оставил?“ (Пс. 22:1-2; Марк 15:33-34).
Такива представители на духовенството като Григорий Бербичашвили, Зенон Яраджули, Сава Инцкирвели и Мелхиседек Хачидзе, макар и да могат открито да изразяват мнението си, не са издали съвместни резолюции или писма, осъждащи събитията, което показва липсата на единство между тях. Липсата на единен отговор от страна на духовенството отразява по-дълбок разкол в самата църква, като подчертава липсата на последователен национален консенсус или единно движение сред църковните водачи в момента.
Съществува обаче една малка, но влиятелна група от църковни лидери, която има изключително важната възможност да обедини гласовете си и да отправи колективен призив, който ще вдъхнови както духовниците, така и широката общественост. Черпейки вдъхновение от Мартин Лутър Кинг-младши и американското движение за граждански права, ние откриваме модел на преобразуващото лидерство. Както отбелязва Чарлз Марш, подходът на Кинг подчертава, че истинската цел на движението не е просто бойкот в Монтгомъри, а търсене на помирение, изкупление и създаване на обичана общност. Като възприемат подобна визия, съвременните църковни лидери могат да преминат отвъд рамките на единичните протести и да се съсредоточат върху по-голямата цел за постигане на помирена, справедлива и всеобщо обичана общност.[1] Такова единство, основано на тази по-широка визия, може да послужи като вдъхновение за духовници и миряни да работят заедно за социална промяна, която ще покаже своята устойчивост във времето.
Богословската мисия на църквата изисква радикална форма на солидарност – ангажимент да вървим заедно с онези, които са в периферията, да се противопоставяме на злоупотребите на силните и да търсим свят, основан на справедливостта. Точно както Иисус е вървял с угнетените и е изобличавал лицемерието на религиозния и политическия елит, така и църквата трябва да въплъщава тази мисия днес. Тя трябва да излезе от рамките на призивите за сдържаност и неутралност и да премине с любов към активна съпричастност към справедливостта.
Времето на мълчанието свърши. Църквата трябва да се издигне като свидетел на справедливостта, въплъщавайки Христовото учение в думи и действия.
[1] Marsh, Ch. The Beloved Community: How Faith Shapes Social Justice, from the Civil Rights Movement to Today, N. Y.: „Basic Books“ 2005, p. 1-15.
* Източник: Public Orthodoxy
