Преди години моята дъщеря заедно с няколко други близки деца посещаваше неделните занимания, провеждани в Богословския факултет. Там те се вливаха в една нарастваща група от деца и младежи, спонтанно и неформално организирана, но също така неформално единна. Бяха осъзнати и с желание да са заедно и да слушат и да попиват. Да слушат какво? Те получаваха там едно много живо и достъпно слово. И то беше споделено не чрез някаква сложна образователна институция, а в ярки, разбираеми за всеки и на моменти смущаващо непосредствени проповеди, поучения и просто разговори с един духовник. На вид беше младо момче – извинявам се за израза, но така понякога го описваха изненаданите новодошли хора в университетския параклис, – едно „момче“, свещеникът Сава Кокудев.
Тези гости, външни и дори слабо запознати с църковния живот – за някои от тях това беше първият повод да попаднат на богослужение и да останат до неговия край – като че откриваха нова вселена. Разрушаваше се предубеждението и дори опасението им. Оказваше се, че православният храм – в случая мъничкият учебен параклис на Духовната академия – е живо място, не някакъв ритуален дом за древни и неразбираеми практики. Оказваше се място светло, пълно с живот и в което не друг, а децата им искаха да пребивават, да общуват с духовника и помежду си. Защо не – и да се забавляват, да играят – а имаха и такава възможност.
Надали младият богослов и свещенослужител отец Сава би могъл да постигне сам това, без подкрепа от колегите си в академичното дело. Лично знам поне двама, доц. Павел Павлов и преподавателя по църковно пеене Калин Кирилов, хора очевидно всеотдайни. Сигурен съм, че това истинско съкровище – споделено време и място на среща с православния църковен живот – беше обгрижвано по видим или невидим начин и от още много други хора от ръководството и колегиума на Богословския факултет, на които и до ден днешен съм благодарен. Там и тогава беше, случваше се едно по-насъщно, истинско българско училище за нашите деца.
В неделите, които ставаха все по-дълги, защото децата не искаха да се разделят и да си тръгват, а понякога и в съботите, в които се разрастваха тези срещи, имаше часове по музика, църковно пеене, по изобразително изкуство.
От тях пазя записи на прекрасно хорово изпълнение на детска песен за св. Климент Охридски, картини от един незавършен, но огромен по формат „комикс“, да го наречем така, едно визуално житие на българската писменост и делото на Първоучителите.
В същото време, за повече от пет-шест години в „нормалното“ или „светско“ училище, поне в това, което аз познавам, така и не се появи възможност децата да имат занимания по вероучение. Преподаватели и директор в централно софийско училище, въпреки доброто си желание или поне учтив интерес към такова предложение, не намираха формата. Чувах и тревожното допускане, че сигурно други родители ще се противопоставят, „няма да искат на децата да се натрапва някаква религия“.
Оставам настрана тези мисли и доводи, те са част от друга тема. Ще кажа само, че в параклиса на Богословския факултет се появяваха родители, които идваха там покрай приятелство на своите деца с други деца, посещаващи храма. Имаше и хора, привлечени от нечий разказ, може би от странен или неясен интерес. Някои за първи път пристъпваха по-осъзнато и за дълго в православен храм и го правеха там, в Богословския факултет, а после си тръгваха с изумление. Бяха разколебани в някои свои предразсъдъци за това що е църква и „нещата там“. Тези хора се чудеха на магнетичната сила, с която Литургията, проповедта, малките празненства след края на службата привличат и стоплят една общност. Постепенно стопляха и самите тях, независимо какво и как са си мислили преди.
Днес много от децата, които на снимките за спомен са дребосъци и будят естественото умиление по миналото време, са вече в университетите, някои са богослови или други хуманитаристи, някои деца са на края на гимназията, но убеден съм и знам, че повечето от тях са запазили наученото и усетеното, имат до себе си невидимия, но насъщен образ на св. Климент Охридски, за когото разбраха толкова много. Те възприеха не от учебник и не по задължение, а в живо слово, една памет, върху която се крепи почти всичко, което наричаме днес „родно“ и „наше“.
Чрез живо общуване и със сърцата си приеха, че светителите Седмочисленици и техните последователи във вековете, проповедници и изповедници, които са създали и отстоявали народната ни духовна култура и са дали възможността да станем смислена нация – те не са отминали в историята, напротив, живеят и помагат на народа си. Стига този народ да не пречи на децата си да отидат при светостта, да заживеят в храма, не да го посещават като музей или да го отбягват като чуждо място. Особено ако народът пази словото, ако обработва себе си с молитва, с грижа да се разпространи и запази това добро – а делото в Богословския факултет в онези недели беше добро.
Сега – от доброто, към недоброто.
Настъпи жестоката година на пандемията, срещите секнаха. После и Богословският факултет започна своя дълго очакван и наложителен ремонт. След промени и размествания, които за нас, за обикновените външни хора, не са известни в дълбочина, о. Сава Кокудев продължи своята преподавателска дейност във факултета, но като свещенослужител дейността му се пренесе в храма „Света Софѝя“. И с него там се премести и голяма върволица от деца, малки и по-големи, заедно с техните родители, на които междувременно този свещеник беше станал духовен наставник и изповедник, както и близък приятел, ангажиран с радостта и тревогите им.
За няколко години под наставлението и погледа на незабравимия о. Ангел Ангелов, духовен надзорник на Софийска епархия и председател на храма „Света Софѝя“, дейността на о. Сава Кокудев доби ново измерение, още повече достъпност.
И малкото, макар и далеч по-камерно неделно училище отново се случваше. Децата там чуваха и виждаха притчи, жив разказ на духовни, църковни и светски примери за това що е благотворителност, доверие и любов към ближния. Както и преди, често родителите вече искаха да тръгнат по делата си, вече ставаше следобед, но малките желаят да пребивават още в този кръг от душевен и духовен уют, слово, скрепено с игра, със занимания един с друг, малки и по-големи трапези, заедно посрещане на лични и църковни празници, разучаване на песни, рисуване… Последни изнемогват децата, искат „още“.
А после, накъде отива тази история? Няма да е история, ако в нея няма и обрат.
Напоследък научих и от опит се уверих, че о. Сава съвсем рядко служи в храм „Света Софѝя“. Човек дори след месец еженеделни посещения на литургия няма как да чуе негова проповед, всяка от които през годините се е оказвала така важна, отваряща нови познания и размисли в умовете и сърцата на десетки и десетки хора от разни възрасти. Защо така?
Къде е о. Сава Кокудев, питат се хората, свикнали с проповедта и присъствието му в олтара. Няма го и председателят на храма о. Ангел Ангелов, за да внесе успокоение. Уви, този духовник си отиде като една от многото загуби по време на грипната пандемия, оставяйки все пак, за утеха, освен спомена – и една богослужебна практика, връзка на духовниците с общността на хората в храма. Част от това наследство, изглежда че беше и делото на о. Сава. С благословението на о. Ангел Ангелов в храм „Света Софѝя“ се случваше това постоянно и неуморно събиране на хората дори извън времето на Литургията, заниманията с децата, изслушването между миряните, малките богословски лекции, общуване, тръгнало от колективно пиене на кафе и завършило часове по-късно със сериозни разисквания на богословски и въобще духовни въпроси и актуални теми на културата, живота, света.
За голяма и горчива изненада, на това някак напоследък се слага край.
Нещо се случи, нещо се счупи. Къде е трудността? Словото на богослова о. Сава ли е станало некачествено? Нещо в подхода му към богослужението, нещо в отношението към църковната общност?
Чух (и не повярвах), че о. Сава е бил обект на някакви дисциплинарни наказания от новото ръководство на храма, че му е била наложена и парична глоба. Когато невероятното се оказа истина, аз не поисках да слушам повече. Достатъчно много кризи и сътресения разкъсват света, политически водовъртежи и мирски страсти тровят всекидневието ни. Достатъчно горчилка от несправедливости има там „навън“, че да трябва да получа още една доза от тях и на това най-чисто и осветено от духа на учителите ни място.
Не знам и не разбирам от вътрешноцърковни дела, от субординация и упражняване на властта в църковната йерархия. Между хората обаче, сред нас и нашите деца, о. Сава имаше и продължава да има голямо въздействие – не власт да хвали или наказва, а достъп до нас, право да бъде наш насъщен авторитет – и те са му дадени от сърцата и интуицията ни за добро, за истина. Най-малките, малчуганите, най-чисто и искрено усетиха кой ги обича и им дава времето си, силите си, извън всяка служебна и професионална повеля.
Толкова знам и толкова мога да кажа. Ще го потвърдят десетки свидетели на собствената си трансформация – от недоверчиви светски хора, всеки в своята черупка, към хора, спечелени за един искрено споделен духовен живот. Общуване без превземания и триумфални фанфари, простичко, неделя след неделя.
Не би могло това да го има без огромната традиция и духовно наследство, на което свещениците днес са продължители. Но и не може да се случи без активната им деятелност, на всеки от тях. Ние разпознахме един такъв в лицето на о. Сава Кокудев, познаваме и искаме да чуваме отново и отново неговия глас, ясен и разбираем, неговия изказ и език, украсен с богословска мъдрост и сърдечна простота. Да оставим дори настрана таланта му на църковен певец, даденостите на гласа и умението, възпитано в музикалните традиции на родопския край, откъдето той произхожда.
Този глас сега не се чува, както преди. Няма повече от две възможности – или нещо в гласа се е изкривило, загубило и това вече не е нужно или дори не е справедливо да е в досег с хората. Или пък, някой или нещо пречи на този глас да звучи. Знам, отново от опит и дълги години наблюдения, че в нашата духовна общност нищо не става без скрит, важен смисъл. Сигурно е трябвало да се случи това замлъкване, та дори човек като мен, колеблив и скептичен, неуверен в собствените си сили и крайно занемарен в църковно отношение, да се осмели да пише и да призовава – може ли нещо да се направи, тъй че и други хора и техните деца да имат щастливата среща, която ни се даде на нас?
Вярвам, че всички движения, повърхностни и по-дълбоки, са под погледа на отговорните за тях сили, духовни и църковни. След като ни напусна о. Ангел, не се е опразнила длъжността на духовен надзорник на Софийска епархия. Надали нещо несправедливо ще просъществува дълго, затова, ако липсата, усетена в сърцето на мнозина от нас, е реална липса, то за нея ще има и грижа. Очаквам да я има, както се надявам и на нещо по-добро, защото много пъти сме слушали това убедително наставление: да се надяваме, да не униваме. И все пак да имаме дързостта да питаме: Къде е о. Сава Кокудев? Защо не чуваме неговата проповед и неговия глас?
Снимка: „Дневник“
