„Сред десетките мислители от късната съветска епоха Дугин беше най-младият и най-кръвожадният. За да осъществи метафизическите си планове, му беше нужно да залее с кръв половината земно кълбо – западното“, пише руският философ и литературовед Михаил Епщайн. Мрачната метафизика на Александър Дугин е популярна освен в някои политически кръгове у нас, които издават на български език негови трудове, но също и в богословски среди, които виждат в нея „християнски“ отговор на съвременната цивилизация. В тези църковни среди той легитимира своята човеконенавистна утопия чрез яростната критика на западната култура. В неговото окултно по същността си учение се използва немалко „християнска“ лексика, изтръгната от нейния евангелски и църковен контекст. Според мнозина именно идеологията на Дугин вдъхновява войната на Русия срещу Украйна като прелюдия към една световна и унищожителна за човечеството война.
Когато научих за зверствата на руските военни в Буча, изпитах понятен ужас, но не бях изненадан. На какво да се учудвам? Та нали познавам отдавна възгледите на Александър Дугин! Същият, който през 2014 г. във връзка с нахлуването на руската армия в Крим и Донбас изрече, обръщайки се към студентите: „Да се убива, да се убива и да се убива. Никакви други разговори не са нужни. Като професор мисля така“. Дугин привлече вниманието ми много по-рано, в началото на 90-те, когато пишех книга за най-новите течения в руската мисъл (тя излезе на английски в два тома: „Феникс на философията“ и „Идеи срещу идеокрацията“). Сред десетките мислители от късната съветска епоха Дугин беше най-младият и най-кръвожадният. За да осъществи метафизическите си планове, му беше нужно да залее с кръв половината земно кълбо – западното. А ако Западът не се подчини, Дугин планираше да взриви целия свят, тъй като небитието според него е в края на краищата по-добро от битието. Битието разделя хората, а небитието ги обединява.
Спецификата на Дугин като мислител е откровената ненавист – при това съчетана със своеобразна религиозност – към всичко не просто човешко, но живо и имащо битие. Съчиненията му са изпъстрени с понятия като „божествен субект“, „синове на светлината“, „могъщи духове“, „скъп ангел“ и т.н. Подобна смес между „висока духовност“ и омраза към света води началото си от древната гностическа ерес (1 в. сл. Хр.), осъдена от християнството. Гностицизмът проповядва, че съществуващият свят лежи в злото и трябва да бъде напълно унищожен, за да поеме по пътя на висшата духовност, да влезе в света на ангелите и други подобни.
В западната преса понякога наричат Дугин „мозъка на Путин“, всъщност от много години той преподава геополитика във Военната академия на Генералния щаб на въоръжените сили. И има впечатляващ набор от титли: лидер на Международното евразийско движение, почетен професор на Евразийския национален университет на името на Л. Н. Гумильов и на Техеранския университет… По книгите на Дугин „Основи на евразийството“ и „Основи на геополитиката“ се обучават висшите чинове на Генералния щаб, които превръщат лозунгите му в стратегии. Дугин нарича мирогледа си по различен начин: „евразийство“, „националболшевизъм“, „интегрална традиция“, „дясна революция“, „четвърта политическа теория“… Най-убедително въплъщение на теориите си той открива у Андрей Платонов, чиито антиутопии „Котлован“ и „Чевенгур“ тълкува като утопии, които трябва да бъдат осъществени: „Платонов е въплъщение на националболшевизма във всичките му измерения“.
Какво откровение според Дугин носи Платонов? Пронизващо чувство за неизбежна, мъчителна, тягостна пустота – това е и посланието на революционна Русия към света: тайната на саморазкриващото се нищо. Цитирам Дугин: „Тъгата е най-дънното съдържание на Революцията, задавящо отвътре, непоносимо бреме. Пустота в тялото, пустота в съзнанието, пустота в сърцето… Ако човекът е произлязъл от червей, от черва, пълни само с лепкав мрак, не трябва ли да е такова и духовното му средостение? А именно: душата, разкриваща истинския си аромат на наличие, е най-близо от всичко друго до пустите вътрешности на захвърлена на земята куха, протяжна и безсмислена тръба. За Дугин самата душа е нищо, куха тръба, а покварата на материята, немощта на плътта, адът на земята, равенството на битието и небитието са основна национална идея.
Колкото и да е удивително, това е последното откровение на евразийската истина, разкрита пред Дугин. Висшата цел е превръщане на битието в небитие. „Реалното стълкновение с душата е като изплюване на гробовна пръст, задушаване, непоносима миризма на разлагащи се треви, сливане с празното съзнание на червей“. Оттук стигаме до сексуално-психологическите мотиви на извършеното насилие в Буча. Психоанализата, както е известно, разграничава два основни човешки нагона: Ерос (стремеж към живота и неговото пораждане) и Танатос (олицетворение на смъртта в гръцката митология, стремеж към възстановяване на първичното – неживо, неорганично – състояние). При Зигмунд Фройд Ерос противостои на Танатос. У Дугин, който е зает с руската национална специфика на тези категории, Танатос е Ерос: „росийско“ разпръскване на Ерос в световната пустота. А тук вече са напълно разпознаваеми следите от кървавото сладострастие, които остави след себе си руската армия в Украйна.
Дугин е пророкът на Буча. „Особеността на великоруския пол е в това, че той не е насочен нито към себе си, нито към другия, че в него няма нито либидо, нито нарцисизъм. Руският пол е трепетно безтелесен, това е огнедишащото възбуждение на покойниците или на духовете на тръстиките, на водите, на пламналите бали сено или складове за фураж. Руският пол вее навсякъде, забърсвайки по пътя си всичко наред: дрехите от простора, мъжете, приятелите, хлебарките, подутия, готов напълно да се разложи труп, хванали се под ръка спретнати девици, простреляните крайници, запенените коне, превитите бурени, сивите и напукани почви, скосените или уютни бели постройки, бледната и мъртва Роза Люксембург… и безсъвестно сърдечната пустота, таяща в плесенясалия кладенец на сърцето краденото битие, огромно и оплетено в коренищата си“.
Какво красноречие – в прекия и зловещ смисъл на думата! Още повече че по думите на Дугин „само Червената Смърт превръща човешкия обект в субект“. В това се състои и глобалната мисия на националболшевизма или на евразийството. Не само да се насъскат едни класи срещу други, както се е случило в съветската история заради марксистките учения; това според Дугин е необходимо, но не е достатъчно. Нужно е да се действа по-нашироко, по народному, по платоновски, тоест заедно с враждебните класи и фалшивата им култура да се унищожи всичко, което живее и диша отделно от небитието, тъй като само чрез небитието може да се постигне най-висшето единство във всичко. Дугин вижда тъкмо такъв Платонов и го чества като наставник: „За нас Платонов е доктрина. Ние я приемаме и интелектуално оправдаваме всичко, чак до прекия геноцид на отчуждаващите класи и рационалните структури. Ние възприемаме като догма чевенгурското безумие… Мъртъвците се струпаха връз нас, от тях ни става тясно и душно. Историята ни дави с последната си гадна примка на шията“.
Такъв е метафизическият извод на евразийството – самоубийство, самообесване на историята върху „гърлото“ на Русия. Дугин в радикализма на жизненото си самоотрицание стига по-далеч от Великия инквизитор, който не вярва в бъдещия живот, в небесното царство, но иска да създаде рая на всеобщата ситост на земята. Дугин отива по-далеч от Платонов, който вярва в построяването на комунистическия рай на земята, но с тъга наблюдава постепенното му превръщане в ад, като състрадава на жертвите му. Дугин отива по-далеч и от героите на Владимир Шаров (1952-2018), готови да приемат ада на земята, за да проникват в задгробния рай, за да постигнат със страданията си спасението. Дугин просто утвърждава ада на земята, следвайки своя учител Евгений Головин, който през 80-те години възглавява „южинския кръжок“ на езотериците-нацисти-сатанисти, носещ названието „черният орден на СС“, където се е подвизавал като „райхсфюрер“. „Там, където сме ние, там е центърът на ада“. Не „ние сме в центъра на ада“ (това би било нищо), а именно „там, където сме ние, е центърът на ада“ – така Дугин коментира Головин. Това е и последната дума на апокалиптичната революция: да се разпространи адът – на издъхващия Чевенгур – върху цялото земно кълбо. Тази мисия осъществява и днес Русия в своята метафизична битка не само с Украйна или със Запада, но, ако си послужим с езика на самия Дугин, с битието като такова, с проклетия навик на съществуването.
„Зрее… прелюдията на Новия Чевенгур. В абсолютната тишина, непредвещавана от нищо друго освен от пълната нощ и океана от Кръв, се долавя тайнствената целувка на болшевишката заря. Отново ще ви вземем всичко. Не за да имаме, а за да бъдем, за да не остане нищо, както си е, за да се изпразни всичко отделно и да доведе до тоталността на Победата всичко общо, единно, Цяло“ – каква всеобемаща, изострена некроесхатология, готова наистина да обеме целия свят, доколкото той може да се превърне в нищо! И това не е просто метафизика, това е призив към действие. Напълно понятно е какъв метод на унищожението на всичко живо има предвид Дугин, провъзгласявайки настъпващия край на света. Защо да се предотвратява апокалипсисът? Напротив, необходимо е той да се ускори, да се предаде светът на огъня.
Ценността на живота се доказва не с дисертации, а чрез опита на всяко живо същество. Съгласен ли е самият Дугин лесно да се прости с живота в съответствие с теоретичните си възгледи? Готов ли е той да докаже любимата си мисъл, предавайки на пречистващо изгаряне децата си? Ако искаш края на света, започни със самия себе си и с близките си! Иначе цялата тази „четвърта политическа теория“ служи само за „разчетворяване“ на човечеството, за утоляване на метафизическия вкус към людоедството. Евразийците редовно правят репетиции на ръкотворния край на света. Една от програмите на Евразийския съюз на младежите гласи: „Обявява се есхатологическата мобилизация на евразийците!“ Всичко върви към своя свършек и към окончателното си решение. Finis Mundi. Краят на Света“.
Ако следваме логиката на Дугин, именно сега е настъпил часът на Русия, за да изпълни тя глобалното си предназначение, защото от всички известни цивилизации само тя се откроява с осъзнатата си воля за края на историята и за гибелта на всичко. Сладострастието на пълното разрушение – такава е тази метафизика на презрението към битието, още веднъж изрепетирана в Буча, в Ирпен, която вече е на авансцената на театъра на историята. Това, за което Дугин мечтае, Путин го държи в ръцете си, милвайки ядреното копче.
Наскоро Дугин съобщи в блога си, че завършва „нов труд за Империята и за Края на Света, свързан със съдбата на Империята. Картината изглежда зловещо“. Кой би се усъмнил в това – никой не очаква нещо добровещаещо от г-н Дугин. Остава въпросът: ще успее ли авторът да допише своя труд от хиляда страници до края на света и ще се намери ли поне един негов читател?
Михаил Епщайн (р. 1950 г. в Москва) е руски и американски философ, филолог, културолог, литературовед, литературен критик, лингвист и есеист; професор по теория на културата и руска литература в университета Емори (Атланта, САЩ); ръководител на Центъра за хуманитарни иновации в университета в Дърам (Великобритания); член на Академията за руска модерна литература.
Превод: Тони Николов
Източник: Култура.бг
