Още от студентските си години се опитвам да правя едно нещо: да не смесвам въпросите на вярата с тези на науката.
Да не ги анализирам в опит да докажа недоказуемото и да ги обосновавам с научни практики. Това е безполезно и погрешно.
Защото свръхлогичното във вярата не се вписва в логиката на експеримента.
В крайна сметка изповядването на вярата се разкрива преди всичко с нашия пример и живот, а не с думите ни.
За православния християнин в светата Чаша е Животът, Тялото и Кръвта Христови.
За всички останали там има хляб и вино. Какво означава това?
Ако ги занесем в лаборатория, ще се потвърди, че наистина са хляб и вино, а не човешка плът и кръв.
Следователно, за държавата един енорийски храм е просто място за събиране на хора, някои от които се причастяват от обща чаша и обща лъжица. Край.
Нека сега го анализираме.
Един недоказан болен или носител на CoViD-19, който използва градския транспорт в час пик, не е ли обществена опасност? Опасност е. Следователно се спира общественият транспорт.
Един болен хлебар, който пече и продава хляб, не е ли обществена опасност? Опасност е. Някой, който приготвя кафе и го дава на стотици клиенти всеки ден, поставяйки пластмасов капак на всяка чаша или слагайки вътре сламка, не е ли обществена опасност? Опасност е.
А продавачът на касата в магазина? И той е.
Какво искам да кажа?
Ако стигнем дотам да смятаме ходенето на църква за опасност за общественото здраве, тогава трябва да затворим всичко.
Дотогава всичко друго по този въпрос е от лукавия.
Защото Бог ни е дал както нормален разум, така и знание, и Св. Синод каза очевидното.
Спазваме правилата за лична хигиена, но и за чистота на храмовете и всяко място за събиране на много хора, и не се черкуваме, когато сме наистина болни.
От малкото неща, които знам, е и това, че ако чрез божественото Причастие се предаваха болести, ние, православните, трябваше да сме изчезнали.
За съжаление на останалите, сме живи. И това, понеже още от първите години на Църквата християните са били тези, които са се грижели и естествено са причастявали не просто болните, но и онези, които тогавашните общества са изоставяли или напълно са изолирали.
Туберкулозно болните в санаториумите, между които и св. Паисий, прокажените на о-в Хиос, които св. Антим е причастявал, а след това и старецът Евмений Саридакис в Атина.
Има толкова много неизвестни болни и носители на СПИН (който казва, че вирусът на СПИН не се предава със слюнка, той не знае дали случайно в устата на болния няма отворена рана, но предполагам, че с това сме ОК), и много други болни със заразни болести.
Последният пример, който искам да дам, е о. Темистокъл Адамопулос в Сиера Леоне, който причастява болни с ебола. Жив и здрав е и сега.
Чудото е съществувало, има го и сега и ще го има и занапред – от момента, в който Сам Христос ни предаде тайнството на божественото Причастие.
Които замерват Църквата с камъни, ще го правят дори тогава, когато видят мъртъв да възкръсва.
Пропускат обаче едно нещо. Църквата не живее в храмовете.
Тя преживя гонения, утвърди се в катакомбите и разцъфтя в замръзналия ГУЛаг.
Всеки друг анализ е и напразен, и безполезен.
Източник: Ромфеа
На снимката: О. Темистокъл в православната мисия в Сиера Леоне, Африка
