„Този е заветът, който ще им завещая след ония дни,
казва Господ: ще вложа законите Си в сърцата им,
и в мислите им ще ги напиша“(Евр. 10:16)
През 2003 г. Конвентът за създаване на Конституция на ЕС отказа да включи в преамбюла на проекта споменаване за християнските корени на Европа. Освен позоваването на секуларизма като принцип на държавно устройство – ерго и на устройство на ЕС, аргументите за изключване на християнството от европейското наследство се позоваваха на утвърдената либерално-прогресистка традиция, според която истинските основания на съвременна Европа могат да бъдат открити в Просвещението, в светския хуманизъм, в респекта към правата на човека и т. н. Според тази традиция предмодерното развитие на Европа, доминирано от християнската идентичност, представлява вид „предистория“, в която Старият континент е преживял т. нар. тъмни векове, белязани предимно от невежество, суеверие и организирана репресия на църковните институции върху тези, които са се осмелявали да се отклонят от официалната доктрина на Църквата. Оттук – Ренесансът, (донякъде) Реформацията, Просвещението и последвалите ги процеси на модернизация и политическо освобождение чрез буржоазните революции се разглеждат като процеси на еманципация, на избавление от веригите на християнската догматика и нейното репресивно налагане върху обществото и гражданите.
Модернизацията е антитеза на традиционализма и Средновековието и това обяснява
яростния антиклерикализъм на фигурите, оглавили европейското Просвещение,
на лидерите, оглавили създаването и развитието на светския републиканизъм, на представителното управление. Но историята не спира в края на този двоичен цикъл – „теза-антитеза“, тя разполага с времето, необходимо за „снемане“ на синтеза, на логично завършващ троичен цикъл. Днес, след края на „модерните времена“ – ако се доверим на твърденията на „постмодерна“ – ние притежаваме както историческата дистанция, така и историческия опит за подобен синтез. Наивно е да очакваме той да дойде от конвенционалния секуларизъм, а още по-малко – от постмодерните племена на левичарския радикализъм в Европа. Техният „мултикултурализъм“ е белязан от специфична идеологическа шизофрения – те почитат всяка култура, всяка традиция, дори и да е религиозна, стига да не е тяхното собствено културно наследство. Особено нетърпими и враждебни са към християнството – религията на „старите бели мъже“, репресирали и колонизирали неевропейския свят, жената и всичко друго около себе си.
Преди да бъде религия, църква и управленска система, християнството е нова културна вълна, която отваря перспективите за еволюция на човешкото съзнание отвъд границите на традиционното общество. Има ли смисъл историята? Обикновено ние ѝ приписваме смисъл, но ако можем да изведем смислово съдържание на историческия процес от гледна точка на западната култура и цивилизация, най-вероятно ще се спрем на оличностяването. На формирането на независима, самостойна, отговорна и етична личност като базисна ценност на общественото развитие. Без възникването на такава личност е
немислим модерният свят, култът към разума, култът към свободата
като способност да избираш между добро и зло и да направляваш суверенно проекта на собствения си живот. Има ли принос християнството към формирането на тази независима и свободна от ограниченията на традиционното общество личност, която стои в основата на модерните времена?
Авраамическите религии – юдаизъм, християнство и ислям – очертават идентичността на късното, зрялото традиционно общество. Обществото, надраснало магичния и митологичния свят на политеизма и положено върху идеята за един Бог Вседържител, която отразява определена историческа степен на самоосъзнаване на човека, сключващ „завет“ с Бога като свой покровител. В монотеизма на авраамическите религии откриваме както идеята за патриархална зависимост между Бога и традиционния човек, така и един образ на Абсолюта, създаден по мярата на самия човек.
Но в общността на трите авраамически религии можем да видим едно специфично разделение. Юдаизмът и ислямът са религии на Закона – на подробно регламентираното битие и порядък, йерархия на човешкото общество.
Законът е „написан на стената“, той е външен по отношение на отделния човек,
който е длъжен да го спазва, за да живее в мир с обществото и със себе си. Законът е морален кодекс и всеобща мяра за поведение, утвърждаваща божествения порядък на земята като йерархия на властта и отговорностите на човешките същества. Отделният човек е вписан в тази йерархия – подчинението на установения порядък е както религиозно задължение, така и отговорност пред социалния и политически ред в обществото. На практика тези две страни на изискуемото подчинение не са отделими една от друга. Човешкият живот е възможен само като вписан в патриархалния ред – както обществен, така и религиозен.
В някои свои измерения християнството сякаш малко се отличава от другите две авраамически религии по своите разпоредби за поведението на традиционния човек. Нали Сам Иисус заявява: „Не съм дошъл да отменя, а да изпълня [Закона]“ (Мат. 5:17). Десетте основни заповеди, донесени от Моисей, остават императивна част на Новия Завет. Те са „написани на стената“ и традиционният човек в битието си на християнин е длъжен да ги спазва. Но Христовото послание съдържа едно обещание, което дарява на човека нещо без прецедент в дотогавашния завет между човека и Бога: „ще вложа законите Си в сърцата им, и в мислите им ще ги напиша“. На мястото на монолитно кодифицирания свят на юдейския Закон, външен и императивен спрямо човека, идва свободата на християнина, комуто
Бог дава избора да постъпва според повелята на собствената си съвест,
на собствената си морална оценка. Затова християнинът се оказва „извън закона“, извън теократичната власт, идваща отвън и върху човека. Но ако Божият закон се проявява чрез мисълта и сърцето, то човекът поема пълната отговорност за поведението си. Ако старозаветният човек е праведен поради послушанието си на Закона и определения от него порядък, то християнинът може да бъде праведен по силата на собствената си способност да избира добро пред зло и да твори добро с Христос в разума и сърцето си. Той няма други ограничения освен Бога в разума и сърцето си. „И думаше им: съботата е направена за човека, а не човек за съботата“ (Марк 2:27).
Превръщането на Божия закон от императив на дължимост към обществения порядък в „императив на сърцето“ е битие в свобода, възможност за поемане на лична отговорност от страна на човека за собствения му живот. Христос затова дойде в човешки образ, за да покаже на хората модела на тяхното собствено освобождение чрез отговорност, жертва и обещание за спасение – за завръщане в пълноценна цялост в дома на Небесния Баща на човека. В своето осъществяване като културна вълна, творяща цивилизации, християнството носи това обещание, както и неговото осъществяване в процеса на оличностяване, на еманципиране на човека от статут на подчиняващ се на Закона към статут на творящ собствения си живот. Грехът, покаянието, животът в добродетел или в злотворство са
личен избор и лична отговорност, а не отговорност на общността.
Новият Завет, който Бог сключи с човека, скулптира душата на християнина в процес на оличностяване, на формиране на автономна, отговорна за делата си и за живота си личност. Този процес започна в недрата на ранната християнска общност, той бе в основата на блестящата християнска култура и цивилизация на Византия (продължена от старобългарската култура и нейната по-късна проекция в руската класическа култура). Процесът на оличностяване, на интернализиране на моралния закон, на скулптиране на човешката душа в сътворяването на свободна, независима личност се разгърна най-мащабно в цивилизациония процес на Европа, интегрирал наследството на Античността и Византия, но сътворил своя собствена мяра на личностна еволюция. В духовната среда на европейското християнско Средновековие бе цялостно разгърнат потенциалът за личностна еволюция, довела до възникване на модерния, независим, свободен човек. Уподобете се на Христа, „първом търсете царството на Бога“ и всичко друго ще ви се прибави (Мат. 6:33). Наистина се прибави – излизащият от Средновековието европейски християнин сътвори Ренесанса, Реформацията, Просвещението и прокара пътя на човека към модерните времена. Хуманизмът – поставянето на човека и неговата свобода като мярка на всички неща – е плодът на това душевно развитие в оличностяване, получено като дар от Новия Завет между човека и Бога.
Формирането на автономната личност в цивилизационния процес на Европа стои в основата
на всички основни достижения на модерното общество, създадено на Стария континент и превърнало се в стандарт за подражание на останалата част от света.
Днес обитаваме епоха на всеобща ревизия на модерния свят. Бавно отмират „големите разкази“ на модерността – национализмът, социализмът, либерализмът – чиито имена биват стихийно плячкосвани от постмодерните племена, сменили почти изцяло дневния ред на това, което за предшествениците ни отчетливо ясно се въплъщаваше в понятието за „прогрес“. В този процес на „бифуркация“ – или стихиен преход – причудливо се рекомбинират късчета от доскоро хегемонната картина на модерната реалност, лишавайки ни от отчетлива възможност да провидим възможни измерения на бъдещето. Разполагаме обаче с някои вече осъществяващи се интуиции. Една от тях е визията на Андре Малро: „21 в. ще бъде век на религиите или няма да го бъде“. Драматичното възраждане на исляма, повсеместното завръщане на традиционната култура във всички кътчета на глобалния свят, в които доскоро господстваше една или друга визия и стратегия за модернизация, потвърждават тази интуиция на Малро. На Запад избуяват многообразни нови духовни движения като „Ню ейдж“, понякога хаотично комбиниращи духовни традиции на Изтока с хуманизъм и индивидуализъм, наследени от модерната епоха. Днес бихме внимателно коригирали Малро – навлизаме не във век на религиите (в тесния смисъл на думата), а в епоха на възродена духовност.
Тези, които все още нямат ориентири за бъдещето, се обръщат назад – към религиозните системи
на традиционното общество. Провиждащите очертания на бъдещ свят се опитват да обновяват духовното си наследство, да дават път на стремежите си към една нова духовна реалност.
Модерността имаше своята специфична духовност, определена от отрицанието на средновековната теокрация. Бог се оттегли от всекидневното управление на света и предостави на Своето творение – човека – правото и отговорността да се самоуправлява. Оличностяването, израснало в интимните душевни пространства на средновековното християнство, се опредмети в модерната личност, обърната към материалния свят, материалния успех и материалното благополучие. Противоречието е неразрешимо само на пръв поглед. Освобождаването на човека започва от най-непосредствената му реалност – от материалния свят. Вярата в разума, вярата в прогреса, вярата в собствената способност да властваш над природата, вярата в индивидуалния успех – ето ги жалоните на модерната духовност, които на пръв поглед представляват пълно отрицание на духовността като такава. Вярата в самодостатъчността на пазара и в равноправието на гражданската общност – либерализма, вярата в социалната справедливост и социалното братство – социализма, вярата в солидарността на националната общност – национализма, вярата в човека като „мярка на всички неща“ – светския хуманизъм. Можем да продължим списъка с икони – „рационални утопии“ на модерния свят, пред които се прекланя освободената от външния закон (морален императив) свободна човешка личност.
Ако има край на модерността, то той се изразява не в изчерпване на материалната мощ
на съвременния и бъдещия човек. Не ни очаква нито блокада на технологичната иновация, нито необратим упадък на стопанската глобализация, нито отказ от благата на модерната цивилизация Освободеният човек на модерната епоха достигна до определени граници на своите завоевания в материалния свят. Тези граници са не толкова физически, колкото граници, изразяващи неговата потребност да надрасне своята собствена картина на света, да се опредмети в нови и добре забравени стари пространства на самосъзнание и самоидентификация. Той се отказва от вълнуващата игра да покорява природата в полза на един нов или забравен стар стремеж да прегърне природата, да се почувства неразделима част от нея, да излекува раните ѝ и да живее в една нова хармония между разум и природа (Вернадски говореше за „ноосфера“). Стреми се към разширяване на пространството за човешка свобода отвъд очертанията на пазара, на гражданския суверенитет и на безграничното стоково потребление. Тази амбиция е много често незряла, ексцентрична, нарцистична. Зад нейните „духовни“ претенции твърде често се провиждат парадоксални проекции от светогледа на модерния материализъм. Кен Уилбър нарича общността на това преходно, „постмодерно“ съзнание „зелена картина на света“ (Green Meme).
Екстремумите на „зеления мем“ живеят в един парадоксален радикализъм, немилостиво раздвояващ действителността в илюзорен, но непримирим сблъсък. Човекът е длъжен да опазва природата толкова категорично, че е необходимо да спре да лети със самолет, да се откаже от неекологичните си навици за хранене и дори да се откаже да се възпроизвежда, за да не тежат децата му върху снагата на майката планета. Гражданинът трябва да бъде „политически коректен“ – да се въздържа от всяко слово, което в определен смисъл, в определен контекст и в определена култура може да бъде изтълкувано като „обидно“.
Парадоксите на този релативизъм са покъртителни и безкрайни,
те въвеждат правила на една нова езикова диктатура, на „новоезик“, който е кастриран от чувство за хумор, от остроумие и възможност за интерпретация. Човекът, изразяващ общност на съзнание от „зеления мем“, приема изцяло безкрайното многообразие на културата и жадува обединен свят на „мултикултурализъм“. Но – защо ли – в своя стремеж към този свят той безмилостно воюва със собствената култура, собствената традиция и доброволно се лишава от разумното съждение, че единението на многообразния свят е процес – дълъг и противоречив процес, а не обединение, което трябва да приключи утре до обед. Така, жадуващ многокултурното единство, този преходен човек постига обратното на своята цел. Той поставя различните култури в драматично къси дистанции една от друга, възпламенявайки нетърпимостта им към труднопоносимата чужда идентичност. Всяка еволюция преминава през своите фази на незрялост.
Обратната страна на монетата, алтернативата на постмодерната духовност, е постматериалистичният фундаментализъм на глобалния пазарнизъм и трансхуманизма. Човекът няма нужда от „заблуди“, от „илюзии“ за стара или нова духовност, а от глобален пазарен успех и непрестанна технологична иновация. Безсмъртието, жадувано от човека, вписан в която и да е религия, е постижимо чрез интегриране на неговото съзнание като софтуер в компютърен хардуер след изчерпване на ресурса на биологичното му тяло. Генетиката и биотехнологията могат да оттласкват края на този биологичен ресурс все по-далеч напред.
Вечната битка между духовност и материализъм продължава
Оличностяването на човека не е процес, изчерпващ се с формирането на „его“ на автономната, самостойна личност – творец на модерната епоха. Оличностяването е еволюционен процес на разгръщане, на разширяване на съзнанието на човека в процеса на неговото завръщане в дома на Небесния му Баща. Това завръщане се увенчава със сливане на човешката личност и нейното самосъзнание – на Аз-а – с мировото съзнание. В традицията на будизма имаме „разтваряне“ на човешката личност във всеобщността на мировото съзнание. Спасението, което имаме като дар от Христа, е обещание за пълно, окончателно личностно самоосъществяване в сливането с мировото съзнание. Напред, на Пътя стои една фигура от Светлина, Която не е забравила Своето обещание към човека. „Аз съм пътят, и истината, и животът; никой не дохожда при Отца, освен чрез Мене“ (Иоан 14:6). „И вече не аз живея, а Христос живее в мене“, казва апостол Павел (Гал. 2:20). Уподобяването на Христа е пътят на цялостното личностно самоосъществяване, обещано на всеки човек, на цялото човечество.
Християнската традиция, положена в основите и в идентичността на Европа, е основание за благодарност и за надежда, които европейският човек е длъжен да предаде на цялото човечество. Отстраняването на християнството от основанията на европейската идентичност оставя съвременна и бъдеща Европа без дом и без смисъл. Утопия е стратегията за превръщане на обединена Европа в „първообраз“ на глобалния свят. Не случайно тази стратегия днес е в криза. Глобалният свят – какъвто и да се случи в бъдещето – ще бъде нещо много повече и по-различно от Европа. Самата Европа може да избира с каква част от своята идентичност ще участва в процеса на неговото формиране. Без християнството европейският принос би бил несравнимо по-беден.
* Източник: Култура.bg (бел. ред.).