Възрастни хора спят под мостове и в мазета, защото техните деца не са им обърнали никакво внимание, казва свещеникът
Отец Иван е изградил Дом за деца “Св. Николай” в двора на църквата “Света Троица” в Нови хан, община Елин Пелин. От там вече са минали над 300 деца. Изграждането на дома започва още през 1988 година с 480 лв. първоначален капитал. Там се настаняват деца от проблемни семейства, но трябва да спазват много строги правила на поведение. Единствените доходи на сиропиталището идват от дарения и помощи. Отец Иван има амбициозни идеи за бъдещи проекти, които някой ден ще бъдат реализирани.
- Как решихте да направите сиропиталище?
- Това е един много дълъг въпрос, който много дълго мога да ви обяснявам. Един свещеник, когато проповядва какви трябва да бъдат хората и какво трябва да правят, трябва да им покаже, не само да им казва. В Евангелието се говори, че трябва да помагаме на бедните, на тези, които са в немощ, които имат нужда от помощ, които сами не могат да се оправят в живота. Някой трябва да започне това нещо. Една голяма част от делото е да застана и да им покажа, че думите на свещениците не са празни, а са реалност и може да се сбъдне и може да се изпълни това, което е написано в Светото евангелие. Исус е казал, че ние можем да го напривим, да следваме Неговия път, че не е трудно, а е много лесно, стига човек да отвори душата и сърцето си.
- Колко деца има сега при вас?
- Ние сме около 75 човека, децата са около 40 – малки, до седми клас. Има и по-големи. За мен те също са деца, но са пълнолетни.
- Връщат ли се при вас?
- Да. Много от тях. До сега децата се били над 330 по домова книга. Много от тях са си намерили работа навън и са излезнали. Те достойно са си отишли. Стояли са при нас по-дълго време и са научили нещо от нас, после се връщат да ни видят. Приятно ми е. Има други, които са дошли, не им се работи, не им се ще да живеят нормален живот, а крадат. Откраднали са нещо и така са избягали някоя сутрин рано от дома. Такива вече не се връщат, защото нямат очи да се върнат. Не смеят, защото знаят, че няма да ги посрещнем с радост, както другите, които са се устроили в живота и които, като идват да ни видят, разказват какво са постигнали. Ние също им показваме какво сме направили, след като те са си тръгнали. Давам им съвети, на мен ми е драго, че тези деца, които са излезнали от там, са успели нещо да направят. И съответно ги напътствам да се борят с живота, защото е труден. Аз съм им казал да не се боят – животът е една борба. Трябва да се борят и достойно да си изкарват хляба. Много пъти съм им казвал, че доверието се гради много трудно, а можеш да го изтървеш за една секунда. Сега е страшно, навсякъде има измамници. Уча ги някой да не ги подведе, някой да им каже – ето ти нямаш пари, ела с мен, аз мога да ти изкарам много пари. А след това да го използва за маша. И така някой да влезе в затвора например.
- Помага ли ви някой?
- Помагат ми хората. Най-малките дарения, които съм получавал, са били три лева, пет лева. Но понякога и големи суми са ни превеждали. Някои фирми, които са във възможност. Благодарение на това ние живеем, защото този дом е построен само с помощ и дарение. Домът се издържа и поддържа от дарение. Сега се разширяваме. Искаме да направим и зъболекарски кабинет, защото децата страдат много от зъби. А и да можем да помагаме на тези около нас, които живеят в района. Защото, като отидат при зъболекаря, нямат пари да си платят и карат така. Като са болни зъбите и стомахът се разболява. Трудно е, защото когато тези малки дечица ги заболи зъб, никой не може да удържи болката. Затова искаме да направим един зъболекарски кабинет. Ние вече имаме оборудването. Сега строим сграда, както и медицински пункт. Ще има доктор, ще има фелдшер, медицинска сестра, акушерка и детска консултация. И децата от селото ще бъдат преглеждани там. Децата страдат много от уши и гърло, защото пият газирано и студено. И после са със зачервени гърла. Това също е много болезнено за тях, защото вдигат и температура. Затова ще имаме такъв кабинет, за да има специалист - доктор да оказва помощ. Сега им даваме някакви илачи, но друго е, когато има доктор. Сега ги карам и до Окръжна болница, карам ги в „Пирогов”, в Медицинска академия. Те там вече всички ме познават. Ако в дома на място има лекар един път или два пъти седмично, ще е по-друго. Да не ги разкарваме децата така. Те нощно време вдигат температура. Налагало се е по два–три часа да ходя до медицинска помощ. Вместо „Бърза помощ” да викам, с мойта кола ги закарвам, да стане по-бързо, да не губим време.
- Трябва ли да се въведе вероучение в училище и в какъв вид да бъде?
- Наложително е да се въведе, ако искаме да спасим младежта от наркотиците, от алкохола, от пушенето. Това е нужно, за да ги накараме да бъдат добри. Ние ги изпускаме. Тези младежи вече нищо не ги интересува. Те дори не уважават родителите си. Ние ги създаваме, а като остареем, няма кой да ни обърне внимание и хората така мрат по улиците. Възрастни хора спят под мостове или по мазета, защото техните деца не са им обърнали никакво внимание и са ги изхвърлили, за да живеят в апартамента им. Или за да ги продадат за дрога и така нататък. Независимо под каква форма ще бъде, трябва да бъде задължително поне до осми клас, а във висшите учебни заведения да бъде свободноизбираем предмет. Но трябва да има, до край да го учат. И в църква да ходят по-често. Да се научат на добро, на милосърдие, на любов към хората. Един към друг и към Бога.
- В момента много хора ли посещават църквите, или българите са се отдръпнали от религията?
- Не. В църквата отиват тези, които са болни и имат нужда. Малко хора отиват, защото са вярващи. Малко са тези, които отиват по задължение, които си казват – аз в неделя трябва да отида на църква. Всеки отива, когато има някакъв проблем, тогава търси помощ от Бога. След това, когато получи тази помощ, забравя и вече не се връща дори да благодари на Бога. Има много такива случаи. Аз съм от толкова години свещеник, на 64 години съм, всякакви неща съм виждал. И как хора идват и плачат и се молят пред иконата. След това разбирам, че техният близък, за когото са се молили, е оздравял, но те вече не са се появили. Край. Те забравят и си тръгват по житейския път. И ако се случи нещо втори път, тогава идват и ми казват – отче, да направим нещо, курбан да дадем. И тогава вече се сещат. Това са малко хора.
Ако се въведе вероучение обаче, те вече ще знаят, че неделята е дадена за почивка. Както е на Запад – там почти всички ходят на църква. Така е и в Гърция. Ако някой не отиде, съседите му не му обръщат внимание. Хората там се усмихват, а ние дори не се усмихваме вече. Гледаме се с омраза и със злоба. Свили сме се в черупката си и сякаш искаме никой да не ни задява и така да си бъдем с немотията и несгодията. Така ни е по-добре, отколкото да се усмихваме. Ако някой направи нещо, веднага гледаме да го оплюем – той е откраднал и т.н., и гледаме да му попречим да създаде, защото ние не можем. Напротив, трябва да помагаме на този, който може. А пък той вече, като е постигнал известна висота в икономически аспект или друго, той пък вече ще помага на този, който не може да успее. Защото всеки има различно мислене и различни способности. Всеки човек не може да бъде равен на другия. Не всички могат да постигнат едно и също. Някои хора например са с недъг. Точно на такива хора трябва да се помага, а не да се оставят да бъдат просяци. Те са наказани от Господа. Това може да стане, ако хората са повярвали в Бога. Но сега никой не ходи на църква, никой не говори за Бога, а само се говори как ще се изкарат много пари. Как можем да вземем парите на някого и да не му дадем възможност да се развива вече. Ние сме станали вече като някакви зверове, някакви същества, изглежда, най-лошите в природата.
- Има идея църковният брак да се въведе като равен на гражданския. Но има и много хора, които са против промяната. Според вас, откъде идва това неодобрение?
- Идва от хора, които смятат, че църковният брак е по-нисш от гражданския. Това са хора, които не вярват в Бога, които не ги интересува Църквата. Но те ходят също да се венчават, само, за да са в крак с модата. Случвало се е да попитам някого – венчахте ли се, отговарят ми – да, в „Св. Неделя”. А после се оказва, че например кумът не бил кръстен или младоженецът. Има и такива сватби. И аз питам, като знае, че не е кръстен, защо отива да се венчава. Е, много важно, кой ще знае, ми отговарят. Питали са го свещениците дали е кръстен, отговорил “да” и така. И виждам, че вече в „Св. Неделя” непрекъснато искат кръщелните свидетелства, да видят, че е кръстен. Те не им вярват на приказката вече, защото лъжат.
Църковният брак е по-висш от всички други документи. Той също е документ, че тези двамата са сключили брак пред Бога, свързани са чрез Бога. И че са благословени от Бога. Те не прелюбодействат вече, те са едно цяло. А когато Бог е събрал нещо, никой не трябва да разделя. Затова, тези, които са сключили църковен брак с вяра, те не се развеждат. По-малко са разводите при тях, отколкото при онези, които са подписали в общината и след два-три месеца се разделят. Църковният брак трябва да бъде защитен от държавата. Да е равен на гражданския брак. То вече е допуснато да се и съжителства без брак. Това не е добре. Първо – те прелюбодействат – това е грях. Второ – ако се родят деца, този баща не е обвързан с нищо. Дори и името не си е дал, те се водят на майката. Така бащата си тръгва и не се връща вече. После майката се мъчи, а и децата се мъчат. Или отиват в домове, или те се чудят как да си изкарват прехраната. Този, който се е разделил с жена си, трябва да знае, че има деца, има отговорности. А сега какво става? След години се сеща този баща или тази майка, че има деца, и идва да ги търси. Има много такива случаи сега. Масово е.
- Ние сме около 75 човека, децата са около 40 – малки, до седми клас. Има и по-големи. За мен те също са деца, но са пълнолетни.
- Връщат ли се при вас?
- Да. Много от тях. До сега децата се били над 330 по домова книга. Много от тях са си намерили работа навън и са излезнали. Те достойно са си отишли. Стояли са при нас по-дълго време и са научили нещо от нас, после се връщат да ни видят. Приятно ми е. Има други, които са дошли, не им се работи, не им се ще да живеят нормален живот, а крадат. Откраднали са нещо и така са избягали някоя сутрин рано от дома. Такива вече не се връщат, защото нямат очи да се върнат. Не смеят, защото знаят, че няма да ги посрещнем с радост, както другите, които са се устроили в живота и които, като идват да ни видят, разказват какво са постигнали. Ние също им показваме какво сме направили, след като те са си тръгнали. Давам им съвети, на мен ми е драго, че тези деца, които са излезнали от там, са успели нещо да направят. И съответно ги напътствам да се борят с живота, защото е труден. Аз съм им казал да не се боят – животът е една борба. Трябва да се борят и достойно да си изкарват хляба. Много пъти съм им казвал, че доверието се гради много трудно, а можеш да го изтървеш за една секунда. Сега е страшно, навсякъде има измамници. Уча ги някой да не ги подведе, някой да им каже – ето ти нямаш пари, ела с мен, аз мога да ти изкарам много пари. А след това да го използва за маша. И така някой да влезе в затвора например.
- Помага ли ви някой?
- Помагат ми хората. Най-малките дарения, които съм получавал, са били три лева, пет лева. Но понякога и големи суми са ни превеждали. Някои фирми, които са във възможност. Благодарение на това ние живеем, защото този дом е построен само с помощ и дарение. Домът се издържа и поддържа от дарение. Сега се разширяваме. Искаме да направим и зъболекарски кабинет, защото децата страдат много от зъби. А и да можем да помагаме на тези около нас, които живеят в района. Защото, като отидат при зъболекаря, нямат пари да си платят и карат така. Като са болни зъбите и стомахът се разболява. Трудно е, защото когато тези малки дечица ги заболи зъб, никой не може да удържи болката. Затова искаме да направим един зъболекарски кабинет. Ние вече имаме оборудването. Сега строим сграда, както и медицински пункт. Ще има доктор, ще има фелдшер, медицинска сестра, акушерка и детска консултация. И децата от селото ще бъдат преглеждани там. Децата страдат много от уши и гърло, защото пият газирано и студено. И после са със зачервени гърла. Това също е много болезнено за тях, защото вдигат и температура. Затова ще имаме такъв кабинет, за да има специалист - доктор да оказва помощ. Сега им даваме някакви илачи, но друго е, когато има доктор. Сега ги карам и до Окръжна болница, карам ги в „Пирогов”, в Медицинска академия. Те там вече всички ме познават. Ако в дома на място има лекар един път или два пъти седмично, ще е по-друго. Да не ги разкарваме децата така. Те нощно време вдигат температура. Налагало се е по два–три часа да ходя до медицинска помощ. Вместо „Бърза помощ” да викам, с мойта кола ги закарвам, да стане по-бързо, да не губим време.
- Трябва ли да се въведе вероучение в училище и в какъв вид да бъде?
- Наложително е да се въведе, ако искаме да спасим младежта от наркотиците, от алкохола, от пушенето. Това е нужно, за да ги накараме да бъдат добри. Ние ги изпускаме. Тези младежи вече нищо не ги интересува. Те дори не уважават родителите си. Ние ги създаваме, а като остареем, няма кой да ни обърне внимание и хората така мрат по улиците. Възрастни хора спят под мостове или по мазета, защото техните деца не са им обърнали никакво внимание и са ги изхвърлили, за да живеят в апартамента им. Или за да ги продадат за дрога и така нататък. Независимо под каква форма ще бъде, трябва да бъде задължително поне до осми клас, а във висшите учебни заведения да бъде свободноизбираем предмет. Но трябва да има, до край да го учат. И в църква да ходят по-често. Да се научат на добро, на милосърдие, на любов към хората. Един към друг и към Бога.
- В момента много хора ли посещават църквите, или българите са се отдръпнали от религията?
- Не. В църквата отиват тези, които са болни и имат нужда. Малко хора отиват, защото са вярващи. Малко са тези, които отиват по задължение, които си казват – аз в неделя трябва да отида на църква. Всеки отива, когато има някакъв проблем, тогава търси помощ от Бога. След това, когато получи тази помощ, забравя и вече не се връща дори да благодари на Бога. Има много такива случаи. Аз съм от толкова години свещеник, на 64 години съм, всякакви неща съм виждал. И как хора идват и плачат и се молят пред иконата. След това разбирам, че техният близък, за когото са се молили, е оздравял, но те вече не са се появили. Край. Те забравят и си тръгват по житейския път. И ако се случи нещо втори път, тогава идват и ми казват – отче, да направим нещо, курбан да дадем. И тогава вече се сещат. Това са малко хора.
Ако се въведе вероучение обаче, те вече ще знаят, че неделята е дадена за почивка. Както е на Запад – там почти всички ходят на църква. Така е и в Гърция. Ако някой не отиде, съседите му не му обръщат внимание. Хората там се усмихват, а ние дори не се усмихваме вече. Гледаме се с омраза и със злоба. Свили сме се в черупката си и сякаш искаме никой да не ни задява и така да си бъдем с немотията и несгодията. Така ни е по-добре, отколкото да се усмихваме. Ако някой направи нещо, веднага гледаме да го оплюем – той е откраднал и т.н., и гледаме да му попречим да създаде, защото ние не можем. Напротив, трябва да помагаме на този, който може. А пък той вече, като е постигнал известна висота в икономически аспект или друго, той пък вече ще помага на този, който не може да успее. Защото всеки има различно мислене и различни способности. Всеки човек не може да бъде равен на другия. Не всички могат да постигнат едно и също. Някои хора например са с недъг. Точно на такива хора трябва да се помага, а не да се оставят да бъдат просяци. Те са наказани от Господа. Това може да стане, ако хората са повярвали в Бога. Но сега никой не ходи на църква, никой не говори за Бога, а само се говори как ще се изкарат много пари. Как можем да вземем парите на някого и да не му дадем възможност да се развива вече. Ние сме станали вече като някакви зверове, някакви същества, изглежда, най-лошите в природата.
- Има идея църковният брак да се въведе като равен на гражданския. Но има и много хора, които са против промяната. Според вас, откъде идва това неодобрение?
- Идва от хора, които смятат, че църковният брак е по-нисш от гражданския. Това са хора, които не вярват в Бога, които не ги интересува Църквата. Но те ходят също да се венчават, само, за да са в крак с модата. Случвало се е да попитам някого – венчахте ли се, отговарят ми – да, в „Св. Неделя”. А после се оказва, че например кумът не бил кръстен или младоженецът. Има и такива сватби. И аз питам, като знае, че не е кръстен, защо отива да се венчава. Е, много важно, кой ще знае, ми отговарят. Питали са го свещениците дали е кръстен, отговорил “да” и така. И виждам, че вече в „Св. Неделя” непрекъснато искат кръщелните свидетелства, да видят, че е кръстен. Те не им вярват на приказката вече, защото лъжат.
Църковният брак е по-висш от всички други документи. Той също е документ, че тези двамата са сключили брак пред Бога, свързани са чрез Бога. И че са благословени от Бога. Те не прелюбодействат вече, те са едно цяло. А когато Бог е събрал нещо, никой не трябва да разделя. Затова, тези, които са сключили църковен брак с вяра, те не се развеждат. По-малко са разводите при тях, отколкото при онези, които са подписали в общината и след два-три месеца се разделят. Църковният брак трябва да бъде защитен от държавата. Да е равен на гражданския брак. То вече е допуснато да се и съжителства без брак. Това не е добре. Първо – те прелюбодействат – това е грях. Второ – ако се родят деца, този баща не е обвързан с нищо. Дори и името не си е дал, те се водят на майката. Така бащата си тръгва и не се връща вече. После майката се мъчи, а и децата се мъчат. Или отиват в домове, или те се чудят как да си изкарват прехраната. Този, който се е разделил с жена си, трябва да знае, че има деца, има отговорности. А сега какво става? След години се сеща този баща или тази майка, че има деца, и идва да ги търси. Има много такива случаи сега. Масово е.
