Мобилно меню

2.85 1 1 1 1 1 Rating 2.85 (20 Votes)

zx460 3366891Много млади семейства, деца, спокойствие, усмивки, естествено и земно. Общност. Такава е неделната литургия и събралите се за нея в параклиса на Богословския факултет на Софийския университет. Хората изпълват пространството пред малкото параклисче, идват още и още, почти всички са празнично облечени, носят и дребни почерпки. А след литургията ще се съберат на обща трапеза, където на чай и кафе ще си поговорят, ще споделят радостни случки или ще потърсят съвет от свещеника на храма – о. Сава.

Няколко неща правят силно впечатление още при първото влизане към малкия параклис. Но основното са

децата

Поне десетина деца на различни възрасти – от хлапета на 2-3 години до вече тийнейджъри, обикалят свободно из хората, събрали се на неделна молитва. Гасят свещи, помагат в литургията както сами преценят. Влизат и зад олтара, ходят между хората. И никой от участващите в проповедта не ги спира. Не се чуват „шът“ или забележки.

Децата са включени и в богослужението. При откриването му всяка неделя, облечени в специални празнични одежди, някои със свещи, водят шествието, което минава сред хората. А после всяко само решава с какво и как да се включи.

В навечерието на Рождество Христово някои подреждат направените по време на неделното училище картички, играчки, свещи, украса, картини. Всеки може да си избере и вземе нещо, като остави колкото пари иска и може в кутия за дарения.

„Това, което се опитваме да правим, е да не ги ограничаваме, оставяме ги да се чувстват в Божия дом, да се чувстват свободни. Това са и думите на Христос – оставете децата да дойдат при Мен и не им пречете. Те имат нужда в един ден от седмицата с тяхната игра да слоавословят Бога. Защото с всичко, което те правят с радост, славословят Бога“, казва о. Сава.

В навечерието на Рождество Христово някои от децата подреждат направените по време на неделното училище картички, играчки, свещи, украса, картини. Всеки може да си избере и вземе нещо, като остави колкото пари иска и може в кутия за дарения.

Всички от общността казват, че времето на свещеника с децата е наистина специално. А беседите му с тях в неделя са малко по-различни. Не е нещо, което излиза извън каноните, което не е православно, но с много творчество, с много участие на децата, те успяват по още един различен начин да стига до религията, казва една от майките. А това, че участват активно, още повече ги привлича.

„През времето ми с тях, в неделното училище, гледам и аз да се уча от тях. Задавам им теми, питам ги какво мислят, как възприемат вярата, как я осмислят, слушам ги. И всички трябва да се учим от това, защото те най-чисто и ясно я виждат, те неподправено са привлечени от доброто и бягат от лошото. Те първи разпознават Христос при влизането му в Йерусалим и единствени не викат: Разпни го“, казва свещеникът.

Тази свобода сякаш важи и за възрастните, дошли на литургия в малкия параклис. „Това е дълбокият принцип в православието –

да оставим Бог да действа

да не се намесваме докрай, да не контролираме нещата, да не ги заключваме в нашите разбирания. А винаги да оставяме една врата, през която Бог да действа. Това не е нашето време, то е времето на Бога. Ние възвестяваме слизането на Божието царство на земята, друга реалност, време и пространство, където историята, в която живеем, се пресича с вечността“, обяснява о. Сава. Казва, че хората усещат това, усещат чувството за вечност, стъпване с единия крак във вечността. И това е, което ги привлича и задържа в храма – Бог.

Общността в малкия параклис е разнородна – сред хората на богослуженията идват богослови, предподаватели и студенти от други факултети, хора от традиционно религиозни семейства и наскоро въцърковени, свързани с различни субкултури, обърнали се от други изповедания. Тази разнородност е още един пример за чудото на църквата, която събира в едно „разпилените чеда Божии“ – на неделната Литургия, в Христос.

Младият свещеник намира време да поговори с всеки, който има нужда от него, и след неделната литургия – неформално. Много от тях са приятели на младия свещеник, който всъщност някои може и да познават като Щони Кокудев – гайдар, гост-музикант в етно-групите „Исихия“ и „Кайно Йесно Слонце“. „И аз, и приятелите ми, имахме различни търсения – свирихме, рисувахме, всякакво изкуство, какво ли не. А сега постепенно се оказва, че се намерихме отново в църквата, всеки от нас беше стигнал до църквата по различен път, по различен повод и начин. Тук се намерихме отново. Това е голямо чудо за мен“, казва о. Сава.

А попитан как се съчетава съвременният живот с вярата, отбелязва: „Дълбокият въпрос е за връзката между вярата и живота. Защото един от основните проблеми на съвременния човек е точно

скъсването между вярата и живота

създаването на два паралелни свята. Ние идваме в църквата и сме едни, излизаме и сме други. Всъщност това трябва да бъде дефрагментирано, да бъде слято в едно, животът и вярата да бъдат едно. Лично аз търся, уча се как да направя това. Това е една от най-важните ни задачи, да се научим да живеем във вярата си“.

Смята, че в обществото назрява момента, нуждата от вяра. „Народът дълго време се беше разцърковил. Да, ние сме традиционно православни християни, но трябва да изпълним отново със съдържание и смисъл тази идентичност“, посочва отецът.

Но не трябва ли и църквата, вярата някак да се осъвремени, за да се пригоди към реалността: „Вярата е отваряне на очите за присъствието на Бога, към една вечна реалност. В такъв смисъл вярата, вечността, не може да се адаптира към съвремието, по-скоро обратното. Ние трябва адекватно да възприемем тази вяра и в проповедта да я свидетелстваме на адекватен език, така че да ни разбират. Това е мисионерското начало и същност на Църквата. И нашият параклис има тази задача пред себе си, мисия – да изработи такъв език. Всичко е едно опитване, търсене, да намерим верния изказ. Езикът е структура, невронна мрежа, с която да можем да изразим тази вяра на адекватен език“, казва свещеникът.

Това е и другото което прави впечатление – в неделя богослужението е на

съвременен български език

„Богослужението не е статичен ритуал, който винаги се повтаря. Той е винаги обновяваща се закваска. Богослужението ни дава импулса, той слиза отгоре, минава през олтара, влиза в нас и след това мисията на всеки християнин е да предаде този импулс навън към света. Важно е да говорим в богослужението на майчиния си език, за да бъдем максимално открити, близо до Бога, да бъдем максимално искрени в молитвата си. Тогава повтарянето вече придобива смисъл, преживява се, осъзнава се, съпреживява се“, обяснява о. Сава.

И продължава: „Ние носим Бога – Неговия Образ и Неговата благодат в себе си, за езичниците това е нещо невероятно, смятат, че трябва да достигнем до Него с някакви ритуали и жертвоприношения. Не, Той е в нас. Но не можем да Го приемем в себе си, ако не дойдем с братята и сестрите си на тази св. Трапеза – на Литургията. И много хора са забравили това. Много хора казват, че вярват просто в някаква сила или че носят Бога в себе си и не разбират защо да се молят с другите. Христос казва, че Царството Божие е вътре в човека, но за да блесне това Царство, за да се активира, не може да си седим вкъщи сами. Нашата молитва поединично е само подготовка за Литургията, Литургията е това, което ни обединява и ни замесва. Както замесваме тестото, слагаме му квас и то става хляб. Така и ние трябва да се замесим, не да се разпадаме индивидуалистично и всеки да е сам за себе си. Да кажеш, че не ти трябва литургия, богослужение е все едно да кажеш, че не ти трябва трапеза, не ти трябват майка ти, баща ти, семейството ти, ще си ядеш сам“.

Свещеникът казва, че не църквата трябва да стигне до хората, те трябва да стигнат до нея, поканата е отправена. А

единственият грях е да пристъпим консуматорски

към тази Трапеза. „Понякога заради привнасянето на консуматорския дух в Църквата, нещата не се получават. Трябва да се научим да бъдем активни. Църквата не е просто дом на свещеника, в който той трябва да посреща хората като гости. Напротив. Това е Домът Божи, за който цялата енория има грижа“, допълва о. Сава.

Това се случва в параклиса, всеки носи по нещо, грижи се за другия. Знаят и проблемите, и радостите си. Поздравяват се за новородено бебе, молят се заедно за млада жена, която ражда в момента. А о. Сава винаги намира време да се помоли заедно дори и с всеки поотделно, потърсил го за помощ – за предстояща операция, за добър изход от други проблеми.

„Много е важно да се радваме, а често не си позволявме да се радваме, не си позволяваме времето да дойдем на църква, където да се зарадваме и да споделим тази радост. Все казваме, че сме много заети, имаме други отговорности, ангажименти. Но това е една илюзия. Няма по-голяма отговорност към себе си и останалите, към семейството и света, от това да дойдеш един ден в седмицата

в църквата и да се радваш

да споделиш тази радост“, казва свещеникът. И допълва, че ако хората не го разбират това от духовна гледна точка, може да го видят поне от физическата страна, от нуждата на тялото. Залисани във всекидневието, погълнати от проблеми, притеснения, нерви... ние дори физически имаме нужда от един ден, от седмия ден, в който да се радваме.

„Да оставим нещата настрани и да дойдем в храма да се зарадваме. Да срещнем Христос. Безотговорно е непрекъснато да оставаме в това всекидневие и да не излизаме и за миг от него. Имаме нужда да се спрем за малко“, призовава о. Сава.

Иконата на „Св. Климент Охридски“ е направена от приятели на свещеника, като в дърворезбованата ѝ рамка са вплетени слова и пророчества. И продължава: „Ние в България сме одомашнили вярата, приватизирали сме я, затворили сме си я вътре в къщи. А църквата е останала за нас като празна конструкция, като празен дом или институция. Имаме такова съзнание – да си оправим нашия дом, нашето семейство, има кой да мисли за църквата – свещениците, клисарите. Но не е така – ако се погрижиш за църквата, то и семейството ти ще се освети. Църквата е семейство на семействата“.

По думите му, за случващото се не трябва да се обвиняват само Църквата и свещениците. Сам признава, че и той преди време е имал такива мисли, и е бил склонен да обвинява свещениците. „Но всъщност ние сме едно цяло. Ако народът е достатъчно ревностен, той ще направи Църквата, не бива да чакаме да ни се спусне нещо, трябва ние самите да го изработим. Свещеникът трябва да даде пример, на дело да покаже, но той не е свръхчовек и ако този негов пример не бъде последван, всичко се разпада“, отбелязва той.

О. Сава завършва, както и започва: „Аз нищичко не мога да направя сам, ако нещо се е случило, Бог го е направил така, че да стане. Не искам да изглежда сякаш се опитвам да си присвоя нещо, което изобщо не е мое“.

„Ние носим Бога в себе си, за езичниците това е нещо невероятно, смятат, че трябва да достигнем до него с някакви ритуали и жертвоприноения косвено се докосваме до него. Не, Той е в нас. Но не можем да Го носим, ако не дойдем с братята и сестрите си на тази трапеза – на богослужението. И много хора са забравили това“.

И разказва за първото си чувство при първата Литургия като свещеник. „Докато само помагах в олтара, също и като дякон, си представях, че свещеникът е центърът на всичко, което се случва. И когато за първи път застанах отпред, разбрах колко съм се лъгал – свещеникът също само се включва в Литургията, помага, но Друг води. И затова понякога малко се изтощавам, когато ме поставят в центъра, когато ме питат за всяко нещо, това ограбва радостта. Всеки трябва да чувства Бога и да чува какво му говори на сърцето, а ние свещениците можем само да допринесем и насочим“.


Кратък адрес на настоящата публикация: https://dveri.bg/u8f9x 

Разпространяване на статията:

 

 

И рече старецът...

Не се учудвай, че падаш всеки ден; не се отказвай, но смело се изправяй. И бъди уверен, че ангелът, който те пази, ще възнагради търпението ти.

Св. Йоан Лествичник