В дните, когато християните активно се готвят за посрещане на Христово въплъщение, ватиканската Конгрегация за учението на вярата публикува един знаменателен документ, именуван Учителна нота относно някои аспекти на евангелизирането. Носи подписа на кардинал Уйлям Левада от 3.12.2007 г., но е одобрен от папа Бенедикт XVI още на 6.10.2007 г.
Навярно мнозина ще са готови да видят в него някакъв нов курс на Католическата църква. Мисля обаче, че по-скоро става дума за проявена последователност в една идеология и политика, характеризираща както Католическата, така и Православната църква поне от 14 век насам. Нотата се състои от въведение, заключение и три глави, при което бомбата пада тъкмо в третата. Във въведението основателно се обръща внимание, че евангелизирането е дадено като Христова заръка още на апостолите, за да достигне Словото до всички исторически епохи, до всяко място на света и всяка обществена ситуация, така че да станат всички едно стадо с един Пастир. Евангелизирането, подчертава се, обобщава цялата задача на Църквата и то е обърнато към всяка отделна личност. Най-сетне се уверява, че този документ има за своя предпоставка цялото християнско учение за евангелизирането, подробно изтълкувано в служебно-учителните послания на папите Павел VI и Йоан Павел II.
В главата „Някои антропологически импликации" се слага ударение върху човешката свобода като дар и предизвикателство, особено при търсенето на благото и истината, така че евангелизирането не позволява да се схваща като покушение срещу нея. Подчертава се, че именно Св. Дух оживотворява действията на Църквата при евангелизирането на културите, че то е тъкмо инкултуриране на Евангелието (§ 4). Напомня се, че и в диалога по религиозни въпроси може да се промъкне грехът, така че той трябва да се води без влагане на егоистични интереси, без никаква принуда и с респект към религиозната свобода (§ 8).
В „Някои еклисиологични импликации" се подчертава, че евангелизирането се осъществява не само чрез общественото проповядване на Евангелието и не само в дейността, имаща обществена значимост, но и чрез личното свидетелство, което винаги е път с висша мисионерска действеност. Действеността на проповедта на Евангелието от лице на лице (§ 11).
Най-сетне в главата „Някои икуменически импликации" е обърнато внимание, че евангелизирането става по различни начини в различните ситуации и се очертават няколко основни негови аспекта. От една страна то е насочването към „тези, които не познават Христа" към нехристияните. От друга - така се нарича привичната душеспасителна дейност сред членовете на Църквата. Освен това то се практикува и като „новоевангелизиране", тоест като грижа за вече непрактикуващите християни.
То обаче – ето, тук става много интересно – се мисли и като евангелизиране в страни, където живеят некатолически християни, преди всичко в страни със стара християнска традиция и култура.
То обаче – ето, тук става много интересно – се мисли и като евангелизиране в страни, където живеят некатолически християни, преди всичко в страни със стара християнска традиция и култура.
При този тип евангелизиране най-напред се декларира нужният респект към съответната традиция и нейните духовни богатства заедно с истинската воля за съвместна работа в духа на Декрета за икуменизма Unitatis redintegratio на Втория ватикански събор2. Специално се уговаря, че икуменическият диалог включва изслушване, богословска дискусия, но и свидетелстване и огласяване на елементите, които не се числят към партикулярните традиции или богословските тънкости, а към традицията на самата вяра.
Тук, при включване на всички възможни дипломатични защити и уговорки за ненасилие и избягване на „прозелитизма в негативния смисъл на думата", за придържане към любовта и истината, за отхвърляне на натиска, принудата и похватите, противоречащи на Евангелието, съвсем директно се заговаря за доевангелизиране на некатолическите християни в земите със стара християнска традиция и култура.
Диалогът, в който следва да влиза католикът с некатолическите християни, казва се, е „не само обмен на мисли, но на дарове, така че да бъде предложена пълнотата на спасителните средства. Така се стига до все по-дълбокото обръщане към Христа;. („Обръщане", но и „покръстване"; – Bekehrung, изтълкувано в документа като „metanoia, промяна на мисленето и действането, даваща израз на новия, прогласен от вярата, живот в Христа";, като „напредващо обновяване в мисленето и действието, за да се става все повече едно с Христа". Във всеки случай, в езика на Църквата metanoia се превежда собствено като „покаяние")
В тази връзка се прави забележката, че „решението на отделния некатолически християнин, убеден от католическата истина и молещ по подбуда на съвестта си за пълно общение с Католическата църква, следва да бъде уважено като дело на Светия Дух и израз на свободата на съвестта и религията". Признава се (с основателно позоваване на Unitatis redintegratio, 4), че това е нещо различно, но не несъвместимо с икуменическия диалог, защото и двете изхождат от чудотворния съвет Божи.
Едва ли някой би седнал сериозно да възразява или тепърва да открива, че евангелизирането е задача на Църквата и на всекиго, именуващ себе си християнин. Трудно е да се допусне, че този документ е изготвен заради това напомняне. Както и да се гледа той, най-атрактивната и симптоматична негова част е именно последната. И на първо, и на последно четене, той оставя усета, че чрез него Католическата църква тръгва на евангелизаторски кръстоносен поход, този път и срещу християните-некатолици, тълкувайки ги именно като християни не чак дотам, незавършени или християни от по-долно качество.
При това не става дума за провокиране на догматическо усъвършенстване на ученията, характеризиращи некатолическите църкви, не става дума за партикулярни елементи, а за истинската и най-пълноценна традиция „на самата вяра". Специално – видяхме – е уговорено, че диалогът с по-нискокачествените християни е „не само
обмен на мисли, но на дарове, така че да бъде предложена пълнотата на спасителните средства". Дискутирането на догматите и теологумените обаче влиза в рубриката „обмен на мисли"Иначе стои работата с даровете. И така, Конгрегацията за учението на вярата и Ватиканът са заявили нова своя политика ли, или става дума за най-категоричен изказ на една стародавна програма?
Целият текст във в. Култура тук
обмен на мисли, но на дарове, така че да бъде предложена пълнотата на спасителните средства". Дискутирането на догматите и теологумените обаче влиза в рубриката „обмен на мисли"Иначе стои работата с даровете. И така, Конгрегацията за учението на вярата и Ватиканът са заявили нова своя политика ли, или става дума за най-категоричен изказ на една стародавна програма?
Целият текст във в. Култура тук
