След дълги години на дискусии въпросът с въвеждането на религиозното образование в българското училище е на път да се реши. И наистина беше крайно време. Защото още през през далечната 1879 г., когато подобни бурни дебати са се водили в Париж, депутатът Фредерик Фрусар е формулирал пред колегите си кратко и ясно същината на проблема: „Религията не може да бъде налагана на никого, но трябва да бъде изучавана от всички!“.
Тази формулировка обаче явно не устройва родната православна църква. Тя иска да има вероучение. Ревността на синодалните старци по принцип е похвална – лош е онзи пастир, който не иска да просвети паството си. Разбираема е тя и от чисто човешка гледна точка. Мнозина от архиереите си спомнят детските години, когато вероучението е било задължително в училищата на Царство България. Или живеят със спомените на родителите си по въпроса.
Само че времето няма заден ход. Нито България, нито светът са такива, каквито са били преди повече от шестдесет години. Затова е време Св. Синод да влезе в час. А най-вече – да осъзнае, че с претенциите си си играе с огъня.
Преди всичко преподаването на вероучение би било противозаконно. Чл. 13, ал. 2 от Конституцията изрично гласи: „Религиозните институции са отделени от държавата“. А какво означава въвеждането именно на вероучение (а не на религиозно образование), ако не навлизане на религиозни институции в светското българско училище? Че нали всеки по-отракан родител може да осъди държавата в Страсбург за това, че със задължително вероучение се посяга на свободата на съвестта на детето му. Която свобода включва и атеизма.
Оставяме настрана факта, че в България живеят и католици, протестанти, арменци, които имат определени различия в изповядването на Христа. И на тях ли трябва да се налагат православните канони? А сред българските мюсюлмани пък има не малко алевити, чиито тълкувания на вярата на свой ред също се различават от ортодоксалния сунитски ислям.
Това обаче е най-малкият проблем. Най-страшното са последствията, които би имало въвеждането на вероучението. Децата от християнските семейства ще учат за страстите Христови и деянията на апостолите, а тези от мюсюлманските – за повелите на Свещения Коран и живота на Пророка. До какво може да доведе това в перспектива, е страшно дори да се помисли. И без това децата ни са превърнали училищните коридори и дворове в гладиаторски арени. Остава да се пребиват освен заради гаджета, футболни клубове и GSM-и и заради вярата в различни богове.
А той, Създателят, е един за всички. И приликите между основните световни религии са много повече от разликите. Само че именно разликите са тези, които се използват за нечисти, а понякога и направо престъпни цели. И това е смисълът на въвеждането на задължително религиозно образование – децата от малки да се научат на толерантност към вярванията на „другия“. И че сам Бог осъжда насилието, вършено в Негово име.
А БПЦ, вместо да иска пак държавата да ѝ върши работата, да направи така, че колкото се може повече деца да посещават неделните ѝ училища. Доброволно.
