Четейки „Дневниците” на отец Александър Шмеман, човек се замисля: а случи ли се в православието онази „промяна на атмосферата”, за която той писа преди четвърт век?
След смъртта на отец Александър Шмеман в кабинета му откриват осем тетрадки с ръкописи – личния му дневник. Приятелите и близките му ги занасят в издателството. И без съмнение са постъпили правилно. Защото се появи забележителна книга, която не се вписва в жанра религиозна литература, но се обръща към нормалния човек, който иска да вярва, който търси себе си и смисъла на своя живот.
Отец Александър – декан на семинарията „Св. Владимир”, несменяем секретар на съвета на епископите на Американските митрополии, проповедник и богослов – е противник на всяка религиозност, считайки, че мнозина от нас не правят ясна разлика между понятията „вяра” и „религия”. Според него религията е сбор от формални определения и правила, които строго регламентират живота на вярващия човек. Но това не е „вяра”. Началото на „лъжливата религия” е неспособността да изпитваш радост и по-точно - отказ от радостта. А радостта е толкова важна, защото тя се явява плод на непосредственото Божие присъствие. „Не може да знаеш, че има Бог и да не се радваш”, пише о. Шмеман.
Вярата – това е съвършена проява на личността на човека, негов вътрешен стремеж към Бога. Тя е основание за живата връзка с Христос. Тъжни са думите в Евангелието: „Когато Христос дойде, ще намери ли вяра на земята?” И следва пауза, която предполага: "Не, няма да намери". Ще има суперрелигиозно общество, което ще спазва всички прояви на култа, но главната човешка енергия – движението на човешката душа към Бога - Христос няма да намери...
Отец Александър говори за това, че именно религията е разпънала Христос. Официалната, формална организиция, която е призвана да гарантира института на вярата, е разпънала Бога и е унищожила със собствените си ръце целта на своята вяра. Подобни парадокси се срещат във всяка човешка организация, било то правителство или полицейски департамент. Явно това са плодовете на организираната човешка дейност. Но да откриеш същото и в религиозната област, в областта на духовното? Всичко е до крайност формално и живее заради себе си, заради своята организираност, като постепенно се превръща в алтернатива на това, на което е било призвано да служи. После започва да се конкурира с онова, най-главното, и в крайна сметка унищожава целта на своето предназначение.
Уверен съм, че тези мисли на отец Александър са актуални и днес и са важни за всеки вярващ човек, който живее в условията на съвременната цивилизация. Ето вижте: Бог остава един и същ, не се променя. Променя се светът, променя се човекът, променят се възгледите му за света, за самия него и за Бога. Невъзможно е да пренесеш и изпълниш всичко, което отците от първите векове на християнството са развили като светоотеческо учение – но да уловим този дух е много важно и напълно възможно. Възможността за спасение я има и днес, само формите са малко променени. Но на малцина се удава да уловят тази динамика и да живеят в нея.
Именно това е безпокояло най-много авторът и той се е опитвал да намери отговор за себе си: „„Промяната на атмосферата” в Православието означава преди всичко способност да погледнеш на себе си отстрани, означава покаяние и обръщане... Исторически в Православието отсъства самият критерий за самокритика. Такова православие е пронизано от комплекси за себеутвърждаване, хипертрофия на някакъв вътрешен „триумфализъм”. Трагизмът на православната история винаги откриват в тържеството на външното зло: преследвания, турско робство, измяна на интелигенцията, болшевизъм. Но никога „вътре”. И докато бъде така, никакво възраждане на Православието не може да има”.
Само по тези думи можеш да разбереш, защо отец Александър често пъти е заемал позиця „против” – не само в разговорите с атеисти като вярващ човек, но и в разговора с официалната църковност. Като човек, който разбирал, че с днешния свят не може да разговаряш по начина, с който била свикнала закостенялата религиозна институция.
„Църковността”, разсъждава отец Александър Шмеман, „би трябвало да освобождава човека, но в своята днешна тоналност тя често не освобождава, а поробва и ограбва. Човек започва да се интересува от „стария” и „новия” стил, от епископски интриги или пък го обзема една елейност, а на духовността гледа като на четене на всякакви скверни книги (ужасяващи по своята бедност и риторика брошурки за чудеса и чудотворни икони и всякаква съмнителна „попщина”) и задължение непрекъснато да говори по духовни въпроси. Вместо да учи човека да гледа по свой начин на света, Църквата го учи да гледа самия себе си. Вместо качествено ново възприемане на собствената личност и живот, човек счита за свой дълг да си нахлузи безличната, дъхаща на постно масло маска на условното благочестие. Вместо да знае, че има радост, светлина, смисъл, вечност.. човек става раздразнителен, ограничен, нетърпим и често пъти просто зъл. И даже вече не се кае за това – защото според него всичко това е от „църковността”.
Този глас на отец Александър си заслужава да бъде чут и днес.
Именно това е безпокояло най-много авторът и той се е опитвал да намери отговор за себе си: „„Промяната на атмосферата” в Православието означава преди всичко способност да погледнеш на себе си отстрани, означава покаяние и обръщане... Исторически в Православието отсъства самият критерий за самокритика. Такова православие е пронизано от комплекси за себеутвърждаване, хипертрофия на някакъв вътрешен „триумфализъм”. Трагизмът на православната история винаги откриват в тържеството на външното зло: преследвания, турско робство, измяна на интелигенцията, болшевизъм. Но никога „вътре”. И докато бъде така, никакво възраждане на Православието не може да има”.
Само по тези думи можеш да разбереш, защо отец Александър често пъти е заемал позиця „против” – не само в разговорите с атеисти като вярващ човек, но и в разговора с официалната църковност. Като човек, който разбирал, че с днешния свят не може да разговаряш по начина, с който била свикнала закостенялата религиозна институция.
„Църковността”, разсъждава отец Александър Шмеман, „би трябвало да освобождава човека, но в своята днешна тоналност тя често не освобождава, а поробва и ограбва. Човек започва да се интересува от „стария” и „новия” стил, от епископски интриги или пък го обзема една елейност, а на духовността гледа като на четене на всякакви скверни книги (ужасяващи по своята бедност и риторика брошурки за чудеса и чудотворни икони и всякаква съмнителна „попщина”) и задължение непрекъснато да говори по духовни въпроси. Вместо да учи човека да гледа по свой начин на света, Църквата го учи да гледа самия себе си. Вместо качествено ново възприемане на собствената личност и живот, човек счита за свой дълг да си нахлузи безличната, дъхаща на постно масло маска на условното благочестие. Вместо да знае, че има радост, светлина, смисъл, вечност.. човек става раздразнителен, ограничен, нетърпим и често пъти просто зъл. И даже вече не се кае за това – защото според него всичко това е от „църковността”.
Този глас на отец Александър си заслужава да бъде чут и днес.
в. "Експерт"
