Тази неделя една майка погреба детето си. Нейната и на детето й трагедия стана известна чрез голямата кампания, която тя разгърна, за да направи всичко възможно да удължи и спаси живота му. Малкият Кристиян, с рядката диагноза "пеперудена кожа", си отиде от този свят на 5 месеца. Думите, с които майка му го изпрати във вечния живот, казват много. Стига да можем да ги чуем."В памет на Криси
Всеки човек си задава въпроси за смисъла на човешкото съществуване. Всеки човек търси смисъла на живота, задачата, с която е изпратен на Земята. Все още не съм намерила своята, но знам, че малкото ни момченце беше тук с мисия. Може би звучи твърде мистично и религиозно, но краткият му живот донесе толкова промени не само у мен и у баща му, но и у всички вас, че ме убеди, че Криси не е страдал напразно.
Някога направо се ядосвах на християнската религия: как може да се гради около една история на мъка и страдание. Как може отново и отново да се преповтаря разпъването на Христос с всичките кошмарни детайли и какво толкова получават хората от нея? Сега, когато моето собствено дете изстрада толкова много, видях с очите си какво въздействие оказа животът му върху околните. Явно хората сме така създадени, че са нужни силни удари, за да се променим дълбоко, за да станем по-добри. Ние сме камъкът, дълбан от ударите на чука и длетото и превръщан в прекрасно творение.
Петте месеца с мъничкия ни Криско ни дадоха много. Дадоха ни най-ценното – свързаха ни с невероятни хора, които с гордост наричаме приятели. Изпитвам огромен респект към тях, странното е, че те пък изпитват респект към мене, но се надявам връзката ни да бъде дълга и плодотворна. Криси намери във форума своята най-прекрасна и борбена кръстница. Видя я за първи път в деня на кръщенето си, но тя беше с него в последните му дни и направи толкова много! Благодаря ти, Гале!
Криси се сдоби с цял отбор форумски лели [прекрасните момичета от bg-mamma - б. м.]; момичета, вие знаете кои сте, как тръпнехте и мечтаехте за него, благодаря ви! Аз мечтаех да ви събера на някоя просторна поляна по случай първия му рожден ден, за голямо веселие, игри и танци, а татко му се заричаше да ангажира Спортна зала във Варна за абитуриентската му. Не успяхме, но ви благодаря, че сте с нас, тук и сега!
Криси ни показа какво могат да постигнат обединените усилия на много хора. За мене нямаше ограничения. Всичко, което сметнех за нужно за детето, ми беше осигурявано по най-бързия начин. Благодарна съм на всички вас за всичко, което направихте за моето детенце! Мисля, че и вие сте силно впечатлени от себе си! Никога досега не съм била свидетел на такова сплотяване във форума. Всички действахте като един, бяхте силата зад гърба ми. Нито за минута не ми се наложи да се тревожа: мога ли да си позволя нещо, което може да помогне на детето ми? Представяте ли си колко родители си броят стотинките, за да могат да купят лекарства на децата си? За разлика от тях винаги, когато някоя превръзка на Криси се замърсеше, не се и замислях дали да я хвърля, има ли с какво да я сменя, независимо от високата й цена. Благодарна съм на хората, които ни снабдяваха с превързочни материали, които направиха максимална отстъпка, щом разбраха за какво става дума.
Вие сте силни, когато сте заедно. И можете да направите невъзможното. Толкова ми е странно как в държава, в която хората са добри и искат да помогнат, държавната администрация е тромава и повече пречи, отколкото да помага.
Всички вече сте чували за сертификата Е112. Два дни преди Криси да си отиде, получихме писмо – отговор, който обяснява, защо не ни го издават. Защо ли? Ами нямало пътека за неговото заболяване, затова! Нещо, което се научава точно за пет минути ровене в списъка от пътеки на касата. Нещо, за което им трябваха месеци, за да ни го кажат.
Все искам да ги питам: ами ако вашето дете е с температура и е отпуснато, колко месеца ще сте склонни да изчакате, за да го заведете на лекар?
Състоянието на децата се променя с часове, времето, в което могат да получат помощ, се топи безвъзвратно. Всъщност не мислете, че те са убили Криси. През цялото време, докато чакахме, поддържахме връзка с две клиники в чужбина, пращахме снимки и информация за състоянието на детето. Те първи ни казаха, че няма смисъл да пътуваме, че това само ще го влоши, а те няма да могат да помогнат. В един момент ни написаха, че се молят за нас. Криси живя още два месеца след това. Искам да благодаря и на тях – на д-р Джемайма Мелерио и на д-р Аня Дием. Впечатлена съм от безкористното им отношение и желание да помогнат, от това, че бяха готови винаги да отговарят на моите въпроси и да ме съветват, от това, че и двете организираха и ми пратиха колети с превързочни материали, които не се намират тук и които са много скъпи. Отново ми доказаха, че помощ има, щом насреща имаш истински хора.
Щом заговорих за болници, да спомена и екипа на детско интензивно отделение в Терапевтичния блок във Варна. Страхотни хора, дълбоко съм впечатлена от някои от тях, най-вече от завеждащата отделението д-р Желева, но и от други лекари и сестри. Те четири пъти ми връщаха детето от оня свят, не се отказаха докрай да помагат на Криси, макар да ми обясняваха, че усилията им не могат да го излекуват окончателно. Благодарна съм им, защото там, в отделението, детето ми започваше да се усмихва. Поглеждаше надвесените на креватчето му хора и срамежливо се усмихваше, сякаш искаше да каже: „Искате ли да пообщувате с мен?“
Разбира се, там той изстрада много, но вина за това има състоянието на хуманната ни медицина, която работи с доста нехуманни методи.
Надявам се да имам възможност да помогна някои неща в нашите болници да се променят. Страданието трябва да намалее!
На какво още ни научи Криси? Научи ни на сила, търпение, издръжливост, каквито не сме подозирали, че можем да притежаваме. Научи ни да ценим и малкото. Научи ни да намираме щастие във всеки един момент. Научи ни да се борим и да се надяваме. Най-лошото, което човек може да направи, е да приеме, че нещата са предопределени. Може и така да е, но се чувстваш човек само, докато действаш и полагаш усилия да ги промениш. Надеждата е велик двигател, който може да те отведе надалеч. Способни сме на толкова много! Криси ясно ни го показа.
Може би ви е странно да говоря за моя ненавършил 5 месеца син така, сякаш е голям и мъдър човек. Всъщност той не беше бебе. Винаги ме гледаше като голям и силата на погледа му успя да повлияе на всички вас, макар и само от снимка. Казват, че очите са прозорците на душата. Мисля, че той беше стара и мъдра душа, вместена в мъничко и страдащо тяло. Сигурно ще ви прозвучи странно и мистично, но за мен той беше Учител.
Тук, на снимката е в един от редките моменти, когато беше добре и се усмихваше. Казвала съм го и друг път. Всяка негова усмивка сякаш дръпваше завеса и през нея виждах един съвършено различен свят, прекрасен, изпълнен с безкрайна радост, но уви - недосегаем. Вярвам, че Криси е там сега. Знам, че вече е здрав и щастлив. Знам, че е заобиколен от приятели, които го поздравяват за успешно изпълнената мисия и за геройски понесените страдания.
Затова искам да се радваме за него, не да плачем. Мечтаех да имам шанса да отгледам още едно детенце, вместо това получих житейски урок. Но край нас има толкова много деца, нуждаещи се от грижи, на които мога да дам това, което исках да дам на него. Предлагат ми да основа фондация на името на Криско със събраните от вас средства. Не знам дали ще го направя, но със сигурност те ще отидат в помощ на болни деца. А освен това аз, а и вие продължаваме да сме тук и можем да направим много!
Моля ви се, радвайте се, радвайте се, че малкият голям Криско вече е добре! Колкото и да ни липсва, нека всичко да завърши с усмивка!"
***
Не можеш да ме разбереш,
Не казвай „Знам какво е!”,
Не казвай, че ще оцелея,
Че злото за добро е.
Не ми разправяй, че е тест,
Че съм благословена,
Че съм избрана точно аз
От всички в таз вселена.
Не отговаряй вместо мен
На моите „Защо?”-та.
Не казвай докога да жаля,
Че кратък бил животът.
Недей тегли, недей мери
На мъката товара.
Не ме учи как да скърбя,
Кога да разговарям.
Във болката си потопена
За всичко аз нехая.
Но все пак, застани до мене
И стой със мен до края.
Приемай ме, каквато съм,
Как плача, как немея.
Хвани ме просто за ръка,
Кажи ми: „С теб жалея!”
Не казвай „Знам какво е!”,
Не казвай, че ще оцелея,
Че злото за добро е.
Не ми разправяй, че е тест,
Че съм благословена,
Че съм избрана точно аз
От всички в таз вселена.
Не отговаряй вместо мен
На моите „Защо?”-та.
Не казвай докога да жаля,
Че кратък бил животът.
Недей тегли, недей мери
На мъката товара.
Не ме учи как да скърбя,
Кога да разговарям.
Във болката си потопена
За всичко аз нехая.
Но все пак, застани до мене
И стой със мен до края.
Приемай ме, каквато съм,
Как плача, как немея.
Хвани ме просто за ръка,
Кажи ми: „С теб жалея!”
