Като начало малко цифри: през юли 2007 г. бе проведено социологическо проучване, посветено на изучаването на масовото историческо съзнание на руснаците и тяхното отношение към миналото на страната им. 44% от всички анкетирани считат, че съветското минало е оказало положително влияние върху нравствеността, а 50% са уверени, че то се е отразило положително на развитието на родната култура! Въпреки факта, че 91,6% са съгласни с твърдението, че Сталин е провеждал репресии, а 63,5% разбират, че е ставало дума за десетки милиони жертви, Сталин е поставен на трето място сред „предизвикващите симпатия” държавни дейци.
Тази толкова странна любов към една от най-окървавените фигури в руската история е проникнала в най-новите учебни пособия по руска история, където репресиите са наречени „средство за прочистване на държавния апарат”, а Сталин е представен като „силна, но нееднозначна личност”. Да отбележим само, че Никита Хрушчов и Борис Елцин получават къде по-малко ласкателни оценки.
Ренесансът на сталинизма проникна и в околоправославните среди, където битуват най-причудливи митове за „тайното православие” на вожда. Първият от тях е свързан с ролята на Сталин във войната 1941-1945. Разказва се, че митрополитът на Ливанските планини Илий се молел в затвора за спасението на Русия. Явила му се Богородица и му казала какво е необходимо да се направи, за да се спаси СССР. Йерархът изпратил телеграма на Сталин, който изпълнил всичко и като резултат войната завършила с победа на СССР. Тъй като тази история е достатъчно популярна, няма да се впускаме в подробности. Ще отбележим само, че едно от условията на Богородица било отварянето на храмовете и духовните училища. „Бащата на народа” уж изпълнил всичко това и след началото на войната гоненията срещу Руската православна църква били преустановени.
Както нееднократно са заявявали много специалисти по църковна история на XX век, тази версия не издържа на критика. Да започнем с това, че срещата на Сталин с тримата висши йерарси се провела едва през 1943 г., когато изходът на войната бил в по-голяма или по-малка степен ясен. Така че слуховете за покаянието на Сталин са силно преувеличени. След това трябва да отбележим, че по време на войната наистина са се откривали православни храмове, но това е ставало на териториите, окупирани от фашистите, а съветските власти били принудени да се съобразяват с това до определен момент. И накрая, промяната в отношението към Руската православна църква била обусловена не от стремежа на другаря Джугашвили да изкупи вината си пред вярващите, а от желанието му да използва йерарсите в международната политика. Веднага щом станало ясно, че този план не е достатъчно ефективен, интересът на вожда към Църквата отново спаднал, а преследванията се възобновили с нова сила.
Втората история е свързана с народното житие на блажената Матрона Московска, съставено от някоя си госпожа Жданова. Сред останалите случаи там се разказва и за това, как веднъж при блажената Матрона пристигнал Сталин, „изпълен с разкаяние”. Старицата му казала, че ще спечели войната, ако удържи Москва и не напусне този град.
Очевидно е, че и в двата случая става дума за апокрифи, тоест за текстове, които не са признати за автентични от Църквата, а изразяват очакванията на определени „народни маси”. Точно за тези маси и за тяхното отношение към феномена на властта бих искал да поговорим, доколкото идеализацията на Сталин е само част от тази псевдоправославна митологема.
Православното отношение към властта винаги е трябвало да избира между два варианта: "Всяка душа да се подчинява на върховните власти, защото няма власт, която да не е от Бога; и каквито власти има, те са от Бога наредени" (Рим. 13:1) или „Всички почитайте, братството обичайте, от Бога се бойте, царя почитайте” (1 Пет. 2:17). В собствен смисъл тези варианти обозначават „покорството в смисъл на лоялност” или „почит чрез признаване на някои сакрални качества на монарха, характерни само за него”. След Византия Руската империя също тръгва по пътя на сакрализацията на властта. Достатъчно е да си спомним концепцията „Москва - Трети Рим”, за да разберем, какво точно е означавал царят за привържениците на тази теория. Най-малкото: на него се е гледало като на наместник на Христос на земята („Бог - на небето, царят - на земята”).
Трябва да отбележим, че и самите „Божии помазаници” активно използват тези представи в свой интерес. Най-ярка проява на тази концепция за властта са писмата на Иван Грозни до княз Андрей Курбски. В отговор на упреците на княза самодържецът развива теорията за царската власт, според която царят поради своето положение отговаря за постъпките си само пред Христос. Тази концепция напълно се вписва и в по-късните представи за императорската власт, които обаче звучат вече от устата на представителите на Църквата. Окончателната сакрализация на монарха става през 18 век, когато Теофан Прокопович в „Духовен регламент” нарича Петър I „последен съдия” за Руската църква. Дотогава така е наричан само Христос, който е и единственият Глава на Църквата. Нужно ли е да казваме, че подобна абсолютизация на властта не можела да отмине безследно и е успяла да промени отношението към фигурата на монарха както на миряните, така и на свещениците. В спомени от началото на 20 век се разказва, как след края на Божествената литургия свещеникът пада на колене пред Николай II, а известно е, че в деня за Причастие дори земният поклон пред икона се забранява от църковните канони. На събора през 1917-1918 г. по време на дискусиите за възобновяването на патриаршията в Русия се изправил един селянин, който произнесъл прочутата фраза: „Нямаме си вече цар, сега ще обичаме патриарха”. Отношението към владетеля като към човек, към когото трябва да се изпитват особени чувства, се съхранява и след октомврийския преврат.
Всички помним, че съветската власт умело използваше тези настроения за създаването на новия култ към управляващите (напр. Мавзолея на Ленин като подражание на идеята за почитта към св. мощи). Своя висш разцвет култът към личността достига именно при Сталин, което не можело да не се отрази на стила на телеграмите на висшите църковни йерарси за рожденния ден на вожда. Разбира се, зад пищните поздравления към диктатора можем да видим особености на епохата и никой не би осъждал епископите заради честитки. Но другарят Джугашвили умря, а стилът остана и благополучно доживя до наши дни.
В представите на мнозина и днес начело на държавата стои или ангел, или бяс, но в никакъв случай обикновен човек със свои слабости. Точно поради това явлението на „православния сталинизъм” напълно се вписва в общата руска история. За псевдоправославните съветски монархисти личностите на Иван Грозни, Николай II и Сталин са еднакви по своите функции и затова биват украсявани с всякакви благочестиви черти. Ако реалният живот на владетеля рязко контрастира с принципите на християнския и общочовешки морал, то тогава се вкарва в обръщение легендата за тайното православие на обекта на поклонение. Именно „обекта”, защото символите не се нуждаят от човешка биография, реален управляващ не е нужен. Достатъчни са персонажи без лица като героите на Кафка и новият мит за владетеля веднага ще завоюва привърженици.
Авторите на многочислените хвалебствени статии за Сталин включително и от страна на някои представители на Православната църква явно не знаят, че християнството не е политическа и държавна идеология, не е национална идея, обединяваща обществото, а вяра в Христос, в идеала, който надхвърля човешките граници. Толкова ясно е написано това в анонимното послание към Диогнет от първия век на християнството. Там има пасаж, който демонстрира отношението на ранните християни към държавата и властта: „Християните не се различават от останалите хора нито по страната си, нито по езика си, нито по житейските си обичаи. Те не живеят в отделени градове, не употребяват необичайно наречие и водят живот, който по нищо не се отличава от другите. Само тяхното учение не е плод на мисълта и изобретение на хората, които търсят новото. Но, живеейки в елински и варварски градове, кой където се е случил, и следвайки обичаите на жителите в облеклото, в храната и във всичко останало, те водят удивителен и наистина невероятен начин на живот. Живеят в своето отечество, но като пришълци; участват във всичко като граждани и търпят всичко сякаш са чуждоземци. За тях всяка чужда страна е отечество и всяко отечество – чужда страна.”
Да казваме ли, че тези думи нямат нищо общо с казионната формулировка за патриотизма и неумереното почитание към отделни ръководители, толкова характерно за православното християнство днес? Отговорът е очевиден. Той обаче съвсем не означава, че учениците на Иисус са „пета колона” във всяка страна, а поставя правилните приоритети. А именно, че за християните над земната власт има по-висок авторитет – Иисус Христос. Затова всички опити да бъде сакрализирана властта са обречени на неуспех както за християните, така и за управляващите. „Симфонията на властите” си остава един мит, който никога не е бил въплътен в историята. Новото пробуждане на тази утопия откриваме в опитите да бъде канонизиран или реабилитиран образът на Сталин.
Да казваме ли, че тези думи нямат нищо общо с казионната формулировка за патриотизма и неумереното почитание към отделни ръководители, толкова характерно за православното християнство днес? Отговорът е очевиден. Той обаче съвсем не означава, че учениците на Иисус са „пета колона” във всяка страна, а поставя правилните приоритети. А именно, че за християните над земната власт има по-висок авторитет – Иисус Христос. Затова всички опити да бъде сакрализирана властта са обречени на неуспех както за християните, така и за управляващите. „Симфонията на властите” си остава един мит, който никога не е бил въплътен в историята. Новото пробуждане на тази утопия откриваме в опитите да бъде канонизиран или реабилитиран образът на Сталин.
Публикувано във в. "Гласове", 43 бр.
