Защо в една християнска черква ще бъдат положени телата на двама езичници?
"Исторически урок е, че когато сме били разединени, винаги сме губили, а когато сме били обединени, победата не закъснява", каза в своето слово българският президент Георги Първанов през април т. г. над кичозния мраморен гроб саркофаг на цар Калоян в историческата великотърновска черква "Св. Четиридесет мъченици" след нейното възстановяване. Едва ли ще се намери българин от каквато и да е политическа разцветка, който да оспори тази вярна и промислена констатация. Но само след като бъде даден отговор на въпроса какво може да ни обедини: истинските или мнимите останки на един наистина велик и достолепен български средновековен владетел.
Защото цар Калоян не е погребан преди 800 години в тази черква и за това сериозните историци нямат никакво съмнение. Не намирам за необходимо да преразказвам резултатите от проведената преди години дълга и мъчителна дискусия по този въпрос, защото ми е по-лесно да посоча обобщаващата си статия на страниците на ДУМА (16 август 2005 г.). Сега вниманието ми е привлечено от друга дилетантска (бих я нарекъл патриотарска) фиксидея, която се явява продължение на недомислието с Калояновия гроб. Става дума за съобщението, направено преди няколко дни и намерило място в много вестници. То беше изразено от директора на Националния исторически музей Божидар Димитров. От неговите думи научаваме, че предстои погребването на тленните останки на още няколко средновековни български владетели и с това на практика ще бъде осъществена идеята тази черква да се превърне в своеобразен Пантеон на българските канове и царе. Засега това ще бъдат мощите на Кубрат, Аспарух, Ивайло, Георги Тертер I и Михаил Шишман. Разбира се, заедно с набедения вече гроб на Калоян.
Няма никакво съмнение, че не само историците, но и широката общественост ще се изненадат и дори ще бъдат шокирани от това начинание, което - както личи - е еднолично и не е добре обосновано. Затова и въпросите, които то ще предизвика, са многобройни и сериозни, за да останат без внимание.
Ще се запитаме преди всичко: защо са посочени именно тези царствени личности, а не такива като Крум, Омуртаг, Борис I, Симеон, Иван Асен II, Иван Александър и много други, които имат значителни заслуги за българската история? Вероятно ще се отговори, че техните гробове са незнайни, а тези на набелязаните са известни. Това обаче не е така, защото, ако изключим Самуил, ние не притежаваме сигурни данни за самите гробове, а само знаем местата, където трябва да се търсят. На тяхното издирване посветих (колкото и да ми е неудобно да се самоизтъквам) книгата си "Човек и добре да живее, умира...", като използвах знаменитите думи на кан Омуртаг в един негов надпис. Изяснено е, че богатото погребение на кан Кубрат е открито случайно близо до украинското с. Малое Перешчепино, но научното му проучване е закъсняло, костите на погребания не са открити, тъй като той вероятно е бил изгорен на клада. От своя страна за кан Аспарух се предполага, че загива в битка с хазарите до друго украинско с. Вознесенка; той също така е бил изгорен на клада заедно с падналите в битката негови велможи. Прахът им, заедно с оръжие и снаряжение, са положени в голяма яма, която сега се намира на дъното на големия язовир ДНЕПРОГРЕС. За цар Георги Тертер I има само едно несигурно сведение (надраскан в пещера надпис "цар Георги"), което съвсем не е достатъчно да се смята, че в нея е положено тялото му, кости от което - след толкова години - липсват. Цар Михаил Шишман пък намира смъртта си в сражение със сърбите; смята се, че тялото му е положено в гроб в черквата "Св. Георги" в с. Старо Нагоричано, но всички опити да се установи този гроб и да се намерят царските кости не са се увенчали с успех. Интересно е, какво е открила тайнствената експедиция, в която участва и депутатът П. Чернев, но вероятността за автентичен, а не подправен успех, е малко вероятна.
Какво излиза накрая? Под мраморните плочи на замисления Пантеон няма да има нищо достоверно, а може би ще се натъкнем на някаква фалшификация, подобна на мистификацията с гроба на цар Калоян.
Не се спирам на малозначителността на повечето от споменатите владетели, но въпросът с Кубрат и Аспарух стои по по-особен начин. Първият от тях е създател на Велика България в украинските степи, другият полага начало на Дунавска България - нашата родина. Б. Димитров ги титулова "канове" и дръзко се стреми да поучи езиковедите, че "кан" е едно и е с ирански произход, а "хан" е нещо друго и идва от тюркски език. Впрочем тези владетели никога не са наричани канове във византийските хроники (български източници липсват), а са титуловани патрикии и архонти. Но тъй като при трима следващи владетели - Омуртаг, Маламир и Персиан - те са назовани канове в автентичните каменни надписи, трябва да приемем, че това е по-старо название, което не е достигнало до нас. И ако езиковедските познания на Б. Димитров бяха по-солидни, той щеше да знае, че "хан" и "кан" са еднозначни и имат тюркски произход. Достатъчно е било да прелисти фундаменталните трудове на доайена на българската прабългаристика Веселин Бешевлиев или капиталния многотомен речник на бележития немски учен Макс Фасмер.
По-важен за решаване е един друг въпрос: защо в една християнска черква ще бъдат положени телата на двама езичници? Б. Димитров обявява, че няма никакви притеснения за това, защото и двамата са били приели християнската вяра. Не е известно дали представителите на българската православна църква няма да изпитат притеснения, защото и двамата български владетели не са били християни. Наистина невръстният Кубрат е заведен в Константинопол и там покръстен. Завърнал се обаче във Велика България и седнал по-късно на трона, той запазва бащината религия, което се вижда от неговите по-нататъшни действия и най-вече - от погребването му като езичник с изгаряне на тялото и поставяне в гроба на многобройни драгоценни предмети, което е в пълен разрез с християнските канони. За Аспарух и неговите наследници, та чак до кан Борис-кръстител, всички български канове почитали своя единствен върховен бог - Тангра.
Вижда се добре, че по ред причини в черквата "Св. Четиридесет мъченици" не би могло и не е редно да се оформя Пантеон на българската държавност. И това да се прави в присъствието на държавни ръководители - както разбираме от замисъла, президента Георги Първанов и министъра на културата Стефан Данаилов. Не съм сигурен дали ще минат много години, когато историческата наука ще произнесе своята осъдителна присъда над подобен псевдопатриотичен акт.
Веднага трябва да се каже, че идеята за създаване на общобългарски Пантеон на държавността е добра, но е изказвана и в миналото. Почти неизвестен за широката публика е примерът с министър-председателя на България Александър Стамболийски. Той се обръща към завърналия се окончателно в родината си от Италия в 1920 г. бележит скулптор Андрей Николов и в откровен разговор с него споделя, че е добре "да се определи едно място, например празното място между Народното събрание и университета. То ще бъде един Пантеон." После продължава убедено: "Това трябва със закон да стане". Като поръчва на А. Николов да подготви такъв законопроект, с което скулпторът се заема (в неговия архив той е запазен под заглавие "Мотиви към законопроекта за поставяне бюстовете на заслужили българи в централната алея на Борисовата градина").
Такъв закон не е бил приет, но важно е да се отбележи, че умният държавен ръководител е смятал за необходимо такова важно начинание да приеме законова форма. Защото само тя би могла да му придаде необходимата тежест и значимост.
За съжаление пропиляна беше една чудесна възможност това да стане в предоставящата всички условия сграда на бившия мавзолей на Георги Димитров. Подплашени от духа на този голям българин, от който те ще бъдат преследвани винаги и без наличието на мавзолей, злокачествени политици го унищожиха.
Така или иначе необходимостта от Пантеон на българския дух остава. Къде ще бъде той и какъв ще бъде неговият облик - трябва да бъде обсъждано най-внимателно.
Защото предприемането на такова дело не е шега работа!
Няма никакво съмнение, че не само историците, но и широката общественост ще се изненадат и дори ще бъдат шокирани от това начинание, което - както личи - е еднолично и не е добре обосновано. Затова и въпросите, които то ще предизвика, са многобройни и сериозни, за да останат без внимание.
Ще се запитаме преди всичко: защо са посочени именно тези царствени личности, а не такива като Крум, Омуртаг, Борис I, Симеон, Иван Асен II, Иван Александър и много други, които имат значителни заслуги за българската история? Вероятно ще се отговори, че техните гробове са незнайни, а тези на набелязаните са известни. Това обаче не е така, защото, ако изключим Самуил, ние не притежаваме сигурни данни за самите гробове, а само знаем местата, където трябва да се търсят. На тяхното издирване посветих (колкото и да ми е неудобно да се самоизтъквам) книгата си "Човек и добре да живее, умира...", като използвах знаменитите думи на кан Омуртаг в един негов надпис. Изяснено е, че богатото погребение на кан Кубрат е открито случайно близо до украинското с. Малое Перешчепино, но научното му проучване е закъсняло, костите на погребания не са открити, тъй като той вероятно е бил изгорен на клада. От своя страна за кан Аспарух се предполага, че загива в битка с хазарите до друго украинско с. Вознесенка; той също така е бил изгорен на клада заедно с падналите в битката негови велможи. Прахът им, заедно с оръжие и снаряжение, са положени в голяма яма, която сега се намира на дъното на големия язовир ДНЕПРОГРЕС. За цар Георги Тертер I има само едно несигурно сведение (надраскан в пещера надпис "цар Георги"), което съвсем не е достатъчно да се смята, че в нея е положено тялото му, кости от което - след толкова години - липсват. Цар Михаил Шишман пък намира смъртта си в сражение със сърбите; смята се, че тялото му е положено в гроб в черквата "Св. Георги" в с. Старо Нагоричано, но всички опити да се установи този гроб и да се намерят царските кости не са се увенчали с успех. Интересно е, какво е открила тайнствената експедиция, в която участва и депутатът П. Чернев, но вероятността за автентичен, а не подправен успех, е малко вероятна.
Какво излиза накрая? Под мраморните плочи на замисления Пантеон няма да има нищо достоверно, а може би ще се натъкнем на някаква фалшификация, подобна на мистификацията с гроба на цар Калоян. Не се спирам на малозначителността на повечето от споменатите владетели, но въпросът с Кубрат и Аспарух стои по по-особен начин. Първият от тях е създател на Велика България в украинските степи, другият полага начало на Дунавска България - нашата родина. Б. Димитров ги титулова "канове" и дръзко се стреми да поучи езиковедите, че "кан" е едно и е с ирански произход, а "хан" е нещо друго и идва от тюркски език. Впрочем тези владетели никога не са наричани канове във византийските хроники (български източници липсват), а са титуловани патрикии и архонти. Но тъй като при трима следващи владетели - Омуртаг, Маламир и Персиан - те са назовани канове в автентичните каменни надписи, трябва да приемем, че това е по-старо название, което не е достигнало до нас. И ако езиковедските познания на Б. Димитров бяха по-солидни, той щеше да знае, че "хан" и "кан" са еднозначни и имат тюркски произход. Достатъчно е било да прелисти фундаменталните трудове на доайена на българската прабългаристика Веселин Бешевлиев или капиталния многотомен речник на бележития немски учен Макс Фасмер.
По-важен за решаване е един друг въпрос: защо в една християнска черква ще бъдат положени телата на двама езичници? Б. Димитров обявява, че няма никакви притеснения за това, защото и двамата са били приели християнската вяра. Не е известно дали представителите на българската православна църква няма да изпитат притеснения, защото и двамата български владетели не са били християни. Наистина невръстният Кубрат е заведен в Константинопол и там покръстен. Завърнал се обаче във Велика България и седнал по-късно на трона, той запазва бащината религия, което се вижда от неговите по-нататъшни действия и най-вече - от погребването му като езичник с изгаряне на тялото и поставяне в гроба на многобройни драгоценни предмети, което е в пълен разрез с християнските канони. За Аспарух и неговите наследници, та чак до кан Борис-кръстител, всички български канове почитали своя единствен върховен бог - Тангра.
Вижда се добре, че по ред причини в черквата "Св. Четиридесет мъченици" не би могло и не е редно да се оформя Пантеон на българската държавност. И това да се прави в присъствието на държавни ръководители - както разбираме от замисъла, президента Георги Първанов и министъра на културата Стефан Данаилов. Не съм сигурен дали ще минат много години, когато историческата наука ще произнесе своята осъдителна присъда над подобен псевдопатриотичен акт.
Веднага трябва да се каже, че идеята за създаване на общобългарски Пантеон на държавността е добра, но е изказвана и в миналото. Почти неизвестен за широката публика е примерът с министър-председателя на България Александър Стамболийски. Той се обръща към завърналия се окончателно в родината си от Италия в 1920 г. бележит скулптор Андрей Николов и в откровен разговор с него споделя, че е добре "да се определи едно място, например празното място между Народното събрание и университета. То ще бъде един Пантеон." После продължава убедено: "Това трябва със закон да стане". Като поръчва на А. Николов да подготви такъв законопроект, с което скулпторът се заема (в неговия архив той е запазен под заглавие "Мотиви към законопроекта за поставяне бюстовете на заслужили българи в централната алея на Борисовата градина").
Такъв закон не е бил приет, но важно е да се отбележи, че умният държавен ръководител е смятал за необходимо такова важно начинание да приеме законова форма. Защото само тя би могла да му придаде необходимата тежест и значимост.
За съжаление пропиляна беше една чудесна възможност това да стане в предоставящата всички условия сграда на бившия мавзолей на Георги Димитров. Подплашени от духа на този голям българин, от който те ще бъдат преследвани винаги и без наличието на мавзолей, злокачествени политици го унищожиха.
Така или иначе необходимостта от Пантеон на българския дух остава. Къде ще бъде той и какъв ще бъде неговият облик - трябва да бъде обсъждано най-внимателно.
Защото предприемането на такова дело не е шега работа!
