Мобилно меню

4.4285714285714 1 1 1 1 1 Rating 4.43 (7 Votes)
1_14.jpgНа самия бряг на река Искър, по пътя през Искърското дефиле, на 15 километра преди Мездра, се намира Черепишкият манастир. Стар манастир, пуст през седмицата, но посещаван през съботите и неделите основно за кръщения и други църковни процедури от селските капиталисти. Тогава манастирът се изпълва от скъпи коли, надарените им с кореми собственици и розовобузестите им деца. И други вярващи българи.

Мястото наистина е интересно да се види, особено ако си религиозен почитател на българската природа. Точно такъв почитател е бил и Иван Вазов. Доказателство за това може да се намери именно в Черепишкия манастир. Вратата на една малка стая с широк балкон, надвесен над река Искър, носи гордия надпис "Вазов кът". В този "кът" самият Иван Вазов е отсядал, когато е търсил и намирал вдъхновение от природата в тази част на България. "Вазовият кът" е нещо като микромузей за българския писател. Виновникът за този "кът" намирам вътре. Той ще ми разкаже за Вазов, религията, идеологията и други неща.

1_13.jpgИлия Борисов се намира във вътрешността на "Вазовата" стая, там той може да бъде видян да обяснява разпалено историята за писателските посещения на това място. Изпълнява ентусиазирано ролята на импровизиран гид пред импровизираните туристи. Всъщност това, което може със сигурност да се каже за него, е, че е голям ентусиаст. Всяка събота и неделя, от близо две години, от Враца той се придвижва до този манастир, за да извършва този незаплатен труд. "От Враца - живея в центъра - до гарата са 800 метра пеша. От гарата слизам на "Мездра юг", има един бърз влак, след това идва един пътнически, слизам на тая гара, от гарата дотук са 800 метра.

С една тояжка сам, през пъртината

Озовавам се в 10 часа, а в 4 потеглям обратно. Но трудно е вече... идвам само събота и неделя и ще престана да идвам след два месеца, защото е трудно и сложно", разказва Илия. Трудно му е да ходи, но иска аз да се сетя, за да не се налага да го казва. Но защо именно той извършва тази дейност? Краткият отговор на този въпрос е: Защото е приятел на врачанския митрополит и защото е от почитателите на Иван Вазов.

Илия е възрастен мъж, усмихнат, шегува се често, от ония типични българи, които обичат да започват изреченията си с "както казват старите хора". Роден е в Лом, но живее във Враца. "На нас, ломчани, така мило ни наричат ломски тенекета - смее се той, - защото в Лом имало много магазини, които продават ламарина. Нали знаеш какво е ламарина? На листове я продават. И от тая ламарина се правеха кюмбета, печки, кюнци." Илия е бил кореспондент на вестник "Народна младеж" във Враца, после на окръжния вестник. А после? "После от 30 години до моето пенсиониране бях кореспондент на един омразен за демокрацията вестник (смее се), който се казва "Работническо дело", а и "Дума", след като стана "превратът", отговаря той.

Какво наистина се случва с кореспондента на вестник "Работническо дело", когато стана "превратът"? Случва се нещо много тежко. Освен общата загуба на статуси за всички българи той губи и работата си и се превръща в обикновен пенсионер. Питам го за разликата между "Работническо дело" и другите вестници от онова време. "Малко по-добри журналисти и малко по-добри заплати. Ако в другите вестници са давали 200 лева, при нас даваха 250 - отговаря той и продължава: - Вярно е, че вестникът като орган на партията не може да шикалкави и да пише лъжи като днешните. Ако аз напиша една лъжа, моят главен редактор, който беше Георги Боков, баща на Филип Боков, македонец с мустаци, страшен поглед, той щеше да ме уволни телеграфически."
 
Илия Борисов е доволен от себе си. Според него е живял пълноценно и достойно живота си. Трийсетте години на едно работно място, които от днешна гледна точка са ужасяващи, за него са признак за самодисциплина."Винаги съм си изпълнявал задълженията - гордее се той. - При мене се смениха 7 първи секретари и 8 председатели на окръжни народни съвети, но ние никога не сме били подчинени на местната власт. Баща на нас ни беше "Работническо дело"."

Питам го за пенсионирането. "Пенсионирах се 1991 г. Стефан Продев, който беше главен редактор тогава, беше подписал едни такива заповеди. И мен ме извика главният счетоводител и ми вика уплашено да подпиша. Казвам му "Дай!", теглих по врачански една... и си отидох. Беше 26 януари. Е, може ли тогава да те викат да те пенсионират?! Оставаха ми 6 месеца - ядосва се той. - Е, пенсионирах се и край. Първата година е много страшна. Ти си свикнал да работиш, да живееш живия живот и изведнъж отиваш на бунището. Никой, който си познавал преди, вече не ти казва "здрасти". В обществото няма само позитивни хора, то изглежда, че повечето са мръсници".

А защо правиш това тук, в този манастир? "Аз съм приятел с врачанския владика, който е от 33 години във Враца - дядо Калиник, Негово Високопреосвещенство. От 30 години сме приятели с него, но ако е нещо официално тука, ще му целуна ръка. Само на него. На никакви други не целувам", категоричен е той. В съседство с "Вазовия кът" е "игуменарницата". Седим там и говорим, разни хора, които искат да знаят за Иван Вазов, идват, но той ги отпраща. "Починете си, бийте клепалото - казва им, - ей сега идвам". Така в резултат на приятелството на Илия и дядо Калиник се ражда идеята за "Вазовия кът", който той сега е призван да обслужва. "Идвам само в събота и неделя. Понеже кътчето е моя рожба и на Калиник - казва Илия Борисов, - тя всъщност е негова, защото негови са сградите и всичко наоколо. Но идеята беше, като идват хората, да знаят, че на това място е седял един велик българин", завършва той.

В Черепишкия манастир Иван Вазов пише двата си известни разказа "Дядо Йоцо гледа" и "Една българка" и още 48 стихотворения
 
За Илия той е наистина велик българин. "Вазов е най-българският творец. Вазов приживе е титулуван като патриарх на българската литература от самия народ - казва той - и след време това клише се взима от литератори и критици. 1920 г., когато се чества неговата 70-годишнина, го обявяват за народен поет на България. Няма друг човек, който така шумно и тържествено да е провъзгласен."

Илия съчетава в себе си онова противоречие, което е характерно за българите, които са били и са поклонници на една идеология. Тях не можеш да ги харесваш, но не можеш и да не ги харесваш. Нещо те привлича, но и нещо те отблъсква. И това се случва последователно. Може би защото всяка идеология в течение на човешкия живот се превръща в обикновен бит. Затова веднага след големите думи за вярата и идеологията винаги следва точното количество луканка, което е можело да си купиш преди с точното количество хонорар.
 
Затова след отричането на вярата в Бог следва уговорката, че религията трябва да се уважава
 
Отговорът на въпроса дали вярва в Бог е малко изненадващ за човек, който е толкова наясно с църковните дела - категорично "не". А приятелството му с Калиник? "Владиката си е по човешка линия. Той знае кой съм, какъв съм, къде членувам и така. Не се опитва да ме направи вярващ - обяснява Илия Борисов и продължава разпалено: - Нека ти обясня нещо, което ти няма да разбереш. Аз съм отровен 17-годишен. При мене тази идея е раково образувание. Аз в най-хубавите си години съм дружил с възрастни хора, учители, благородни, интелигентни, които са ми вдъхнали някаква идеология, и аз не мога да се откажа от нея. Независимо какво се случва сега". Илия твърди, че уважава християнския морал и църквата като институция. Но е категоричен: "Не целувам иконата и не целувам земята". И продължава: "С извинение, ама поповете са си прости хора, те могат да мънкат, не можеш да разбереш какво пеят. Аз съм бил в Света гора. А там млади момчета, па хубаво облечени, па приятни. И те посрещат все едно сте братя, топли сърдечни. Наште са омърляни все едно си ги събирал по Искър (смее се)".

Е, защо е така? "Е, защо... такава е нацията", отговаря кратко и тъжно той.

Аз си отивам, а бай Илия много иска да ми покаже гробовете на майката и бащата на Калиник. Като висш архиерей той е имал правото да погребе родителите си в манастира. Това е доказателството, че е бил добър техен син и показва уважението към предците. Макар и от това да не следва автоматично, че съдбата на умрелите ще е различна, българите уважават родителите си, особено след тяхната смърт.

Кратък адрес на настоящата публикация: https://dveri.bg/3kqxd 

Разпространяване на статията:

 

104436362 555801255082665 8408151784969210671 n

[Какво представлява проектът?] [За кого е предназначено изданието?] [Kое прави това издание различно?] [Как можете да помогнете:]

 

И рече старецът...
Имало един човек, който ядял много и все бил гладен, и друг, който се задоволявал с малко ядене. Този, който ядял много и все бил гладен, получил по-голяма награда от оня, който се задоволявал с малко ядене.
Apophthegmata Patrum