Успение Богородично в Ардял – срещи и впечатления от една жива църковна среда

Дните от 14 до 16 август тази година отново ни отведоха в Трансилвания, в девическата обител „Изворът на Муреш“ в окръг Харгита, в централната част на Румъния. За поредна година Ковасненският и Харгитски епископ Андрей покани Русенския митрополит Наум да възглави богослужението за храмовия празник на манастира и да отправи празнично слово към вярващите. В тържеството участва и епископ Галактион на Александрия и Телеорман – крайдунавска епархия, разположена срещу Свищов.

Пътуването през селата на Харгита още преди пристигането в манастира напомня за особеностите на този край. Надписите на много места са двуезични – на румънски и унгарски, тъй като значителна част от населението е унгарско. По покривите на къщите се забелязва и един интересен местен обичай – в двата края на билото често е поставен по един кръст. По-късно игуменията, ставрофорна Мириам (Опря), обясни, че това е широко разпространена традиция в областта Ардял.

Архиереят като духовен камертон на епархията

При всяко посещение тук се потвърждава едно старо църковно наблюдение: личността и служението на архиерея до голяма степен задават духовния тон на епархията. В поведението на епископ Андрей взискателността не стои в противоречие с непосредственото и братско отношение към духовници и миряни. Това личи и в свещенството около него – предимно млади духовници, образовани и видимо ангажирани с живота и проблемите на своите енории. Църковната дисциплина тук не изглежда като външно наложен ред, а върви заедно с усещането за братство и взаимно доверие.

Тъкмо тази близост прави впечатление. Не става дума за фамилиарност или заличаване на църковната йерархия, а за онази човешка непосредственост, при която духовникът и архиереят остават достъпни за човека, способен да сподели тревогата си и да получи не само формален, а личен и отговорен отговор.

Проф. Йоан Арделян и въпросът за разбираемия език на вярата

Сред участниците в празника беше и проф. Йоан Арделян – доайен на протодяконите в Кюстенджа (Констанца) и научен ръководител на докторанти по музика в университета „Овидиус“. Разговаряйки за отношенията в епархията, той посочи като особено силен знак на обич искрената прегръдка, с която е бил посрещнат от епископ Андрей. Това не беше случайна подробност. И в проповедта си архиереят неведнъж се обръщаше към вярващите с думите: „Прегръщам ви всички“.

Разговорът ни естествено премина и към България. Проф. Арделян се интересуваше как живее днес българският православен християнин и дали се забелязва обръщане към вярата. Особено го вълнуваше въпросът на какъв език българинът се моли и доколко богослужебното слово достига до съзнанието на съвременния човек. В този контекст той припомни думите на св. ап. Павел, че „вярата иде от слушане, а слушането – от словото Божие“ (Рим. 10:17), както и апостолското предпочитание в Църквата да бъдат изречени „пет думи разбрани“, които могат да поучат и другите, а не множество думи на непонятен език (срв. 1 Кор. 14:19). Зад този кратък разговор стои въпрос, който далеч не е само езиков: как църковното слово да остане вярно на Преданието и едновременно с това да бъде чуто и разбрано.

Дяконското служение и присъствието на младите

Особено видимо в румънската църковна среда е активното присъствие на младото духовенство. Протодякон Александър, секретар на кабинета на епархийския архиерей, през тези дни съчетаваше различни практически и богослужебни задължения – от организацията и посрещането на гостите до дяконското служение и заснемането на празничните събития. При манастирските празници могат да се видят и дякони, дошли заедно със своите семейства, което също придава на събитието характер на по-широко църковно общение.

Разговорите неизбежно засегнаха и преподаването на Религия в държавните училища. В Румъния сред преподавателите има както миряни богослови, така и свещенослужители. Според игумения Мириам присъствието на духовници в училището създава особено доверие у децата, тъй като част от тях познават същите свещеници още от енорийския живот – от изповедта, причастието и богослужението. През Великия пост часовете по Религия могат да бъдат свързани и с посещение на храма.

Този модел заслужава внимание и в контекста на българския дебат за мястото на религиозното образование. Въпросът не е просто кой може формално да преподава един учебен предмет, а дали между училищното знание за вярата и реалния живот на църковната общност съществува жива връзка.

Сред най-младите участници беше иподякон Дамянчо, чийто по-голям брат на самия празник беше отличен с протодяконско звание. Изпълнението му на „Достойно ест“ по източен напев беше един от онези малки детайли, които говорят повече от дълги обяснения: църковният етос се възприема не само чрез преподаване, а чрез участие, подражание и живот в общността. Това напомни и многократно изказваното наблюдение на иконом Петър Тотев, дългогодишен представител на Българската патриаршия в Букурещ, за добрата работа с младите румънски свещенослужители. В Ардял можехме да видим конкретни проявления на подобен подход.

Игуменията и богатството на даването

Особено място в живота на обителта има нейната игумения ставрофорна Мириам. Въпреки възрастта и здравословните затруднения тя продължава да участва непосредствено във всекидневния труд на сестринството. По време на трапезата например сервираше и отсервираше заедно с останалите монахини – не като демонстративен жест, а като естествена част от разбирането ѝ за монашеското служение. Самата тя разказва, че още от дома си е възпитана в труд и дисциплина. В един период от живота си е отговаряла за храненето на стотици работници дневно. Вероятно именно този опит е оставил у нея особеното съчетание между практичност, устойчивост и непосредствена грижа за човека.

Когато говорихме за трудностите пред християните от двете страни на Дунав, тя няколко пъти определи себе си като „най-щастливия човек на света“. Думите ѝ не звучаха като декларация за липса на проблеми – такива в манастира очевидно не липсват, – а като израз на определено разбиране за живота: радостта не произтича от отсъствието на тежести, а от смисъла, който човек открива в служението.

Същият принцип се вижда и в грижата за хората, които идват в обителта. Само седмица след храмовия празник манастирът трябваше да приеме младежки лагер със сто участници от родното село на игуменията. В неделя и на празник литургията започва в 10 часа, за да могат и хората, които пътуват от по-далечни места, да вземат участие в нея.

Игумения Мириам каза нещо, което добре обобщава нейното отношение към поклонника: ако мине ден, в който не е успяла да даде нещо на дошлия човек, тя се чувства по-бедна. В даването, обратно, усеща себе си обогатена. Трудно е да не се направи връзка със заглавието на една от известните книги на архимандрит Николай Щайнхард – Dăruind vei dobândi, „Дарявайки, ще придобиеш“. Това разбиране отвежда към самата евангелска логика, според която истинското богатство не е онова, което може да бъде натрупано и запазено, а онова, което е превърнато в милост, грижа и подадена ръка. Показателно е и отношението ѝ към Евхаристията: ден, в който не е участвала в светата литургия, тя определя като мрачен ден, в който нещо съществено липсва.

В разговора стана дума и за църковното пеене. Игуменията призна, че трудно възприема като молитвен прекалено оперния начин на дяконско изпълнение, срещан понякога в православните храмове. На пръв поглед малка забележка, но зад нея стои същото разбиране – богослужението не е сцена за индивидуална изява, а обща молитва на Църквата.

Между традицията и практическите нужди на съвременния църковен живот

Една от особеностите, които заслужават внимание в румънската църковна действителност, е способността традиционният църковен живот да се съчетава с практически решения, продиктувани от съвременните условия. Такъв е например т.нар. летен олтар – устроено място за богослужение на открито в двора на обителта, където беше отслужена и празничната света литургия на Успение Богородично. Подобно решение позволява в големите празнични дни богослужението да събере значително повече хора, без да се променя неговият литургичен характер. В непосредствена близост се намира и големият нов храм на манастира, изографисан със стенописи. Пространството се използва не само за богослужение, но при необходимост - и за срещи с деца и младежи, представяне на книги и конференции. Тук практичността не изглежда като отстъпление от църковното, а като опит пространството на Църквата да служи на различните страни от живота на общността.

На самия празник личеше и грижата за единството на богослужебната среда. Архиерейските и свещеническите одежди бяха в синьо, в същата тоналност бяха килимите и украсата, а покривките на светата Трапеза бяха с бял фон и синя бродерия. Това не е същността на празника, разбира се, но свидетелства за внимание към цялостния облик на богослужението.

По случай тридесетгодишнината на манастира гостите получиха и възпоменателен медал – знак за годишнината на една сравнително млада обител, която вече е намерила свое устойчиво място в духовния живот на района.

Примерът на Божията майка

Празничната проповед на Русенския митрополит Наум беше прочетена на румънски език от младия докторант архимандрит Хризостом. В центъра ѝ беше не просто почитта към Божията майка, а нейният пример като отговор на кризата на човека в съвременния свят:

„В нашите дни на все по-застрашително и гибелно отдалечаване от Бога и от Новия Божи Завет с човешкия род, във времето на ново и още по-тежко обезличаване на човека и потъмняване на пресветлия Божи образ, според който сме били сътворени, оставеният ни от Божията майка и всички нейни и на нейния божествен Син подражатели пример ни е нужен сякаш повече от всякога.“

Митрополитът открои смирението на света Богородица и нейната свободна готовност да последва Божията воля като образец за християнския живот. Именно тук празникът на Успението престава да бъде само възпоменание за едно събитие от свещената история и се превръща във въпрос към всеки вярващ: как свидетелстваме за вярата си така, че светлината, за която Христос говори в Евангелието, да стане видима и за другите.

Трите дни в Ардял оставиха именно такова усещане – не за някакъв идеализиран църковен свят без трудности, а за среда, в която могат да се видят работещи отношения между архиерей, духовенство, монашество, млади хора и енории. Не всичко от един местен църковен опит може механично да бъде пренесено другаде. Но срещата с него неизбежно поставя въпроси и към нас самите – за начина, по който изграждаме общност, възпитаваме младите, говорим за вярата и превръщаме църковното присъствие от институционална даденост в живо свидетелство.