Християнската съборност – недостижим идеал или реалност? Какви са проявленията на съборността в Русия и другите страни, в историята и днес? Това бе темата на седемнадесетата международна среща „Християнската съборност и обществената солидарност“, която се откри в Москва на 16 август и беше организирана от Свето-Филаретовския православен институт и Дружеството на православните братства „Преображение“. Откривайки конференцията, ректорът на „Св. Филарет“ о. Георги Кочетков призова участниците да говорят открито за църковните проблеми, без да се страхуват да „настиснат болното място“. Още първият доклад зададе полемичния тон на цялата конференция. Той бе изнесен от прот. Павел Аделгейм (Псков) и се отнасяше за „метаморфозата на църковната традиция“ с акцент върху ролята на епископа в съвременната Руска църква и положението на епархийския клир.
Според о. Павел, специалист по проблемите на църковното право, в наши дни в нарушение на всички църковни канони „епископът се е превърнал във владика“ – той има неприкосновен статут, не носи нито съдебна, нито административна, нито някаква друга отговорност, „неговата административна власт се опира на насилието и в пределите на епархията е неограничена“. В същото време Уставът на РПЦ предпоставя пълната беззащитност на клириците от властта на епископа, който разрушава съдбите им и петни авторитета на Църквата.
Като пример о. Павел даде наскорошното лишаване от сан на прот. Янис Калнинша (Латвия). Според о. Павел този акт нарушава петнадесет апостолски правила, Член 4 на Устава на РПЦ и Член 30 на Устава за епархиално съдопроизводство – поради тази причина лишаването от сан на прот. Янис може да се нарече „линчуване“ според о. Павел. В заключение свещеникът призова да не се примиряваме с такова положение, когато „нарушаването на църковните норми става норма на църковния живот“, а „от епископската власт се боим повече, отколкото от Бога“.
Докладът на о. Павел предизвика оживена полемика. С възражение излезе зам. председателят на Отдела за външно-църковни връзки към МП прот. Всеволод Чаплин, за когото „съсредоточаването на пълнотата на църковната власт в ръцете на епископа“ не буди тревога. О. Всеволод откри в доклада на о. Павел призив „да се въведат в Църквата нормите на светското право“, „разделянето на властите“, да се предаде цялата власт в Църквата на миряните – а това е „нецърковна идея“, заплашваща да направи Църквата светска. О. Павел отговори, че съвсем не е привърженик на идеята „цялата власт да се даде на миряните“, но призовава църквата да се върне към правилата на поместния събор от 1917-1918 г. за църковния съд, както и Устава на РПЦ да бъде спазван не само от клириците и миряните, но и от епископите.
Продължавайки идеята си за недопустимостта в Църквата да доминират светските принципи, о. Всеволод изнесе доклад „Идеалът на единството като християнско послание към съвременното общество“. Като призова миряните да бъдат активни и „зад пределите на църковната ограда“, той подчерта, че християнката дейност в обществено-политическата сфера трябва да се ръководи от идеята за широко разбирано единство. Според о. Всеволод идеалът за съборност, „единството на народа и властта“, е исторически присъщ на руския народ, докато плурализмът, всяко разделение (включително и разделението на властта, политическата борба, конкуренцията) е в същността си „духовна болест“. Той предрече „скорошна гибел“ на западния цивилизационен модел, като основан на култа към земното благополучие. Като алтернатива о. Всеволод предложи „православната цивилизация“ с нейния идеал за православна съборност, който според него вече започва да се въплъщава в политическия живот на съвременна Русия. Докладът на прот. Чаплин също предизвика оживена дискусия.
Изложението на проф. Олег Генисаретски, изкуствовед, в много отношения бе отговор на о. Всеволод. Генисаретски смята, че обществената активност на Църквата трябва да се проявява на първо място в социалното служение и в това отношение има много неща да учим от западните християни. Той също така подложи на съмнение „цивилизационния дискурс“ на православните стратези и опитите да се търсят общи морални ценности между всички традиционни религии, като указа на опасните духовни последици от такъв подход.
Идеята на о. Всеволод коментира и известният историк проф. Юрий Афанасиев. Единството на светската власт и на църквата, които според него в днешна Русия са постигнали „абсолютна симфония“, не може да бъде пример за цивилизационна перспектива. Освен това, християнската съборност никога не е била реализирана в руската история. Според Афанасиев причината за липсата на съборност се състои в това, че в Русия е „липсвало съзнанието за християнството като свобода“, а „правото и законът се подменили с насилието“. Тази историческа парадигма е свойствена на Русия и до днес, и затова не трябва да виждаме в „руската самобитност“ цивилизационна алтернатива на Запада.
О. Георги Кочетков изнесе доклад „Ние търсихме местна съборност, а намерихме общинно-братска еклисиология“. В него се обсъждаха търсенето на нови форми на реална съборност в постсъветските години, с което активно са се занимавали такива известни пастири като о. Димитрий Дудко, о. Александър Мен, о. Всеволод Шпилер. В началото на 70-е такъв процес протича и сред единомислениците на о. Георги, в резултат от което възниква Преображенското дружество на малките православни братства. В тази голяма община „се въплъщава както конкретността на евхаристийната еклисиология“, така и „универсалната съборност“. Важно е, че това проявление на съборността е христоцентрично, то „нищо не руши, но напротив, преоткрива и придобива много забравени неща“.
Първият ден на конференцията завърши с кръгла маса на тема „Събитието, което се случи и което не се случи: 1980-1990 г. в руското общество“. Сред многото участници се открои мнението на о. проф. Георги Кочетков: „За мен истинската революция е духовната революция, т. е. простия духовен живот, обновата, способността да чуваш това, което ти говори Господ и макар и в някаква мизерна степен, макар и като синапено зърно, да изпълняваш чутото“. Според него събитието, което не се е случило в руското общество и в Руската църква е покаянието. „Защо покаянието не се случи и може ли да се случи сега“, запита о. Георги. „Когато се научим да поемаме отговорност не само за себе си, но и за другите, тогава ще покажем, че у нас са се появили някакви, макар и минимални духовни сили, че не сме маса, а народ. Да, това ще бъде вече нов народ, старият ще е изчезнал, измрял във войните, в революциите, в смутовете, в лагерите, или просто от страх, или пък духовно. Но страната не може да живее без народ. За да се роди народът ни, покаянието е крайно необходимо. Как може да се случи това не знам. Може да се надяваме само на чудо. Никакви призиви няма да помогнат тук. Но може да се роди от историческия опит на Църквата, от дълбината на християнството. Може би ще се наложи да се обърнем към опита не само на нашата църква и на нашия народ, и даже не само на православието. Но аз знам, че Бог има възможност да направи това. Ние трябва само да я видим, да я разпознаем, за да я осъществим, защото нашето покаяние съответства на волята Божия. Без това народ няма да станем, както и църквата няма да се роди в качеството си на Божи народ“.
Превод: Златина Иванова
