Мине, не мине някоя и друга година, и по новините се заговори за Якоруда. Кога с основание, кога не толкова, но по-често с предизвикващи безпокойство и даже известен страх (последният случай беше около ареста на Али Хайредин заради сайтове, проповядващи радикален ислям - б. р.) Най-често жителите на планинския градец научават подробностите за събитията, на които би трябвало да са свидетели, от вестниците и телевизиите, защото с ходене по улиците това няма как да стане.
Якорудчани са чудесни, образовани, заемат често висши постове в държавата, забавни са, с една дума - корави планинци. Но са разделени на две. И всичките новини идат от това разделение. Всъщност по-голямата част от населението сякаш са атеисти (или агностици, ако предпочитате евфемизмите). Младите не ходят нито в църквите, нито в джамиите и това е чудесно, защото е единственият път за преодоляване на разделението. Само по няколко души от двете общности - "зрънца", както ги наричат тук - непрекъснато разриват жарта на нетърпимостта. Не че има голям ефект от дейността им, но... стига за новините. По правило тия "зрънца" са хора невежи и зле образовани. Общо взето, убежденията им нямат нищо общо с поведението им. Те просто са си намерили поле за изява, а и възможност да припечелят допълнително от шума, който се вдига покрай тях. Доколкото дейността на "зрънцата" от двете страни се уравновесява, вредата от дейността им е пренебрежима, струва ми се.
Един от бившите кметове на общината през 90-те години на миналия век твърдеше, че майчин език му бил турският, с което много забавляваше якорудчани, които, разбира се, добре познават майка му. Това, което не е забавно, е, че при последните преброявания твърде много от българомохамеданите се обозначиха като турци, а значителна част от българохристиянската общност търси начини да напусне градчето - я към София, я към Благоевград или Пловдив. В същото време в немного отдалечени от Якорудска община села пак в същия дял на Рила българомохамеданите не само обозначиха себе си като българи, но продължават да носят общославянските си имена. Преобладаващата част от якорудските българомохамедани имат по два документа за самоличност. Извън своята общност те се представят винаги със славянското си име. Впрочем тази практика е характерна за всички мюсюлмани в България.
Разбира се, всеки може да вярва в каквото си поиска, а и да твърди пак каквото си поиска, стига да не пречи с тая си вяра на другите. Това е основно постижение на съвременната епоха. Световните религии днес са плод основно на средновековното мислене и са приспособени към светоусещането на средновековния човек. Но тъй като няма държава без идеология, след 1989 г. всички български правителства се стараят да стимулират религиозното мислене поради отсъствието на каквато и да била що-годе приложима съвременна идеология. Рационален обществен строй като капитализма не търпи сакрални глезотии и религия, създадена от него, би звучала по-смешно и от средновековните култове. Общество, в което висша ценност са парите и притежанието въобще, може да се задоволи със стари култове, създадени преди повече от хилядолетие - така е по-икономично. Нова идеологическа доктрина означава и нови средства за приложението й, а това са много пари. Единствено зад океана и в Азия възникват нови култове, но те приличат на фирми и нямат нищо общо с вярата.
Сред българите мюсюлмани в Якоруда и околните села битуват
няколко легенди, които формират представата им
за историята на тази общност. Една част от тази "история" несъмнено възниква като отглас на историята, изучавана по учебниците в училище, и като неин антипод. В тази "история" няма, разбира се, нищо исторично освен времето, в което се развива действието. Основна е тезата, че ислямът в този край предшества османското нашествие и е приет направо от арабите. Нещо повече - приемането на исляма предшества и християнизацията, която включвала и задължително преминаване от ислям към християнство. Времето на това преминаване според разказите всъщност е по-ранно даже от създаването на исляма като религия. Друга много важна особеност на местната "история" е, че задължително се прескача Средновековието в България, което сякаш не съществува. Идването на османските турци, принудително покръстените християни приемат отново правата вяра. Естествено, никакви доказателства не се привеждат - няма откъде да се вземат.
Ето защо от изключително значение са проучванията в общината на Националния исторически музей, който организира през три поредни години археологически разкопки в една от частите на късносредновековното селище. Резултатите показаха категорично, че средновековна Якоруда възниква в края на ХIV в. в поречието на р. Якорущица, на около 500 м от покрайнините на съвременния град вероятно от население, бягащо от османското нашествие в равнините. През времето на Първото и на Второто българско царство съществуват и други селища наоколо - малката, но важна крепост в м. Калята, крепостта и селището към нея над с. Черна Места и други.
Всъщност късносредновековната Якоруда от своя страна се установява на мястото на сравнително голямо селище от няколко части от IV-VI в., включващо крепостта в м. Калята и поречието на р. Якорущица чак до устието й. При разкопките бяха разкрити сравнително голяма късноантична и средновековна църква, разрушена в значителна степен от буйните води на реката. Източно от нея се простираше неголям некропол от 40 християнски погребения в 29 гроба. Материалите от некропола помогнаха във висша степен да се датира селището и дадоха възможност за възстановяване на част от историята на средновековна Якоруда. Късносредновековното селище в поречието на Якорущица съществува до средата на ХVII в., след което населението се премества на днешното място на града.
Ислямизацията на якорудчани, изглежда, започва около средата на ХVII в.
В регистрите на плащащите поголовен данък от 1643/1644 г. са регистрирани общо 433 християнски домакинства в две махали - едната смятаме за локализирана в поречието на р. Якорущица, а другата може би се намира в района на днешната гара. Въпреки че трябва да се очаква увеличение на населението поне поради естествения прираст, в регистрите от следващи години - 1650/1651 г., 1658/1659 г. и 1659/1660 г. - християнското население на градчето не само не се увеличава, но и леко намалява с две домакинства. В един по-късен регистър, който за съжаление не е датиран, но има данни, че се отнася към периода 1660-1690 г., християнското население намалява още и достига 373 домакинства. Така за период от по-малко от половин век християнското население намалява с 13,5 % в абсолютни цифри, а като прибавим и естествения прираст - с не по-малко от 1/4. Несъмнено значителната част от християнското население приема исляма, за да не плаща данъци, с които е натоварено само християнското население - поголовния (подворен) данък и особено тежкия "кръвен данък". Известен елемент на принуда от страна на османската държава, разбира се, съществува, част от сведенията за насилствена ислямизация също са верни. Но
основна е пълзящата ислямизация, осъществявана по икономически подбуди.
За жалост и днес не са ясни докрай причините за историческия факт, че населението на едни села приемало исляма по-бързо или по-бавно, а в други населението запазило вярата на дедите си.
Името на Якоруда вероятно произлиза от старобългарската дума "якор" (котва). Като християнски символ котвата води няколковековна борба с кръста за главен християнски символ. Едва през ХIХ в. името добива днешната си форма поради развитото тук овцевъдство - т. е. място, където овцете придобиват тънка, мека, "руда" вълна.
Да си обвинен в ислямски радикализъм днес си е така страшно, както в Средновековието да си богомил. Още Константин Иречек за първи път прави връзка между българомохамеданските общности и богомилските общини. И сигурно за някои високопланински райони може да се окаже прав. По обясними причини богомилството е слабо и едностранчиво документирано в историческите извори. Особено малко са сведенията за конкретни богомилски общини, за техните членове, за всекидневния им живот. Поради това вероятно никога няма да може да бъде приета или отхвърлена тази научна хипотеза докрай. Все пак си струва да се припомни, че в Мелник през ХII в. съществува богомилска община. Не е известно каква е нейната съдба, но може да се предположи, че при бурните събития през ХIII-ХIV в. членовете й са потърсили по-голяма сигурност в планините, защо не точно във високопланинските части на Разлога, за които има пряк път, т. нар. "Винарски път", който пресича Пирин от Мелник до Банско.
Тъй като невежеството е главна причина за заблудите, дано е успешно начинанието на група якорудчани, на музейни специалисти от други градове за създаването на музей в Якоруда, където тези, които искат да знаят своя корен, да могат да научат необходимото за това.
