Капитализмът може да направи обществото богато и да му даде свобода. Но не искайте от него да ви направи и щастливи. При растеж от 3.2% на човек от населението от 2000 г. насам световната икономика е на път да отбележи най-доброто си десетилетие откакто изобщо съществува. Ако този темп на развитие се запази до края му, то ще изпревари както 50-те с тяхната идиличност според преобладаващото мнение, така и 60-те на миналия век. Пазарният капитализъм, моторът, който движи по-голямата част от световната икономика, изглежда си върши работата добре.
Но наистина ли е така? Едно време се смяташе, че работата му е да прави хората по-заможни. В днешно време не е съвсем ясно какво точно се очаква от него. Редица икономисти, в търсенето на големи проблеми, които да решават, и много политици, в стремежа си да дават големи обещания, смятат, че целта на пазарния капитализъм трябва да е по-друга – да прави хората щастливи.
В континентална Европа широко се поддържа гледището, че не е достатъчно икономиката да прави само пари. В дебатите си с англо-американските капиталисти хитри бон вивани се мъчат да наложат идеята за „качество на живота“ като извинение за по-бавния икономически растеж. Но сега Дейвид Камерън – новият лидер на доста материалистичната едно време Консервативна партия във Великобритания, възприе понятието за „общо благосъстояние“ (GWB – general well-being) като алтернатива на по-традиционното „Брутен вътрешен продукт“. А на междинните избори в Америка много се дискутираше по въпросите на неравенството, свръхработата и други скрити източници за постигането на просперитет. „Благоденствието“ (в противовес на здравето) се превърна в огромна индустрия, удовлетворяваща най-вече все по-голямото недоволство на бейби-бумърите.
Нещата, за които и на ум не ви е идвало, че искате. Голяма част от всичко това е заимствана от доста претенциозната наука за щастието, която е смесица от психология и икономика. Привържениците ѝ се позовават на изобилие от данни от проучвания на общественото мнение – като тези, извлечени от най-обикновения и често задаван въпрос на хиляди американци от 1972 г. насам: „Как като цяло преценявате нещата днес – можете ли да кажете, че сте много щастливи, сравнително щастливи или че не сте твърде щастливи?“.
Науката за щастието предлага две обяснения за този парадокс. Капитализмът, казва тя, умее да превръща луксовете в необходимости, доставяйки на масите онова, на което винаги се е радвал елитът. Слабата страна на тази му способност е, че щом хората получат веднъж нещата, които някога са били толкова недостижими за тях и по които са копнели, започват да ги възприемат като даденост. Прищевки, за каквито не са могли и да бленуват, се превръщат за тях в първостепенни потребности, без които вече не могат да си представят живота. Мелницата ги завърта и постигнат ли веднъж по-добър стандарт, бързо свикват с удоволствията, които той им предлага.
Способността на капитализма да вади новости на пазара също си има своите граници. Голяма част от нещата, които хората най-много ценят, като например високи длъжности, възможно най-добро образование или жилище в шикозен квартал, са луксове по принуда. Едно елитно образование, например, престава да бъде такова, ако всеки получи достъп до него. Тези стоки на „високото положение“, както ги наричат, са в ограничено количество – можеш да ги имаш само при положение, че другите ги нямат. Парите и усилията, необходими, за да ги получиш, зависят от това, колко съперниците ти дават за тях.
Някои икономисти смятат, че резултатите хвърлят съмнение върху твърденията, които тяхната дисциплина поддържа. Науката е бездушна и по традиция приема, че хората си знаят собствените интереси и е най-добре да бъдат оставени сами да се грижат за себе си. Колко ще работят и какво ще си купуват си е тяхна работа. Добрият икономист се стреми да обяснява техните решения, а не да ги наставлява. Новите гуру на щастието обаче са много по-малко склонни да признаят на хората правото на избор. Вземете, например, работата. През 1930 г. Джон Мейнард Кейнс си представяше, че по-богатите общества ще се отдават повече на развлечения – освободени от тежкия труд, те ще могат да се наслаждават на по-изтънчени неща в живота. Повечето хора обаче продължават да редуват работата с удоволствието. Те работят много, за да си позволят неща, които ще им доставят удоволствие, но установяват, че плодовете от техния труд бързо се скапват. Те се стремят и към по-високо положение в обществото, но, домогвайки се до него, принуждават другите, участващи в надпреварата, да ускорят крачката, за да не изостанат. И така всички накрая губят.
От това не следва обаче, че по-малко работа означава повече щастие. Когато в Америка намалиха работната седмица, създалата се празнота беше веднага запълнена с усърдно гледане на телевизия. Що се отнася до благоденствието, има проучвания, които показват, че възрастните хора, които спират да работят, умират по-рано от техните връстници, които продължават да се трудят. Всъщност другата страна на икономиката на щастието се занимава с изучаването на немонетарните облаги от работата – на повечето хора им е приятна част от работата, която вършат, а някои направо я обичат.
Що се отнася до материализма на капитализма, в който е заложено пилеенето, дори Адам Смит си е имал проблем с него. „Колко хора се разоряват, харчейки парите си за дреболии със съмнителна полза“ – изразява неодобрението си той. Трудно е да се отстоява, че торбичките за чай с формата на пирамида (чието разработване е продължило четири години и е погълнало много средства) имат особен принос в човешкото щастие. Капитализмът успява понякога да убеди хората да купуват неща, които само си въобразяват, че наистина искат, но в същото време той съумява да докосне вкусове и нагласи, които те не са и подозирали, че имат. В изкуството това се нарича оригиналност и много се тачи. В търговията му казват „новост“ и твърде често го пренебрегват.
Ако обаче нямаха стимула да постигат подобрение в материалния си живот, хората щяха да продължават да носят вълнено бельо и да ходят на почивка в Богнор (курорт във Великобритания, бел. ред.), а не в Бутан. Щеше ли да е хубаво?
Ако подобен растеж не е в състояние да направи хората щастливи, то какво да кажем за стагнацията. Закостенелите общества пазят много по-ревниво стоките на „високото положение“. Процъфтяващата икономика, от друга страна, създава т. нар. от биолозите „заплетена банка“ от ниши, между които не съществува ясно изразена йерахия. Тайлър Гоуен от Университета „Джордж Мейсън“ посочва, че Америка има над три хиляди зали на славата, в които са почетени всички – от рокзвездите и спортистите до водачите на шейни с кучета, работниците в консервните комбинати и счетоводителите. В такова общество всеки може да се надява да се изкачи до върха в своята категория, дори и ако хората, на които той гледа отгоре, заемат висока позиция в своята си общност.
Да се иска от пазарната система да осигурява както растеж, така и радост, означава да се поставя върху нея непосилно бреме. Капитализмът може да те направи заможен. И ти дава свободата да бъдеш колкото си искаш нещастен. Да искаш от него повече от това, значи да искаш твърде много.
* Източник: БТА
