Напоследък отново се заговори за въвеждането на вероучението като задължителен учебен предмет. Поредният повод за предложението станаха поредните прояви на насилие в българското училище. Заедно с вероучението на масата бяха извадени и останалите клишета, които се вадят всеки път, щом стане дума за кризата в образователната система - въвеждане на униформи и вечерен час. Не ми е ясно защо споменът за социалистическите времена е толкова силен, но от години не съм чувал друга идея за подобряване на положението освен споменатите безсмислици.
При това за вероучение говорят хора, които преди 17 години твърдяха, че религията е опиум за народа. Лично аз не мога да си обясня тяхната еволюция освен като опит за механична замяна на една идеология с друга. Предполагам, че според повечето от тях религията днес би трябвало да запълва вакуума, оставен от комунистическата идеология. Тя е набор от предписания, които трябва да се спазват, и тогава всичко ще бъде наред. Униформите и вечерният час ще уплътнят нещата.
Може би е излишно да обосноваваме нелепостта на подобни предположения. Ще трябва обаче да се кажат няколко думи за вероучението. Самият аз съм привърженик на идеята то да се учи като задължителен предмет, но, от друга страна, си давам сметка, че това е невъзможно в съвременна България. Времената и хората са други и не можем да си затворим очите за реалността. В днешно време религията повече от всякога е и въпрос на индивидуален избор. Бих се престрашил да кажа дори въпрос на чудо. И тъй като семейството отдавна е престанало да бъде нейна основна среда, а самото то, като идея и практика в съвремения западен свят, е в упадък, то нейното изучаване би могло да се случи само като свободно избираем предмет. Да не говорим, че за неправославните християни би било невъзможно да се въведе задължително обучение по православна вяра. Това са очевидни истини. Ето защо е учудващо, че някои от дежурните български "интелектуалци" и синодални старци отново подеха този въпрос. Вместо да си губи времето с празнословие, църковното предводителство би могло да се съсредоточи върху собствените си възможности, които далеч не са реализирани. Духовното здраве би могло да се върне чрез храмовете и възкресяването в тях на енорийския живот. За целта обаче свещенослужителите със своето поведение би трябвало да са първото свидетелство за силата на християнския дух. Ако те служат наистина със сърце и вяра и освен това започнат да се интересуват и от хората, които влизат в храма, ситуацията коренно ще се промени. Около тях и около църквата ще започне да се формира общество от вярващи. В началото малко, след това - по-голямо. В България вече има примери за такива енории. Много са малко, но ги има. В тях тези общества са съставени предимно от млади хора, цели семейства, които общуват чрез църквата. Там децата получават по естествен път вярата. Не като идеология, а като автентичен живот. Като животворна среда. Извън църквата за вярата може само да се свидетелства. Неефикасно е тя да се поднася като доктрина. Това може да отблъсне повече хора, отколкото да спечели. А и е редно Българската православна църква първо да покаже своето живо и интересуващо се от живота на българите лице. Досега то остава скрито за мнозинството. Наивно е да се мисли, че вероучението ще спаси Църквата от собствената й мисия и отговорност.
