За забрадките на мюсюлманските жени изглежда вече е казано всичко. Изминаха осем години откак провинция Баден-Вюртемберг отказа назначаването на кандидат-учителката Фереща Лудин поради това, че носи забрадка. През последвалите години се разпали горещ спор относно предполагаемата опасност от ислямско заграбване на властта в немските съдилища, ток-шоута и публицистика. Политически, случаят е решен, почти всички провинции във Федералната република издадоха забрани за носене на забрадки в училищата. Юридически дискусията продължава в следващия рунд с успеха на една от тъжителките против новата разпоредба за облеклото в провинциите.
Поглеждайки назад, най-учудващо в този дебат е преди всичко следното: колко малко внимание всъщност се обръща на главите под забрадките, за които очевидно става дума. Този четвъртък Фондация „Конрад Аденауер“ предложи първото обхватно изследване относно мисленето и нагласите на мюсюлманските носителки на забрадки в Германия. Четейки го, човек трябва да се запита от какви източници всъщност черпят така наречените си познания застъпниците на забраната. Защото, погледнете моля: мултикултурното общество е много по-хомогенно, отколкото се предполагаше досега.
Запитаните жени мислят и чувстват не по-различно от средните немкини
Досега почти всичко, което можеше да се узнае по въпроса за тукашните носителки на забрадки, се намираше в една излязла вече преди седем години докторска работа на проф. Ясмин Каракашоглу, която послужи и като основа на краткото изказване на Федералния конституционен съвет. Тя смята забрадката за безвредна. Нейните противници обаче бяха слабо повлияни от тази работа: първо, тя се позоваваше само на разговори с двадесет и шест млади студентки, носещи забрадки и, второ, авторката не се срамуваше да сяда на една и съща маса с консервативни мюсюлмани, което веднага послужи като повод тя да бъде обвинена в пристрастие към исляма.
На упреци от този род изследването на близката до Християндемократическата партия Фондация „Конрад Аденауер“ не е подложено. Улрих фон Виламовиц-Мьолендорф – един от авторите, е известен като обобщаващ изследовател, работещ винаги върху основата на емпиричен материал. И работата, която той предлага заедно с колегата си Франк Йесен, е представителна в почти всяко отношение, в което може да бъде едно изследване на група с непозната големина и състав. Триста и петнадесет жени от различни части на Германия са били анкетирани от авторите с помощта на турски език говорещи сътрудници. Групата обхваща както образовани, така и по-малко образовани жени, немски и турски поданички, стари и млади, домакини и работещи жени.
Преди да се започне четенето на суховатата работа, добре е човек да си припомни резките тонове на спора относно носенето на забрадките. Според феминистката журналистка Алис Шварцер, това парче плат беше „знаме на ислямските кръстоносци“,[1] символ на „фанатиците, които искат да премахнат правовата държава и да въведат шариата“.[2]
По сходен начин аргументира и най-известната в Германия противничка на носенето на забрадки – бившата министърка по религиозните въпроси от Баден-Вюртемберг Анет Шаян, която, като съюзен министър по изследванията, по принцип би трябвало да се чувства задължена от резултатите на една емпирична социология.
Забрадката, твърди тя, е „символ на политическия ислямизъм, на културното разграничение“. И, моля, „никой да не се преструва, че не знае за това, че младите момичета до ден днешен биват принуждавани да носят забрадки“.
Ако забрадката би била ислямски символ, то сред нейните носителки би трябвало да се очаква някакъв забележим брой ислямистки, т. е. жени, които желаят отмяната на тукашната демокрация и създаването на Божия държава по ирански или талибански образец. Действителността обаче изглежда по-различно. Деветдесет процента от анкетираните желаят правителство, избрано от народа. При това към този брой не се причисляват онези от тях, които, подобно на някои християнски избиратели, се надяват на правителство на Божията повеля, което обаче трябва да дойде с демократични избори. Ако тези резултати се сравнят с подобни представителни анкети сред немските избиратели, носителките на забрадки в никакъв случай не се оказват лоши демократи.
Тези резултати стават още по-значими като се вземе пред вид фактът, че изследователите от Фондация „Конрад Аденауер“ са търсели целево представителки на радикалния ислям. Участничките в анкетата са били търсени не само в три незабележими общности в Берлин, Хамбург и Щутгарт, но и в една джамия в Аахен, която от години насам бива наблюдавана от службата за защита на конституцията.[3]
Тъй като това се отнася само до 39 от ок. 2800 джамии в Германия, последователките на една проблематична интерпретация на исляма би трябвало да бъдат значително по-широко представени сред анкетираните жени.
Вместо това: нормалност, накъдето и да се погледне
Дали става дума за значението на брака и партньорството, за личната свобода, за финансовата сигурност или децата – данните от анкетата на жени от турски произход постоянно изглеждат по същия начин, по който изглеждат и данните от анкетата на Infratest dimap, която миналата година беше проведена сред немски жени. Най-важната разлика не е особено зненадваща: мюсюлманките са значително по-религиозни.
Да речем все пак, че зад сходни възгледи относно значението на едно добро партньорство биха могли да се скриват големи различия по въпроса в какво се състои то. Изследването на Фондация „Конрад Аденауер“ обаче не дава повод за подобна интерпретация. Анкетираните жени не проявяват особено желание да се подчиняват на мъжете. Те ценят високо професионалната реализация и не ценят брака, в който им е отредена ролята на домакини. И точно както и други жени, те също (и вероятно също толкова напразно) си желаят мъже, които биха поели равна част от грижите по домакинската работа.
Остава да се изясни въпросът защо все пак мюсюлманките носят забрадки?
„Има жени-мюсюлманки, които носят забрадката като знак на самочувствие“ – отсъди в-к Зюддойче цайтунг с надменна уравновесеност. „Със сигурност обаче има още повече жени-мюсюлманки, които излизат от къщи със забрадка, защото някой мъж им е казал да го направят“.
Откъде произлиза обаче тази сигурност? В действителност, казват анкетираните жени, бащите им имат само малко, а братята и мъжете им – нищо общо с тяхното решение да забраждат косите си. Почти без изключение те смятат, че точно това и нищо друго е подобаващото за добри мюсюлманки поведение. Едно предписание за начина на обличане в държавните училища, следователно, поставя учителките със забрадки пред избора между професия и религия.
Изследователите са открили само една особеност, чиято оценка ги затруднява. Докато повечето от анкетираните смятат, че пред Бога всички хора са равни, всяка трета носителка на забрадка смята, че Аллах я цени особено високо. Дали този теологически възглед за съвместния живот с хора от други религии има някакво особено значение, не може да се каже след прочита на студията. Във всеки случай той обяснява защо почти всички участнички в анкетата твърдят, че забрадката им дава самочувствие.
Една друга разлика между средните немкини и мюсюлманки със забрадки обаче е явно обезпокояваща. Всеки четири от пет анкетирани гледат на себе си като на гражданки от втора класа. С оглед на дебата относно забрадените глави, който Германия води от години насам, тази подробност изглежда не съвсем незначителна.
* Източник: www.mediapool.bg
[1] Обикновено г-жа Шварцер – една от най-авторитетните журналистки в Германия, не допуска толкова елементарни грешки в писанията си; във всеки случай изразът „ислямски кръстоносци“ („islamische Krezzügler“), който звучи като „дървено желязо“ не е грешка в превода (бел. прев.).
[2] Ислямското разбиране за закон, обхващащо както юридически, така и морални правила (бел. прев.).
[3] Една от разузнавателните служби във Федералната република, занимаваща се с въпроси на вътрешната сигурност (бел. прев.).
