Българският ислям е особена порода. Оформен в мултиетническа среда върху рационалистичен фундамент, сравнително светски, омекнал в идеологическата мелница на социализма, той е сред най-европеизираните модификации на исляма, съществували някога. Но е на изчезване.
От късогледа държавна политика и интелектуално безсилие на самата мюсюлманска общност, до силни модели за подражание в радикализацията от Изток и Запад, поредица обстоятелства работят за заличаването му. Ако възелът от техните взаимодействия не бъде разплетен, традиционният български ислям ще бъде претопен след по-малко от едно поколение.
Дългата история отличава българската мюсюлманска общност от тези на Запад, а статутът ѝ на малцинство – от тези на Изток. От останалите балкански страни я дели фактът, че тя остава религия на населението в селата и малките градове и не успява да развие силен, светски духовен елит. Социалистическият режим допълнително я потиска с опитите си за социално инженерство (довели до прекръстването с християнски имена на 780 000 и изселването на 300 000 етнически турци) и с последователната си политика на войнстващ атеизъм.
Изследователите в началото на миналото десетилетие констатират, че българските мохамедани слабо познават своята религия. Сред тях няма нито харизматични лидери, нито интелектуалци с дълбоки познания за ислямската култура. Липсват както хора, които да формулират същността на тяхната вяра в нейната специфична локална форма, така и модерни лидери, които да я легитимират, да я направят да изглежда съвременна и привлекателна. Не съществува нито религиозна, нито светска литература на български език, нито каквато и да е друга форма на институционализиране на българския ислям такъв, какъвто той е в началото на 1990-те. И никой не е в състояние да ги произведе.
И докато самата мюсюлманска общност се оказва без интелектуален потенциал да се опише и разпознае, тя е заобиколена от радикализиращо се християнство в България и нарастваща склонност в Европа да привижда в исляма политическо послание.
Възползвайки се от слабостта на българската държава в преход и от прагматичния егоцентризъм на Движението за права и свободи, консервативни проповедници от Саудитска Арабия, Йордания и други арабски страни започват да навлизат в България, разпростирайки влиянието си главно върху етническите българи и роми сред мохамеданите. Десетки млади българи заминават да изучават религията си в консервативните университети на Арабския полуостров и се връщат, за да станат имами и духовни водачи.
Така българската мюсюлманска общност се озовава пред две изпитания: първо, в дълбока криза на идентичността и пълна дезориентация по отношение на ислямските ценности. И второ, в състояние на все по-необратима разпокъсаност.
* Пълния текст на статията можете да прочете в новия брой на сп. „Foreign Policy – България“
