Родителите ми никога не са били вярващи хора, но и никога не са се изживявали като яростни атеисти. Те просто не подхващаха темата вяра/неверие. Главите им бяха заети с обичайните проблеми на съветските хора: откъде да купят кокошка за празника, как да вържат двата края до заплата, кога в магазините ще пуснат югославски ботуши и румънски костюми, как да се доберат до карта за ведомствената почивна станция… Аз растях със силното усещане, сякаш по рождение, че не сме сами. Не бях чул нито дума за Бога, но когато оставах сам вкъщи (да кажем, като се върнех след училище и родителите ми бяха още на работа, обядвах, учех си уроците, свирех, мотаех се…), в мене все се бореха две сили.
Едната ми казваше: “Представяш ли си, сега си сам, напълно сам, НИКОЙ няма да те види, можеш да правиш, каквото си искаш, никой на света няма да разбере! Възползвай се! Направи нещо по-така, докато родителите ти не са се върнали!”
А другата нищо не казваше, но не ме напускаше усещането, че човек не може да остане съвсем сам. И всяка негова постъпка (дори, ако тя е направена в тъмна затворена стая) се вписва в някаква картотека. Не е възможно такова нещо, човек в затворено помещение да си позволява да върши нещо, което не бива да прави пред хората. Това е ненормално, не е възможно да има такова нещо!
Аз живеех с това усещане, понякога мислено беседвах с този НЯКОЙ. Това бе просто гимнастика за мозъка – в тези разговори аз изливах красноречието си, привеждах аргументи и сам си измислях аргументите на въображаемия опонент… При това, послушно повтарях всички фрази, чути в часовете по история или по литература – за религиозните предразсъдъци, за главенството на науката, за “опиума за народа” и прочие тъпотии. Някак си не бях съвсем съгласен с толкова резки оценки по отношение религията.
От съображението на здравия смисъл ми се струваше твърде съмнително, че много поколения хора, живели преди нас (включително велики композитори и писатели, учени и художници) се изказват по този въпрос като наивни неудачници, повярвали на приказките на недобросъвестните свещенослужители…. (авторът има предвид хора като Шекспир, Блез Паскал, Пушкин и Достоевски, некриещи вярата си в Бога, - б. прев.). Това не можеше да бъде.
Моята вяра някак си започна с отрицанието на атеизма, по-точно - на произтичащото от атеизма. Преминах и през етапа “моя си вяра”, когато с юношеския си максимализъм реших, че знам най-добре как да бъде организирано християнството. Всичко това все още беше до кръщението… А се кръстих при доста странни обстоятелства.
Току-що бях завършил университета (и останах на работа във Физическия факултет на Московския държавен университет), когато веднъж в лабораторията влетя познато момиче и каза: “Слушай, искаш ли да отидеш в Полша?” Каква ти Полша? Аз в живота си не бях излизал зад граница, след 1990 г. - наоколо перестроечна разруха и пълна неяснота на перспективите. Оказа се, че чрез комсомолския комитет се организира някакво пътуване до Полша за една седмица. Нещо по обмена, щяха да ми разяснят подробностите после, така и така аз никога не съм бил голям поклонник на комсомолската идея, но се беше освободило място, а тъй като студентската зимна ваканция вече беше настъпила, аз бях единственият, оказал се под ръка. Вече бях завършил факултета и работех без ваканция. Разбира се, съгласих се.
А другата нищо не казваше, но не ме напускаше усещането, че човек не може да остане съвсем сам. И всяка негова постъпка (дори, ако тя е направена в тъмна затворена стая) се вписва в някаква картотека. Не е възможно такова нещо, човек в затворено помещение да си позволява да върши нещо, което не бива да прави пред хората. Това е ненормално, не е възможно да има такова нещо!
Аз живеех с това усещане, понякога мислено беседвах с този НЯКОЙ. Това бе просто гимнастика за мозъка – в тези разговори аз изливах красноречието си, привеждах аргументи и сам си измислях аргументите на въображаемия опонент… При това, послушно повтарях всички фрази, чути в часовете по история или по литература – за религиозните предразсъдъци, за главенството на науката, за “опиума за народа” и прочие тъпотии. Някак си не бях съвсем съгласен с толкова резки оценки по отношение религията.
От съображението на здравия смисъл ми се струваше твърде съмнително, че много поколения хора, живели преди нас (включително велики композитори и писатели, учени и художници) се изказват по този въпрос като наивни неудачници, повярвали на приказките на недобросъвестните свещенослужители…. (авторът има предвид хора като Шекспир, Блез Паскал, Пушкин и Достоевски, некриещи вярата си в Бога, - б. прев.). Това не можеше да бъде.
Моята вяра някак си започна с отрицанието на атеизма, по-точно - на произтичащото от атеизма. Преминах и през етапа “моя си вяра”, когато с юношеския си максимализъм реших, че знам най-добре как да бъде организирано християнството. Всичко това все още беше до кръщението… А се кръстих при доста странни обстоятелства.
Току-що бях завършил университета (и останах на работа във Физическия факултет на Московския държавен университет), когато веднъж в лабораторията влетя познато момиче и каза: “Слушай, искаш ли да отидеш в Полша?” Каква ти Полша? Аз в живота си не бях излизал зад граница, след 1990 г. - наоколо перестроечна разруха и пълна неяснота на перспективите. Оказа се, че чрез комсомолския комитет се организира някакво пътуване до Полша за една седмица. Нещо по обмена, щяха да ми разяснят подробностите после, така и така аз никога не съм бил голям поклонник на комсомолската идея, но се беше освободило място, а тъй като студентската зимна ваканция вече беше настъпила, аз бях единственият, оказал се под ръка. Вече бях завършил факултета и работех без ваканция. Разбира се, съгласих се.
И ето, компанията ни от шест човека се качи във влака Москва–Варшава. Пристигнахме във Варшава, всичко беше много интересно, макар и в баналната Полша, все пак е чужбина! Не помня точно как и защо се озовахме до едва ли не единствения православен храм в цяла Варшава. Това беше църквата “Св. Мария Магдалина”. Влязохме – в храма празно, само някакъв мъж остави купчина свещи и излезе. Разбира се, появата на вратата изведнъж на шестима млади мъже и момичета не остана незабелязано.
Към нас пристъпи свещеник, казахме си някакви дежурни любезности. Научавайки обаче, че сме от Москва, отецът целият засия от радост. Помня името му – отец Владимир. Той беше много открит и общителен, през цялото време повтаряше: “Красота и благолепие” – изглежда с тези думи окичваше всичко, което предизвикваше у него радост. Той дълго ни разпитва за Русия, много преживява всичките ни перестроечни кризи, а след това, сякаш между другото, попита: “Деца, вие кръстени ли сте?” Ние започнахме да вдигаме рамене. Оказа се, че четирима от шестимата не бяхме кръстени, а двамата бяха кръстени като деца. Отецът възкликна: “Така-а-а-а, давайте, ще ви покръстим!” Ние съвсем не бяхме готови за такъв поврат на събитията, но отецът настояваше. “Деца, - каза той – елате утре сутринта, не се страхувайте, няма да има хора, ще се радваме да отворим храма за вас, ще бъде такава красота и благолепие!” Той ни говори още много неща, вече не помня фразите, но помня, че излязохме от църквата с ясното желание да дойдем на следващата сутрин да се кръстим.
Трябва да кажа, че точно по това време ме беше обзела идеята да приема кръщение, но все още бях пълен със страхове и съмнения. Страхувах се да вляза в някой московски храм – само да се извърна и всички ще се вторачат в мене, ще започнат да ми се карат, да ми шъткат. Колкото до самия обряд на кръщението ми, около мене ще стоят чужди хора, всички ще ме гледат – това е нещо твърде лично, не исках чужди очи! Аз тогава още не знаех, че в храма хората се отнасят един към друг съвсем иначе – там няма и сянка от битово любопитство, пренебрежение, осъждане. Но тогава все още бях в плен на своята мнителност.
Към нас пристъпи свещеник, казахме си някакви дежурни любезности. Научавайки обаче, че сме от Москва, отецът целият засия от радост. Помня името му – отец Владимир. Той беше много открит и общителен, през цялото време повтаряше: “Красота и благолепие” – изглежда с тези думи окичваше всичко, което предизвикваше у него радост. Той дълго ни разпитва за Русия, много преживява всичките ни перестроечни кризи, а след това, сякаш между другото, попита: “Деца, вие кръстени ли сте?” Ние започнахме да вдигаме рамене. Оказа се, че четирима от шестимата не бяхме кръстени, а двамата бяха кръстени като деца. Отецът възкликна: “Така-а-а-а, давайте, ще ви покръстим!” Ние съвсем не бяхме готови за такъв поврат на събитията, но отецът настояваше. “Деца, - каза той – елате утре сутринта, не се страхувайте, няма да има хора, ще се радваме да отворим храма за вас, ще бъде такава красота и благолепие!” Той ни говори още много неща, вече не помня фразите, но помня, че излязохме от църквата с ясното желание да дойдем на следващата сутрин да се кръстим.
Трябва да кажа, че точно по това време ме беше обзела идеята да приема кръщение, но все още бях пълен със страхове и съмнения. Страхувах се да вляза в някой московски храм – само да се извърна и всички ще се вторачат в мене, ще започнат да ми се карат, да ми шъткат. Колкото до самия обряд на кръщението ми, около мене ще стоят чужди хора, всички ще ме гледат – това е нещо твърде лично, не исках чужди очи! Аз тогава още не знаех, че в храма хората се отнасят един към друг съвсем иначе – там няма и сянка от битово любопитство, пренебрежение, осъждане. Но тогава все още бях в плен на своята мнителност.
На сутринта в уреченото време ние пристигнахме в храма с трамвая, заедно със свещеника беше и един дякон. Хор нямаше (изглежда, че хор въобще нямаше в този храм), свещеникът и дяконът пееха сами, ние разбирахме малко нещо … Кръстници ни станаха двамата кръстени съкурсници – едно момче и едно момиче. Помня, че ме накараха да изрека някаква трудна дума “отрекохся” – и изведнъж почувствах, че не всичко е толкова просто, колкото в действителност, например, да се отречеш от някаква вещ, което по-рано ми се струваше нормално.
След кръщението отецът ни покани при него – в храма имаше някакво помещение, в което той живееше. Дълго седяхме в неговата стаичка, той ни черпи с коняк и ни говори много за вярата, за необходимостта да се живее различно от преди… На следващия ден заминахме за Москва. Помня, че усещането на кръста под ризата беше много необичайно, но много приятно. При мене нещата сякаш започнаха да се нареждат от само себе си – ето ви и отговор на това, Кой ни гледа, когато останете сами в стаята, Кой знае всички наши мисли и постъпки.
А ето и илюстрация на това, че вярата не означава глупост и че лъжата не е в християнството, а в карикатурното изображение на християнството… Гледах през прозореца на купето и попивах в себе си преминаващите пейзажи, които изведнъж бяха станали други – от безлични картинки пред мене те се представяха като Божие творение. Хаосът на мирозданието изведнъж започна да се подрежда в единна и много хармонична световна картина, досущ като кубчето на Рубик, наредено с едно вълшебно движение. Все още аз знаех твърде малко за църковния живот. Впрочем, аз започнах по-често да ходя на църква чак след три-четири години. А после започнах и да се радвам на това, което се случваше с мене, започнах да постя, да се моля неумело… И тогава започнах да си спомням целия си живот. И осъзнах, че Бог винаги ми е помагал. И обстоятелството Кръщение го доказа за сетен път. Бог ми помогна да се кръстя, избавяйки ме милостиво от всичко, от което се страхувах (чуждите погледи и прочие). С какво бях заслужил такава милост?
Помогни ми, Господи, да не Те разгневя със своите грехове!
Слава Тебе, Боже, слава Тебе!
Слава Тебе, Боже, слава Тебе!
Превод: Горица Ангелова