В кабинета на о. Константин – председателят на храма „Възнесение Господне“ при Серпуховската врата, редом с иконите висят снимки на реактивни изтребители, а на лавицата до требника е сложена книгата на Суворов за военната система Не по численост, а по умение. „Харесвах самолетите от дете, оттогава мечтаех да стана пилот“ – започва своя разказ свещеникът.
О. Константин (в света Константин Татаринцев) е роден в семейството на кадрови военен, завършил е английското специално училище на Кутузовския проспект. Когато дошло време да избира къде да следва, детските мечти вече били забравени и той, увлечен по точните науки, постъпил в Московския енергетически институт. Впрочем на Константин Татаринцев му се отдала възможност да управлява самолет. Освен това, по време на службата в армията животът му се стекъл така, че го срещнал с Джохар Дудаев, тогава полковник от Съветската армия.
От института Константин Татаринцев получил специалност инженер-физик, останал да работи в него, в катедрата по ниски температури, а успоредно с това започнал аспирантура в Московския университет. Наложило му се обаче да прекъсне научната си работа, тъй като го извикали да отбие редовната си служба в казармата.
Татаринцев попаднал в 840-ти тежки бомбардировъчен авиационен полк. „Разпределиха ме на служба на летището в местността Салци в Новгородска област“ – разказва о. Константин. – „По това време имах доста сериозни научни разработки и в армията продължавах да се занимавам с наука, като в същото време работех в тренажорния комплекс. Първо, на тренажора, аз самия се научих как се управлява самолет, а после започнах да помагам и на другите да усвояват това умение“ – казва той.
От службата му с Джохар Дудаев в казармата, са му останали само добри спомени
По това време от Полтава, в дивизията, където служил Татаринцев, бил командирован нов дивизионен командир – полк. Джохар Дудаев, още тогава с немалък летателен опит, но на остарелите самолети Т9-22 и ТУ-16. В 840-и полк вече се бил появил новият бомбардировач ТУ-22М2. Естествено, наложило се полк. Дудаев да се научи да управлява и тази машина. Уроците започнали на тренажора, за който отговарял Константин Татаринцев. Важно е да се знае, че виртуалният полет е далеч по-сложен от истинския, защото при работа на тренажор летецът има много по-реални усещания, отколкото във въздуха. Обикновено пилотът чувства, когато го „водят“ надолу или нагоре и естествено придърпва штурвала съм себе си или го отблъсква, за да управлява „машината“.
„Когато Дудаев започна да приземява „самолета“, – разказва свещеникът – при снижаването се спусна повече от необходимото, на цели 40 градуса, от което вертикалната скорост силно се повиши. Самолетът се разтресе и легна на едно крило“. Накратко, на новия дивизионен командир му стана неприятно и отсече: „Тренажорът не става за нищо“. Лейт. Татаринцев тутакси се застъпил за „детенцето си“ и посочил на началника си грешките. Онзи го срязал: „Лейтенанте, млад си още да ме учиш!“. Татаринцев обаче съвсем не се смутил, обещал си нагледно да покаже на началството, къде му е грешката.
„Пуснахме пак тренажора“ – продължава о. Константин. – „Той седна в дясното кресло, аз – в лявото (мястото на командира). Излетяхме. Направихме няколко кръгчета, след което Дудаев ми предаде управлението. Започвайки приземяването, спазих всички необходими параметри и самолетът седна меко и красиво – опитният полковник беше потресен. Честно казано, не знам как са протекли впоследствие отношенията между летеца Дудаев и истинският бомбардировач ТУ-22М2, но нашите отношения излязоха от рамките на служебните и станаха приятелски. След този случай доста често общувахме, обядвахме и вечеряхме заедно. Впечатлението ми за него – и като човек, и като офицер, е много добро. Колкото до последващите събития, свързани с Дудаев, навярно, попаднал в голямата политика, е бил принуден да играе по чужди правила“ – казва днес духовникът-летец.
Татаринцев се кръстил в казармата, имал големи неприятности
В семейството на Константин Татаринцев никой никога не е имал отношение към религията – майка му и брат му се кръстили едва, след като той приел сан, а баща му не го е сторил и досега.
„Нямаше никакъв революционен момент в живота ми – потресаващ или трагичен“ – казва свещеникът. – „От дете се увличах по историята, особено родната, четях много, размишлявах за религията. Решаващата крачка да приема св. Кръщение направих в армията, на 21 септември 1986 г.
След няколко седмици за моя беда се появи изпитание: в офицерското общежитие, където живеех в това време, веднъж седмично сменяха спалното бельо. Аз върнах мръсния комплект и получих чист, и изведнъж стана ясно, че в предаденото бельо липсва една хавлиена кърпа. Върнах се в пералнята да я занеса, а жената там протегна едно кръстче към мен и ми кресна: „Вие ли го изгубихте?“. Трябва да кажа, че отношението към вярващите в армията в това време беше много негативно. Буквално три дни преди този случай, на общополково събрание, заклеймиха позорно прапоршчика, защото не е знаел, че съпругата и тъща му тайно са кръстили неговото дете. Аз не бях кадрови военнослужещ, но моят случай можеше да се отрази на кариерата на баща ми. По това време той служеше в Генщаба. Да кажа „не“, означаваше да предам Господа. Не се поколебах и взех кръста. Имаше много свидетели, но случаят не стигна до заместник-командира по политическата част“ – спомня си о. Константин.
През 1987 г., когато службата му вече била към своя край, на кап. Татаринцев предложили да остане в армията: обещавали му успешна кариера и преподавателско място във Военно-въздушната академия „Юрий Гагарин“. Той обаче решил да се уволни и да завърши аспирантурата си. Впрочем, по негови разработки и до сега се провеждат военни действия.
Като с върнал у дома, Татаринцев се захванал със своите си неща: довършил кандидатския си минимум, завършил университета, междувременно станал звънар в храма на Тихвинската св. Богородица. След известно време о. Фьодор, който служил в него, му предложил да го подготви за ръкоположение в дяконски сан. След приемането на дяконския сан Константин започнал да служи в храма „Преображение Господне“. Признава си, че в началото му било много тежко: зад гърба с две висши образования, знания за ядреното оръжие, свръхзвуковите скорости и квантовата физика, но не му се отдавало да прочете добре дори една молитва… Разказва, че когато понечвал да се прекръсти, сякаш ръката му се наливала с олово. С времето обаче свикнал. След половин година станал свещеник, а от две години вече е и председател на храма „Възнесение Господне“.
В живота на о. Константин Татаринцев има един забележителен факт, сякаш предначертал неговия житейски път, макар и случил се с неприелия все още св. Кръщение негов роден баща. В началото на 60-те Татаринцев-старши – капитан от редовната армия, получил заповед да премести бойни глави „земя – въздух“ от храма „Преображене Господне“, където се съхранявали дотогава, в новопостроения наблизо склад. Втората част от заповедта гласяла в края на операцията и без това докараната до плачевно състояние църква, да бъде взривена.
С извозването на бойните глави нямало никакъв проблем, но когато капитанът пристъпил към изпълнението на втората част от заданието, нещо свило сърцето му и невярващият съветски офицер помолил тя да бъде отменена. Получил отказ. Обърнал се към висшестоящото началство с молба да не унищожават сградата. Рапортът с тази му молба не направил на никого никакво впечатление.
За спасяването на храма помогнала Глафира Михайловна – добра позната на семейството и роднина на марш. Батицки, която уредила среща между кап. Татаринцев и главнокомандващия войските на ПВО. В резултат църквата била спасена. След много години, през есента на 1992 г., пътувайки по Новорижкото шосе полковникът от Генщаба Татаринцев се похвалил на съпругата си: „Виждаш ли този храм? Преди тридесет години го спасих от унищожаване“. „А ти знаеш ли, че сега в него служи синът ти?“ – отвърнала жена му. И двамата били объркани: бащата-атеист до този момент не се бил поинтересувал в коя точно църква служи неговият син.
