Много преди предпазните колани или здравият разум да станат широко разпространени, семейството ми пътуваше всяка година до Ню Йорк във фамилното ни комби "Валиънт", модел 1963 г. Мама и татко бяха на предните седалки, сестричката ми беше в скута на майка ми, а брат ми и аз разполагахме на цялата задна седалка. Отзад се излежавахме, редяхме пъзели, четяхме комикси и брояхме табелките на номерата на преминаващи коли. Накрая се сборичквахме. Когато се стигаше до плач, майка ни се обръщаше да ни се скара, а брат ми и аз започвахме да се оправдаваме.
"Ама той пръв ме удари", казваше единият от нас, на което другият неизбежно отвръщаше: "Ама той ме удари по-силно".
Оказва се, че брат ми и аз не сме били единствените, които вярват, че тези две твърдения могат да спасят побойника от наказание. На практика във всяко човешко общество фразата "той пръв ме удари" дава приемлива причина да се направи това, което иначе е забранено. Както гражданският, така и религиозният закон изброяват редица прояви на незаконно и неморално поведение - освен ако не става дума за ответни реакции и в такъв случай те са напълно приемливи.
В края на краищата, погрешно е да удряш някого, освен ако той самият не е нанесъл удар и в езика ни дори има специални думи като "репресивна мярка", "отплата" и "отмъщение", които напомнят, че вторият удар законово и морално се различава от първия.
Ето защо участниците във всеки трудно решим конфликт по света, от Ирландия до Близкия изток, изтъкват четния брой на ударите си като причина за оневиняване.
Проблемът с принципа на четния удар е, че хората броят различно. Всяко действие има причина и следствие - нещо е довело до него и нещо е последвало от него. Изследвания обаче показват, че хората възприемат собствените си действия като последствия от нещо станало преди това, а действията на другите като причини за нещо станало след това.
В изследване на Уилям Суон и негови колеги от Тексаския университет, разделени по двойки доброволци влезли в ролите на световни лидери, които опитват да решат дали да нанесат ядрен удар. От първия доброволец се искало да направи встъпително изказване, после вторият доброволец трябвало да му отговори, после първият да отговори на втория и т.н. След края на разговора на доброволците се показвали няколко от изказванията и те трябвало да си спомнят какво е било казано точно преди и точно след всяко от тях.
Резултатите разкрили озадачаваща асиметрия. Когато на някой от доброволците се показвало негово изказване, той с лекота си спомнял какво го е накарало да каже именно това. Когато обаче му показвали някое изказване на събеседника му, той с лекота си спомнял как е отговорил на него. С други думи, доброволците си спомняли причините за собствените изказвания и последиците от изказванията на събеседника.
Това, което прилича на егоцентричен модел на запомняне, всъщност е резултат от два невинни факта. Първо, тъй като сетивата ни са насочени извън нас, можем да наблюдаваме чуждите действия, но не и нашите.
Второ, тъй като ставащото в съзнанието ни е личен въпрос, можем да наблюдаваме своите мисли, но не и чуждите. В съчетание тези два факта сочат, че причините ни да нанесем удар винаги ще са по-очебийни за нас от самите ни удари. Обратното важи за причините и ударите на другите хора.
Не е трудно да се намерят примери. Шиитите се стремят да си отмъстят на сунитите за отмъщението, към което те се стремяха по отношение на шиитите. Ирландските католици си го връщат на протестантите, които са си го връщали на тях. А от 1948 г. насам е трудно да се сетим за някоя страна в близкоизточния спор, която да е правила нещо друго освен да се защитава. Във всеки от тези примери хората от едната страна твърдят, че просто отговарят на провокациите и отхвърлят същото това твърдение на другата страна като проява на лукавство. Изследванията обаче сочат, че тези твърдения отразяват абсолютно различни възприятия на един и същ кръвопролитен разговор.
Ако първият принцип на легитимното нанасяне на удар е, че ударите трябва да са четен брой, вторият е, че четният удар не може да е по-силен от нечетния, който го е предшествал.
Изследванията показват, че хората еднакво се затрудняват в прилагането и на първия, и на втория принцип. В изследване, ръководено от Суквиндер Шергил и негови колеги в лондонския Юнивърсити колидж, двойки доброволци били свързани с механично устройство, което позволявало на всеки от тях да упражнява натиск върху пръста на другия.
Водещият изследването започнал играта, като оказал определен натиск върху пръста на първия доброволец. След това от първия доброволец било поискано да упражни точно същия по сила натиск върху пръста на втория. После вторият трябвало да упражни натиск със същата сила върху пръста на първия. И така нататък.
Двамата доброволци се редували да оказват еднакъв натиск всеки върху пръста на другия, а изследователите измервали действителната сила на упражнявания натиск.
Резултатите били фрапиращи. Въпреки че доброволците се опитвали да отговарят на чуждия натиск с равна сила, те обикновено реагирали с 40 процента по-голяма сила от тази, която току-що били изпитали. Всеки път, когато бил докосван, доброволецът реагирал по-силно, което пък карало другия доброволец да реагира още по-силно. Това, което започнало като игра на леки докосвания, бързо се превърнало в игра на умерени по сила удари, а после в още по-силни удари, въпреки че и двамата доброволци се стараели да отговорят със същата сила.
Всеки един от доброволците бил убеден, че отговаря с равна сила и че по някаква причина другият доброволец увеличава силата на натиска.
Нито един от двамата не осъзнал, че ескалацията е естествена последица от неврологичен "трик", който ни кара да възприемаме получената болка като по-силна от тази, която нанасяме. Така че обикновено предизвикваме повече болка, отколкото получаваме.
Изследванията ни учат, че нашите причини и нашите болки са по-осезаеми, по-очевидни и реални, отколкото чуждите причини и болки. Това води до ескалация на взаимното увреждане, до илюзията, че единствено другите са отговорни за нея и до вярването, че нашите действия са оправдана реакция на чуждите.
Всичко казано дотук не отрича ролята, която играят омразата,нетърпимостта, алчността и измамата в човешките конфликти. Целта е просто да се каже, че основополагащите принципи на човешката психология са важни съставки в тази сложна мешавица.
Докато не се научим да спрем да вярваме на всичко, което мозъкът ни казва за другите и не започнем да вярваме на самите тях, ще продължат сълзите и взаимните обвинения на задната седалка на колата.
Оказва се, че брат ми и аз не сме били единствените, които вярват, че тези две твърдения могат да спасят побойника от наказание. На практика във всяко човешко общество фразата "той пръв ме удари" дава приемлива причина да се направи това, което иначе е забранено. Както гражданският, така и религиозният закон изброяват редица прояви на незаконно и неморално поведение - освен ако не става дума за ответни реакции и в такъв случай те са напълно приемливи.
В края на краищата, погрешно е да удряш някого, освен ако той самият не е нанесъл удар и в езика ни дори има специални думи като "репресивна мярка", "отплата" и "отмъщение", които напомнят, че вторият удар законово и морално се различава от първия.
Ето защо участниците във всеки трудно решим конфликт по света, от Ирландия до Близкия изток, изтъкват четния брой на ударите си като причина за оневиняване.
Проблемът с принципа на четния удар е, че хората броят различно. Всяко действие има причина и следствие - нещо е довело до него и нещо е последвало от него. Изследвания обаче показват, че хората възприемат собствените си действия като последствия от нещо станало преди това, а действията на другите като причини за нещо станало след това.
В изследване на Уилям Суон и негови колеги от Тексаския университет, разделени по двойки доброволци влезли в ролите на световни лидери, които опитват да решат дали да нанесат ядрен удар. От първия доброволец се искало да направи встъпително изказване, после вторият доброволец трябвало да му отговори, после първият да отговори на втория и т.н. След края на разговора на доброволците се показвали няколко от изказванията и те трябвало да си спомнят какво е било казано точно преди и точно след всяко от тях.
Резултатите разкрили озадачаваща асиметрия. Когато на някой от доброволците се показвало негово изказване, той с лекота си спомнял какво го е накарало да каже именно това. Когато обаче му показвали някое изказване на събеседника му, той с лекота си спомнял как е отговорил на него. С други думи, доброволците си спомняли причините за собствените изказвания и последиците от изказванията на събеседника.
Това, което прилича на егоцентричен модел на запомняне, всъщност е резултат от два невинни факта. Първо, тъй като сетивата ни са насочени извън нас, можем да наблюдаваме чуждите действия, но не и нашите.
Второ, тъй като ставащото в съзнанието ни е личен въпрос, можем да наблюдаваме своите мисли, но не и чуждите. В съчетание тези два факта сочат, че причините ни да нанесем удар винаги ще са по-очебийни за нас от самите ни удари. Обратното важи за причините и ударите на другите хора.
Не е трудно да се намерят примери. Шиитите се стремят да си отмъстят на сунитите за отмъщението, към което те се стремяха по отношение на шиитите. Ирландските католици си го връщат на протестантите, които са си го връщали на тях. А от 1948 г. насам е трудно да се сетим за някоя страна в близкоизточния спор, която да е правила нещо друго освен да се защитава. Във всеки от тези примери хората от едната страна твърдят, че просто отговарят на провокациите и отхвърлят същото това твърдение на другата страна като проява на лукавство. Изследванията обаче сочат, че тези твърдения отразяват абсолютно различни възприятия на един и същ кръвопролитен разговор.
Ако първият принцип на легитимното нанасяне на удар е, че ударите трябва да са четен брой, вторият е, че четният удар не може да е по-силен от нечетния, който го е предшествал.
Изследванията показват, че хората еднакво се затрудняват в прилагането и на първия, и на втория принцип. В изследване, ръководено от Суквиндер Шергил и негови колеги в лондонския Юнивърсити колидж, двойки доброволци били свързани с механично устройство, което позволявало на всеки от тях да упражнява натиск върху пръста на другия.
Водещият изследването започнал играта, като оказал определен натиск върху пръста на първия доброволец. След това от първия доброволец било поискано да упражни точно същия по сила натиск върху пръста на втория. После вторият трябвало да упражни натиск със същата сила върху пръста на първия. И така нататък.
Двамата доброволци се редували да оказват еднакъв натиск всеки върху пръста на другия, а изследователите измервали действителната сила на упражнявания натиск.
Резултатите били фрапиращи. Въпреки че доброволците се опитвали да отговарят на чуждия натиск с равна сила, те обикновено реагирали с 40 процента по-голяма сила от тази, която току-що били изпитали. Всеки път, когато бил докосван, доброволецът реагирал по-силно, което пък карало другия доброволец да реагира още по-силно. Това, което започнало като игра на леки докосвания, бързо се превърнало в игра на умерени по сила удари, а после в още по-силни удари, въпреки че и двамата доброволци се стараели да отговорят със същата сила.
Всеки един от доброволците бил убеден, че отговаря с равна сила и че по някаква причина другият доброволец увеличава силата на натиска.
Нито един от двамата не осъзнал, че ескалацията е естествена последица от неврологичен "трик", който ни кара да възприемаме получената болка като по-силна от тази, която нанасяме. Така че обикновено предизвикваме повече болка, отколкото получаваме.
Изследванията ни учат, че нашите причини и нашите болки са по-осезаеми, по-очевидни и реални, отколкото чуждите причини и болки. Това води до ескалация на взаимното увреждане, до илюзията, че единствено другите са отговорни за нея и до вярването, че нашите действия са оправдана реакция на чуждите.
Всичко казано дотук не отрича ролята, която играят омразата,нетърпимостта, алчността и измамата в човешките конфликти. Целта е просто да се каже, че основополагащите принципи на човешката психология са важни съставки в тази сложна мешавица.
Докато не се научим да спрем да вярваме на всичко, което мозъкът ни казва за другите и не започнем да вярваме на самите тях, ще продължат сълзите и взаимните обвинения на задната седалка на колата.
