Мобилно меню

4.6666666666667 1 1 1 1 1 Rating 4.67 (75 Votes)

1515706671Историческото „назидание“, което руският патриарх Кирил отправи чрез президента на България към всички българи, постигна даже не една, а три цели едновременно. От гледна точка на рекламния маркетинг постижението „три в едно“ може и да е невероятен успех: патриархът на Москва и на цяла Русия произнесе в София думи, които дълго ще се помнят. Ако това е била целта му, тя е постигната.

От политическа гледна точка нещата обаче са проблемни и прискърбни: с троснатия тон на назиданието си и демонстративното си „огорчение“ руският патриарх помрачи националния празник на България и една историческа годишнина; хвърли сянка върху паметта на воини (и християни!), геройски загинали за българската свобода; и – не на последно място – отвори рана в отношенията между двата народа. След което логично последваха тежки думи в София и истерични реакции в Москва, към които ще се върна след малко.

И все пак, кому бе нужно всичко това? Защо трябваше „назиданието“ да се повтори още веднъж на летище „София“ – за урок на „неблагодарните българи“ – този път пред медиите? Та да се разрази вълна от „българомразие“ в Русия и ответна вълна в България, и то в дните на Великия пост, благодатно време за покаяние и смирение. Малцина ще повярват, че зад подобни думи не се крият конкретни цели, тъй като подтекстът на казаното от патриарх Кирил бе чисто политически, бяха намесени и редица други държави. Но дори да приемем обратното, дори да повярваме, че руският патриарх просто си е изпуснал нервите, не станахме ли тогава свидетели на пагубна горделивост, неприемлива за духовник от такъв ранг? Нека само припомня едни слова от молитвата на св. Ефрем Сирин, която руският патриарх би трябвало да познава добре, става дума за една от най-важните великопостни молитви:

Даруй ми зрети моя прегрешения,
И не осуждати брата моего.

Да съзра прегрешенията си и да не осъждам брата си… Не станахме ли обаче свидетели на тъкмо обратното?

Президентът Румен Радев мълчи и продължава да мълчи по случилото се, макар „назиданието“ на патриарха да дойде в отговор на пасаж от неговото слово, произнесено на връх Шипка. Както и можеше да се очаква, реагира вицепремиерът Валери Симеонов, който никога не си е мерил приказките. Той без колебания заяви по БНТ, че „патриарх Кирил е известен като цигарения митрополит на Русия. Освен това е второразрядно ченге от КГБ“. Можем да пропуснем останалото от цитата на устатия „патриот“, ала не можем да пропуснем факта, че след тези му думи започна да трещи по шевовете коалицията между „патриотите“, а оттам и цялата управляваща коалиция.

Което не бива да учудва никого – нито в политически, нито в исторически план. Русия винаги е била разделителната линия в българската политика.

И отново – случайно ли бяха произнесени и преповторени пред медиите тези думи на руския патриарх и то точно по време на националния ни празник?

Нека уточним: реакцията на Валери Симеонов е от 7 март сутринта в София. На 6 март вечерта в Москва едно от най-популярните руски политически ток-шоута – „Вечер“, на близкия до Кремъл журналист Владимир Соловьов бе посветено на темата: „Защо България забрави „руската кръв“? Предаването се излъчва по телевизионния канал „Россия 1“ (държавна руска телевизия, изпреварваща по гледаемост Първи канал – ОРТ). 

В ток-шоуто нямаше поканен българин (което не е изненада). Участниците бяха руски политици и журналисти, анализатори, близки до Кремъл, и един депутат от опозиционната партия „Яблоко“.

Спирам се на това предаване, защото дори човек, преживял съветската пропаганда, след него остава без ума и дума. Изобщо не преувеличавам и затова помествам видеото в края на статията си. С надеждата някоя българска телевизия да дръзне да излъчи със субтитри поне първите 3-4 минути, изразяващи руската визия за България след думите на патриарх Кирил. Ако не за друго, заради достойнството на България.

В началото водещият Владимир Соловьов (известен с интервютата си с Владимир Путин от филма „Президентът“, 2015) заявява, че българите са „забравили кой ги е спасил от турско иго. Защото президентът Радев благодари не на единната руска армия, а на разни народи, влизащи в нея – на румънци, украинци, беларуси, поляци, финландци и т.н.“.

Теза, преповтаряща патриаршеската.

След което дойде най-скандалното. Още с първите си думи Семьон Багдасаров (политик от „Справедлива Русия“, бивш депутат от Думата и анализатор, близък до Кремъл, основно по Близкия Изток и Сирия, негова е доктрината за запазването на Башар Асад) се нахвърли срещу българите с остри думи: неблагодарници, руската армия ги е освободила от шестотингодишно (!) иго! Никой не се е интересувал от българите в Европа, клани от башибозуците, които са… албанци, затова и сърбите още люто ненавиждат албанците. А Русия е дала жертви във войната на балканския фронт – 25 000 души. Кой да каже в студиото, че българите поменават 60 000 (включително и починалите впоследствие от раните си).

Оценката на руския политик Семьон Багдасаров бе категорична: „В България на власт сега се намират предатели и негодници“.

На което даже водещият Владимир Соловьов възкликва, че отдавна не са получавали нота от българското посолство. Интересно – ще има ли такава? Или посланикът Бойко Коцев ще се прави, че нищо не е чул и нищо не е разбрал. Интересно е дали е информирано и българското Външно министерство?

Защото последва потресаващ речитатив за българския държавен глава. Той, видите ли, не е достатъчно проруски настроен, напразно са се радвали в Русия при избора му, а той да произнесе „такива думи“ в памет на румънци, финландци, украинци, поляци и молдовци.

Българският президент бе наречен още „човек в кавички, продал своята вяра и своя народ“, който се молел вече на американското „божество на содомитите“. А също и на Турция, с която българите вече са приятели, независимо от историческото си минало.

Всичко това, повтарям, изречено от руски политик в ефира на руската държавна телевизия и аплодирано от публиката в залата.

В заключение Семьон Багдасаров даде за пример на българите… Тодор Живков, който макар и да е комунист, все пак бил „патриот“ – обичал СССР и бил приятел само с Гърция. А сега българите са приятели със „содомитите американци и клалите ги турци“. Накрая Багдасаров реторично попита: „Какво искате от това дегенеративно ръководство на България? (нови аплодисменти от публиката). За да се стигне до поантата: „И на украинския, и на българския народ трябва „да се помогне да си смени ръководството“.

Ни повече, ни по-малко.

В допълнение на което известният руски журналист Виталий Третяков, сега декан на Висшето училище по телевизионна журналистика на МГУ, приветства действията на патриарх Кирил с думите, че „Руската православна църква е второто Външно министерство на Русия, дори по-ефикасно от първото, защото руските политици не биха реагирали така“.

А как по-точно? И какви са всички тези призиви „да се смени българското ръководство“?

Извинете, но това си е наша, българска работа? И откъде накъде някой ще се бърка във вътрешната българска политика?

Спирам дотук с разбора на руските медийни реакции. Предлагам само на поназнайващите руски език българи да изгледат видеото в края на текста, колкото и то да накърнява достойнството ни на нация. Има уроци по търпение, които могат да са ни само от полза. Колкото и отвратителни да са някои от прозвучалите изказвания: как българите се обръщали с телесната си долница (казано по-възпитано) към онази страна, която щяла да ги храни и затова били слуги на „содомити“.

Толкоз по „руското огорчение“. Може би обаче е редно да поговорим и за „българската двойственост“, за „българската непризнателност“ и българското „снишаване“ пред Москва (практикувано от „патриота Живков“).

Защото какво толкова се случи на честванията на 3 март в България? Покрай историческите разминавания и покрай преподнесения ни имперски урок по горделивост, стана ясно едно: ние сме (и винаги сме били) две различни култури. Затова и гледната ни точка към историята е по-различна.

Извинете, но кой спори по ролята на Русия в освобождението на България? Никой. Но вижте разликата в отношението към този факт, в това как той се осъзнава от българите и от руснаците.

Всеки българин – повече или по-малко – съзнава, че освобождението на България, освен всичко друго, е и дело на конкретни хора – с конкретни имена и конкретни заслуги. Че за тези воини, жертвали живота си, трябва да има памет, която да се съхранява от поколенията, че тя е насочена и към техните потомци.

Затова всяка Света литургия във всяка българска църква включва поменаването на „Царя Освободител Александър II и всички воини, паднали за свободата на отечеството ни“. Кратко и категорично. Винаги. Дори по времето на комунизма. Впрочем, дори в честванията по онова време – помня от дете – се произнасяше горе-долу същото, което каза президентът Радев в словото си на Шипка: вечна слава (или памет) на всички руснаци, румънци, финландци, украинци, белоруси, сърби, черногорци…

Традицията е такава – осветена от десетилетията. За руснака държавата (империята) може и да е всичко. А хората – нищо. Така разсъждават руснаците, тяхна си работа. Така разсъждава и руският патриарх Кирил, който чувайки за поменаването и на румънци, украинци, белоруси, сърби, поляци, финландци, явно изпада в гняв, да не използвам друга дума, защото явно чува… Румъния, Украйна, Беларус, Сърбия, Полша, Финландия…

Държавите, а не хората.

Ала това си е негов проблем.

И ако му е било трудно „да чуе“ всичко това на Шипка, може би щеше да му е по-лесно, ако го беше прочел около дверите на катедралния храм „Св. Александър Невски“ в София. Там, на шест езика, включително на руски, фигурира следното послание:

Патриаршеската катедрала „Св. Александър Невски“ е храм-паметник, издигнат от целия български народ в памет на хилядите руски, български, украински, молдовски, финландски и румънски воини, паднали през 1877-1878 г. за освобождението на България от османско иго.

Ето съдържанието на българската памет. А който иска да ни клейми като каквито си ще „неблагодарници“.

Историята, Ваше Светейшество, кротко можем да добавим ние, се прави все пак от хора. Император Александър II е поел риск и е обявил войната от името на Русия (имало е обаче и руснаци против, имало е). И не всички са слушали манифеста и са се кръстели, както пише Достоевски. Прочетете спомените на Евгения Тур, тъщата на ген. Гурко, издадени неотдавна на български, и ще разберете защо. „Бих разбрала, че баща на семейство (тоест Гурко) оставя жена и деца за защита на Отечеството, но за защита на българите… това е вече прекалено“. Днес под тези думи, както виждаме, поради съвсем други причини, се подписват други хора, възневидяли българите, тези презрени „слуги содомски“.

А пък за чест на Царя Освободител трябва да уточним, че той явно не е разбирал нещата по начина, както ги разбира патриарх Кирил. Доказателството е едно изключително свидетелство – това на Леонид Чичагов – „Дневник за пребиваването на Царя Освободителя в Дунавската армия 1877 г. (София, 1901 г.). Настоявам, че свидетелството е от изключително значение, защото Леонид Чичагов (1856-1937) е не само приближен на Александър II, но си и води подробен дневник за сраженията, участник е в боевете в Горни Дъбник и Телиш, награден е със сабя след превземането на Плевен. После помага в изграждането на румелийската милиция, а през 1895 г. се оттегля от мирската суета и се замонашва под името Серафим (в памет на св. Серафим Саровски). През 1918 г. той става митрополит Варшавски (но така и не застъпва на поста си), бори се с болшевиките, а също и с изменниците в Църквата – както с „обновленците“, така и с „примиренците“ около Сергий Страгородски. От 1928 г. е Ленинградски митрополит (така се е казвало навремето). През 1937 г., макар и тежко болен, е арестуван, изнесен на носилка и измъчван. През 1997 г. е канонизиран като новомъченик от архиерейския събор в Москва. Можем ли да не вярваме на свидетелство за Руско-турската война, дело на новомъченик и светец?

И тъй, как Царят Освободител се отнася към воините в армията си, важни ли са за него различните националности?

В записа от 29 юни 1877 г. в книгата четем: „Негово Величество се разхождаше с инфанта (наследникът на румънския трон), когато повика един солдатин от литовския полк, показа го като герой от преминаването на Дунава: тоя литовец беше чудесно ранен от куршум, който като задянал страната му и носа до окото, пробил фуражката…“

За Царя Освободител този литовец е герой и той го награждава. Не знаем името му, но знаем, че литовци са се сражавали за свободата на България. И им отдаваме дължимото, както е сторил това и Александър II.

По същия начин впрочем той награждава и храбрите румънци след падането на Плевен. Близо 3000 жертви дават те само при третата атака на обсадения град.

„Императорът разговаря с румънските началници и присъства на стрелбата на батареите. Княз Карол, с разрешението на Императора, поднесе на Негово Величество румънския медал „За военно достойнство“, току-що отсечен.

Императорът го тури на гърдите си, при възторжените викове на румънските войски, и раздаде Георгиевски кръстове на солдатите, които се бяха особено отличили“.

Румънският княз Карол сетне държи реч, в която заявява, че това е признателност за храбростта на румънската армия, храбра съюзница в битките. Без да знае, че в края на войната „за награда“ Руската империя ще отнеме от румънците Бесарабия, тласкайки ги по този начин към Добруджа и в конфликт с новоосвободена България.

Ала това е вече друга история.

Що се отнася до финландците, тъй презрени от руския патриарх, който смята, че те са някакъв руски лейбгвардейски полк, разквартируван във Финландия, очевидно той никога не се е интересувал от паметника на Цар Освободител пред българския парламент. Инак щеше да знае, че фигурата на преден план на фриза – на кон и с вдигната сабя – е на финландския генерал Казимир Ернорт, впоследствие военен министър на Княжество България и дори за кратко негов министър-председател (при режима на пълномощията).

А истината е, че става дума за близо хиляда финландци, отличили се с храбростта си във войната. И че те, поданиците на княжество в рамките на Руската империя, са тръгнали за освобождението на България с ентусиазъм, дори са имали собствен марш:

Тръгват момците, тръгват на поход,
Хелзинки сбогом, край роден мой,
Битки ни чакат, барутен грохот,
Константинопол ще стигнем с бой. [1]

Именно тяхно е решаващото участие в битката за Горни Дъбник, където и днес има паметник на загиналите финландски воини. И това не е въпрос на историческа интерпретация.

Както е вярно също, че генерал Енрот освобождава Търговище. А в един финландски военен дневник се разказва за тяхното влизане първи в София:

Преди да сме влезли в град (София), пред нас се показа дълго шествие от софийски граждани, водени от един свещеник. Те ни посрещат с хляб и сол. Лицата им бяха озарени, развълнувани, а по-възрастните жени и мъже се кръстеха и плачеха от радост. Трудно може да се изрази това с думи! Явно бе, че тия хора добре разбират какво означава за тях прогонването на турците. И всеки се стараеше да ни подаде ръка, да ни поздрави, което още повече ни развълнува и затрогна… [2]

Вечна памет на финландците от признателните българи!

А какво да кажем тогава за украинците, беларусите, поляците?

Това също е страница от Освободителната война, която предстои да прочетем внимателно. След провала на Цариградската конференция, Русия има „мандат“ от Великите сили да води война с Османската империя (при определени условия). Те са споразумени в отделни договорености с Австро-Унгария (Райхщатското споразумение) и Великобритания (протокола Дерби-Шувалов).

Русия влиза във войната с убеждението, че тя ще трае само три-четири седмици.

За целта на балканския театър на бойните действия са изпратени около 260 000 души – срещу далеч по-голямата турска армия. Става дума за войскови части от южните губернии – Одеска и Херсонска, където служат множество украинци. А това е времето на украинското национално пробуждане. Тези полкове са зле оборудвани, въоръжени са със старо оръжие. Отрядът на ген. Гурко бързо минава Балкана и стига Стара Загора. На императорската армия вече се привижда Одрин, ако не и стените на Цариград. Тогава идва първата катастрофа с обсадата на Плевен, необмислените атаки на Скобелев костват хиляди жертви. Отрядът на Гурко е изтласкан обратно към Балкана. Стара Загора е в пламъци (30 000 български жертви). Оттук и значението на Шипка – ако елитните части на Сюлейман Паша през август 1877 г. са стигнели Плевен, краят на войната е щял да бъде наистина близък, но с обратен знак. И не е ясно каква би била съдбата на България.

Един ден в учебниците може би някой ще обясни под „Опълченците на Шипка“, че тази велика поема на Вазов изобщо не е преувеличение, а носи в себе си цялата историческа истина. Защото на българските опълченци руският цар е бил принуден да повери „войната, прохода и себе дори“. Без преувеличение. На карта е заложен не само изходът на цялата война, но и животът на Александър II, който рискува да попадне в плен.

Все неща, които уж знаем, а все някак забравяме.

А историята се изпразва от смисъл, престане ли да бъде жива памет, да има досег с истината.

Колкото и това да е „огорчително“ за някого.

Защото националното „снишаване“ е равносилно на предателство към предците ни и към всички, наистина оставили костите си заради днешната българска свобода.

 


Кратък адрес на настоящата публикация: https://dveri.bg/uac93 

Разпространяване на статията:

 

 

И рече старецът...
Лакомото желание за храна се прекратява с насищането, а удоволствието от питието свършва, когато жаждата е утолена. Така е и с останалите неща... Но притежаването на добродетелта, щом тя веднъж е твърдо постигната, не може да бъде измерено с времето, нито ограничено от наситата.
Св. Григорий Нисийски
   

© 2005-2016 Двери БГ и нашите автори. Препечатване - само при коректно посочване на първоизточника.