„Правим го за БГ“ е кауза, която е свързана с опит да направим популярна темата за раждаемостта, чрез наистина голямо кръщене, с което ще се опитаме през есента на 2017 г. да кандидатстваме за рекордите на Гинес. Това каза телевизионният продуцент и учредител на Движение за национална кауза (ДНК) Андрей Арнаудов във връзка с първото официално събитие на движението.
„Правилата са много прости: ако направите дете между 1 януари 2016 г., което вече естествено е минал период, до 1 ноември, Деня на будителите, през 2016 г., и качите селфи с позитивен тест за бременност или снимка от видеозон с хаштаг „Правим го за БГ“ във Facebook-страницата на ДНК, ще Ви поканим да станете част от това мероприятие през есента на 2017 г.“, уточни Андрей.
Така у нас тръгна поредна „инициатива“ или „мероприятие“ на някои за нещо, в което хем да бъде за България като модерна „патриотична“ страна, хем да направят малко имидж на гърба на БПЦ, пък и тя да се „отърка“ около инициаторите и малко да ѝ се вдигне авторитетът. Трябва да призная, че слабо следих инициативата, но като замисъл тя никак не е лоша. Добра идея, но… с лошо изпълнение на наш гръб, а изпълненията ще са лоши дотогава, докато не спрем да мислим само и единствено за показността си.
Това, обаче, което видяхме като репортажи и снимки в медиите за „масовите“ кръщения на тези деца, „направени“ в обявения период под надслов „Направи го за България“, достигна на някои места до цинизъм.
„Направи го за България“, което би трябвало да се разбира „направи дете за България“, прилича доста на комсомолските инициативи по времето на Тато, но тъй или иначе е инициатива, има инициатори, има и изпълнители, а всеки може сам да решава какво да направи за България. За хора от измисления ни елит като Иван и Андрей и за младите майки и татковци може да е модерно и „свежо“ да правиш и кръщаваш детето си заради България, но това не е никак християнско и няма нищо общо с Църквата, нито с Христос, защото човек се кръщава не заради България, а заради Христос и своето спасение.
Всъщност тези показни кръщения на деца отприщиха спорове, които отдавна клокочеха и избухнаха по този повод.
У нас отдавна е болна тема липсата на катехизация, която не се извършва не само след падането на режима. Забрана за катехизация и проповед към БПЦ има още след 9 септември 1944 г., когато Църквата от тържествуваща става отново гонена и на българите е забранено не само да вярват, но и да говорят за Бога публично, да носят кръстове, да влизат в храмовете, да се ползват от тайнствата на Църквата, накратко – безбожната власт налага Бог да бъде забравен.
И в продължение на няколко десетилетия много хора наистина забравят Бога. Свещениците кръщават често и в домовете на енориашите си под страх от гонение, само децата да бъдат кръстени. На практика духовенството е можело да върши своето служение, но не е можело публично да проповядва и катехизира хората.
Така за няколко десетилетия в България свещениците кръщават хора, които не знаят нищо за вярата, освен ако духовникът междувременно не е успял да поговори с тях или не са научили за християнството от своите родители. Липсата на публична проповед обаче слага отпечатък на забвение. След падането на режима буквално за няколко години всички се втурнаха да се кръщават. И тази вълна от новопокръстени, но отново некатехизирани християни продължи години наред, като минаха вече почти тридесет години, в които кръщението се извършва на много места без предварителна проповед и катехизация. Така днес една голяма част от българите, при това вече няколко поколения, имат кръщелни свидетелства, но не знаят нищо за християнската си вяра, нито за Христос. Те са християни, но не влизат в храма за нищо друго, освен при своето кръщение, венчание и опело. Така започва и завършва животът на поколения християни в България, без тези хора някога да са били катехизирани или да са живели църковен живот в тайнствата на Църквата. На практика това е християнство без Христос.
Ето какво пише отец Стефан Стефанов още през 1998 г. за кръщението и катехизацията: „Порочна и за съжаление почти повсеместна практика в Българската православна църква е светото тайнство Кръщение да се извършва без абсолютно никаква подготовка: идва в храма желаещият да се кръсти или негови близки, свещопродавачката записва дата и час, казва да носят кърпа и сапун и в записаното време свещеникът извършва кръщавката, а фотографът заснима „ритуала“. Плаща се таксата, дава се кръщелното и връзката с новопокръстения се прекъсва. Чак докато дойде време за опело.
Кръщаваните по този начин нямат никакво или имат съвсем повърхностно, а нерядко и превратно понятие за християнска вяра, която приемат. Огромното мнозинство не знаят нито Господня молитва „Отче наш…“, нито Символа на вярата, тъй като първата им и последна „среща“ с него е на самото кръщение. Ако някой знае и разбира, това се дължи не на Църквата, а на самообразование, през последните години - донякъде и на училището. Но на всички нас ни е пределно ясно, че нито училището, нито самообразованието могат да заместят Църквата. Оправдания и извинения, защо нещата стоят така, разбира се, има предостатъчно, но това не е основание Църквата да продължава да се държи пасивно и да не прави стъпки към излизане от този порочен кръг.
В нашата страна в началото на 90-те години се появи един абсурден израз – „православен атеист“. Църквата няма нужда и полза от „православни атеисти". Напротив, такива християни са най-вредни и за Църквата, и за обществото, а най-вече за самите себе си. Но отговорността да бъдат те такива пада върху Църквата. По-конкретно – върху нас. Още по-конкретно – върху клира, който претендира, че е Църквата.
В тази връзка ще припомня още нещо, което засегнах по този въпрос в друга статия по друг повод: „Нещата у нас наистина са „оставени“ на съвестта на всеки един отделен духовник – такива са моите лични наблюдения. Резултатът от дългите години на атеизъм пък е: християни, които са кръстени, но не и катехизирани и възпитани като такива. Следствието е – липса на християнска и църковна съвест. Колко християни в България могат да кажат Символа на вярата? Големите, дори бих казала, огромните проблеми днес в БПЦ са точно заради такива „номинални“ християни, кръщавани през десетилетията на безбожие и див атеизъм. С кръщението, получено „по традиция“ или по настояване на възрастните хора в семейството, приключва въвеждането на детето в християнството, а животът му по-нататък обикновено няма нищо общо с Христос. От такива „номинални“ християни бяха ръкоположени и една немалка част „номинални“ клирици, които имат същото „номинално“ отношение към Църквата. Затова православното християнство в България днес е толкова хилаво, слабо, безсилно и… безсолно. Християнство, в което липсва отношение към храма, защото голяма част от християните нямат нужда нито от Църквата, нито от Христос. А сериозният проблем с катехизацията можеше и може да се реши и днес на поместен събор. Ако той все пак се свика, разбира се. Иначе ще продължаваме да кръщаваме християни, които не знаят нищо за Христос и нямат нужда от Него“.
Оказва се, че номиналното християнство, което няма нужда нито от Църквата, нито от Христос, е „родило“ номинално свещенство, което продължава да възпроизвежда номинални кръщения, пък били те и „по инициатива“ или като „мероприятие“, без да си задава въпроса: може ли тайнството да бъде и да се случи по „инициатива“…
И още по-страшният въпрос, който следва от това, е: може ли това изобщо да бъде християнство и докога ще продължава да се случва това в Българската православна църква? Какво се получи на практика от тези т. нар. „масови“ кръщения? Получи се това, че много хора усетиха фалша и излишната показност, на която българите вече реагират болезнено, тъй като тя прелива отвсякъде в живота им. Колкото и да сме свикнали с нея, в крайна сметка тук става въпрос за тайнство, а тайнството, освен че е акт на личната вяра на всеки човек, също е и жива връзка с Христос. Тази връзка обаче не бива да бъде показна, защото, както казахме по-горе, ние не се кръщаваме за България, а заради спасението си. Когато пък тази жива връзка липсва въобще и в съзнанието на човека, който се кръщава, тогава едно такова „масово“ кръщение може да се превърне и се превърна в пародия, снимана live stream във фейсбук и превърната в шоу и зрелище…
Другото смущаващо нещо са възприемниците. При условие, че в БПЦ имаме такъв голям проблем с липсата на катехизация (тази инициатива беше пример за масова некатехизация, за която досега само се говореше, а сега я видяхме нагледно), защо трябваше да се допускат като възприемници хора със съмнителна репутация или плеймейтки, чиито силиконови гърди доскоро красяха кориците на еротичните списания, какъвто беше случаят в Плевен? Не притеснява никого вероятно и фактът, че не може родителите на децата да не познават своите възприемници, а възприемниците да нямат повече връзка със своите кръщелници, освен в деня на кръщението. Едва ли има християнин, който да не е ставал възприемник и да не знае каква голяма отговорност е това.
На тези всички смущаващи наблюдения обаче капак сложи кръщението в катедралния храм на Русе, в което отец ставрофорният иконом и останалите свещеници кръстили децата, но не ги потопили в купела, за да не настинат. Може пък с такова номинално християнство и свещенство да сме стигнали дотам, че свещениците да не знаят какво означава думата „кръщение“?
Да го припомним тогава: „Кръщение (на гръцки „ваптисис“) означава потапяне. Главното действие на кръщението се явява трикратното потапяне на кръщавания във вода, което символизира тридневното пребиваване на Христос в гроба, след което е станало Възкресението“.
Сега остава да гадаем валидно ли е „масовото“ кръщение в Русе или не. И дали митрополитът ще се намеси и ще има църковно наказание за това нарушение пред очите на всички. Защото се оказва, че не само не знаем какво вършим, но и не ни притеснява, че не го знаем, а и сме наградени затова, че не знаем. Типично за България и БПЦ, нали? А дали когато се е организирала тази инициатива, някой духовник от БПЦ е споменал на Иван и Андрей, че не бива да се прави инициатива от кръщението, защото то е тайнство и не може тайнство да се извършва по инициатива. Че такива кръщения в Църквата е имало и днес има, но те винаги са били предшествани от проповед, от оглашение, след което е следвало желанието на много хора да се кръстят. Каква беше проповедта тук? Дали тези хора са дошли от искрено желание да кръстят децата си или просто, за да участват в „мероприятие“, за което няма да платят? Или пък за да си видят детето по снимките в сайтовете? В този случай БПЦ участва в проява на публичност, която е вредна и която няма да даде добър плод.
Християнската църква винаги е била проповядваща, катехизираща, мисионерстваща. Тя винаги се е стремила да изпълнява заповедта на Христос: „И тъй, идете, научете всички народи, като ги кръщавате в името на Отца и Сина, и Светия Дух“ (Мат. 28:19). Ние имаме днес огромен проблем и той е, че не изпълняваме основна Христова заповед. При условие, че Църквата в България днес не е гонена и не са налице необичайни условия за проповед, ние нямаме оправдание за това, че НЕ мисионерстваме. Ние масово НЕ катехизираме, НЕ учим, НЕ изпълняваме Христовата заповед така, както я е оставил Христос: да идем, да научим и да кръстим. При условие, че не правим това, как ще кръщаваме „масово“ и кампанийно? И още повече, че у нас има и друг огромен проблем, споменат по-горе: номиналното християнство, т. е. християни, които поколения наред са кръщавани, но не са катехизирани поради забраната на безбожната власт за проповед и катехизация. Тоест ние днес имаме кръстници, които са свидетели на Христовата вяра, но не я познават и не могат дори да се прекръстят! И как тогава масово ще кръщаваме, когато масово имаме неграмотни и некатехизирани християни, които продължават да стават възприемници? Значи ние масово нарушаваме правилата за кръщение и показваме това публично, без никакво притеснение, дори показваме нагледно нарушаване не само на Христова заповед, но и на църковни правила, какъвто беше и случаят в Русе.
Затова е крайно време да си дадем сметка къде стоим като поместна църква в Едната, Света, Вселенска и Апостолска Църква и каква е целта на земната църква: подготовка за спасението на хората, станали членове на евхаристийната общност. Отдавна е време и да си дадем сметка и какво остана от нашата църква и това ли наистина се нарича Църква.
Публикувано в Задругата
