Мобилно меню

4.9807692307692 1 1 1 1 1 Rating 4.98 (52 Votes)

1062212 900Гледах наскоро филма „Краят на боговете“ и през цялото време имах чувството, че гледам нещо познато. После направих справка и разбрах, че  е римейк на филма „Разследването“ на Дамиано Дамиани от 1987 г. Разследването се извършва от пратеник на император Тиберий, който трябва да докладва за събитията, свързани с личността на Иисус, за когото до Рим са достигнали смътни и противоречиви слухове и най-вече пратеникът трябва да издири Неговото погребано тяло.

Както при всеки римейк, сюжетите почти се повтарят, но акцентите са поставени по различен начин и на различни места. Основният отпечатък в паметта ми от филма на Дамиани беше, че Христос не присъства като персонаж, а всъщност присъства през цялото време – точно както е в живота на всеки християнин.

Във филма на Джулио Базе „Краят на боговете”, който е копродукция с българско участие, една сцена ме порази особено. Савел от Тарс отива при архидякон Стефан, бъдещия първомъченик и блъска брат му Давид, свлича го на земята и започва да го рита с ярост. Давид се сгърчва от болка, Савел продължава да го рита, като се ожесточава все повече, обърнал е лицето си към Стефан и след всеки удар, който нанася на брат му, го пита ехидно и предизвикателно: е, какво, няма ли да защитиш брат си?! Стефан (изигран прекрасно от Христо Живков) го гледа безмълвно, в него кипи остра борба между желанието да спре побоя над брат си и въздържанието от това да отговори на насилието с насилие. Сцената ескалира, ритниците стават все по-силни и по-ритмични, физически усещаме болката на пребивания Давид, лицето на Савел става все по-озверяло, борбата в душата на Стефан все по-драматична, да пребиват до смърт твоя брат пред очите ти и ти да не го защитиш. В последния миг, когато Стефан не може повече да издържа и вече е вдигнал ръка, за да удари Савел, Давид с последно усилие прошепва: братко, недей да отговаряш на омразата с омраза, нали така ни учеше нашият рави! Ръката на Стефан се отпуска, гневът и яростта на Савел изкривяват чертите му, неговото гонение над християните е безсилно. В тях има неразбираема сила, която неговите ритници не могат да сломят. Той изритва за последен път Давид и си тръгва.

В поведението първомъченика Стефан, в поведението на следващите мъченици и като цяло в поведението на християните от първите векове няма логика, в очите на обикновените хора то изглежда налудно, малодушно, страхливо, неестествено дори. Как е възможно да ритат собствения ти брат пред очите ти и ти да не направиш дори най-малък опит да го защитиш? Как може да бъде обяснена такава постъпка?

Истината е, че не може да бъде обяснена с човешката логика, нито с човешката психология, нито със земните закони. Истината е, че такова поведение е свръхчовешко. Но не в смисъла на ницшеанската философия. Ранните християни се опълчват срещу силата със своята слабост. Не се противопоставят на насилието на своите убийци дори когато са били воини. Уповават се единствено на Божията сила, която получават чрез живата си вяра в разпнатия Христос. Вярата им се е изразявала в подражание на Христос. Били са християни в най-прекия смисъл – постъпвали са както е постъпвал Христос. Носили са името християни не по традиция или като украшение, а защото са носили Христос в себе си, както се изразява Антиохийският епископ Игнатий, наречен Богоносец. Когато отивал към арената в Рим и християните искали да се застъпят за него, той се обърнал към тях: „Умолявам ви: не ми оказвайте неблаговременна любов. Оставете ме да стана храна на зверовете и чрез тях да достигна Бога. Аз съм пшеница Божия: нека ме смелят зъбите на зверовете, за да стана чист хляб Христов.“

По същия начин са свидетелствали своята вяра хиляди мъченици, „които чрез вяра победиха царства, вършиха правда, получиха обещания, затулиха уста на лъвове, угасиха огнена сила, избягнаха острието на меча, от немощни станаха крепки, бидоха силни на война, обърнаха на бяг чужди пълчища, жени приеха умрелите си възкръснали; други пък бяха измъчени, като не приеха да бъдат освободени, за да получат по-добро възкресение; други пък изпитаха подигравки и бичове, а също окови и затвор, с камъни бидоха избити, с трион рязани, на мъки подлагани; умряха с меч убити, скитаха се в овчи и кози кожи, лишавани, оскърбявани и измъчвани (тия, за които светът не беше достоен)“. Тези думи на преклонение и възхвала апостол Павел пише за старозаветните свидетели на вярата, но те важат с още по-голяма сила и за новозаветните мъченици за вярата. Ние ги наричаме мъченици, но истинският им подвиг е в тяхното свидетелство. Всяка капка тяхна кръв се превръща в семе, което пониква. Всички ние от следващите все по-отдалечени векове сме плод на именно на тези живи семена.

Но действена, силна, претворяваща ли е нашата вяра и днес? Ние, християните от 21 век, така ли се държим, както се е държал Стефан, когато са убивали неговия брат, когато са  хвърляли камъните по самия него, когато се е молил за своите мъчители и убийци? Не сме ли станали и ние част от света, не сме ли започнали да живеем по неговите закони? Да не ни сметнат за безумни, за неадекватни, за налудни? С какво се различаваме ние, които имаме скандалната претенция да сме вярващи, от онези, които са невярващи? Вярата не се ли изпълнява всеки ден, всяка минута, във всяка среща, във всеки жест, във всяка дума и реакция, и мисъл към другите? Да, нас не ни хвърлят на лъвовете, не ни изтезават, ако не се отречем, не ни гонят от църквите, но тогава кое е нашето свидетелство, след като и ние ежедневно се подхлъзваме и пропадаме в същата сивота и същите течения на света, така, че съвсем не се различаваме от него? Днес на нас ни се струва, че светостта е съществувала само в древната църква. И именно затова за нас са толкова близки просиялите във вярата светци от ново време – за да слушаме и четем думите им, които се отнасят до нашия живот, но едновременно и ни превеждат по пътеката от мъченическа кръв през вековете до най-ранните свидетели на вярата. И често забравяме, че тази пътека от мъченическа кръв не прекъсва. Тя е като онзи останал неразкъсан хитон в подножието на Кръста. Забравяме за хилядите новомъченици на болшевишкия терор в Русия. Забравяме и за нашите нови мъченици. В Русия са канонизирани стотици новомъченици, у нас още няма канонизирани мъченици за вярата от първите години след установяването на комунистическата власт. Но те съществуват и техните имена са записани на небесата. Пътеката от мъченическа кръв не е прекъсната. Семената на вярата се сеят и днес.

Като че ли се изгражда невидима кула. Основите са най-силните, най-сигурните. И всеки следващ век е следващ етаж в тази кула. И ето, ние сме на 21-ия етаж. Замайваме се от високото. Страхуваме се от земетресения. Тревожим се бурите и ветровете да не ни отнесат. А какво ли би било на още по-високите етажи? Имаме ли сили да си го представим?

Савел се уморява да рита Давид, но Давид не се уморява да понася мъчението и с последни сили моли брат си да не се поддаде на гнева и да не се нахвърли срещу Савел. Скоро след брат си и архидякон Стефан загива, пребит с камъни и с последни сили се моли за своите убийци, сред които е и Савел.

Живата вяра на свидетелите и твърдостта им пред смъртта слагат отпечатък в съзнанието на Савел. Той все повече се ожесточава заради своето безсилие пред силата на тяхната вяра. И когато на път към Дамаск Иисус го призовава, той не се поколебава да откликне на призива. Защото семето на вярата вече е посято в неговата душа от кръвта на мъчениците. Павел става най-мощната тръба на свидетелството. За да бъде и самият той посечен с меч, за да се превърне и неговата кръв в семе на вярата.

Източник: Култура.bg


Кратък адрес на настоящата публикация: https://dveri.bg/wchxc 

Разпространяване на статията:

 

 

И рече старецът...

Само чрез сражение душата постига напредък.

Авва Йоан Ниски
   

© 2005-2016 Двери БГ и нашите автори. Препечатване - само при коректно посочване на първоизточника.