След терористичния акт в Петербургското метро, при който загинаха 11 и бяха ранени 50 човека, отново на преден план излизат въпросите как да се справим с болката, как да приемем случващото се нещастие, защо Бог допуска злото? Дали вярващите хора могат да намерят смисъл в ставащото и да открият духовна поука? Руският сайт “Православие и мир” търси от свещеници отговорите на тези въпроси.
Протоиерей Алексий Умински:
Какво да кажа за случилото се? Може само да плачем и да се молим. Не е възможно непрекъснато да обвиняваме и упрекваме Бог – Ти къде беше, къде беше?
Ние живеем в свят, в който всяка наша дума, всяко наше действие се отразяват на света. Всяка голяма война започва със скандала в комуналната квартира. Но ние не мислим за това, не го забелязваме.
В крайна сметка ние сами си организираме войните и терористичните актове едни срещу други – макар и малки, микроскопични, но страшни. Когато си отмъщаваме един на друг, когато воюваме помежду си, когато мразим, ненавиждаме, не си прощаваме. Това са терористични актове в нашия живот, но ние не ги забелязваме, защото те са с хомеопатичен размер.
Такива терористични актове ние си организираме ежедневно – чрез оскърбление, проклятие, с желанието ни другият да умре. Те се случват в света постоянно, случват ни се ежедневно, но ние им обръщаме внимание и ги приемаме като трагедия едва когато достигнат огромни размери.
Свещеник Андрей Мизюк
Не искам да казвам банални неща. Всичко е очевидно и много страшно. В цялото това безумие и ужас трябва да си спомним за това, че всяка сълза ще бъде изтрита и скръбта ще бъде утешена. Но това няма да стане благодарение на съместни заявления или всевъзможни действия и специални операции. Още по-малко може да има компенсация, която да покрие загубата на близък човека.
Аз вярвам, че ако човек види, дори само на екрана на телевизора, по новините, чуждото нещастие и дори само въздъхне с капка състрадание към този, който е в беда, или е загинал, който е лишен от покрив и е отчаян, то злото ще се препъне. Дори само в неговото сърце. В днешния свят има твърде много места, където ужасът и смъртта едва ли не са се слели с цвета на очите. И трябва да състрадаваме на другите без да мислим дали те състрадават на нас. Каква полза има в това да обичаме само тези, за които знаем със сигурност, че ни обичат.
Тези, които са извършили терористичните актове, вероятно са знаели, че за много жители на този и други европейски градове, е започнала Страстната седмица. Подобни неслучайности и вероятният нечовешки умисъл в тях трябва да бъдат отчитани, за да се знае кой и защо истински се радва на болката и смъртта, на страданията и хаоса. Трябва да го имаме предвид, за да се ужасим и да не го подминем. За да разберем, че равнодушието, особено осъзнатото, е най-добрата почва за страшната и смъртоносна празнота в душата.
Времето на поста е дадено, за да се научим да обичаме. За това ежедневно молим в молитвата на св. Ефрем Сирин заедно с искането за целомъдрие и смирение. Там не е посочено кого конкретно и за какво да обичаме. Ако няма любов, няма и молитва, а ако няма молитва, то ние не търсим възможности да бъдем с Него, да дишаме с това, с което е изпълнено Неговото Царство. Каквото бъде направено на “едного от тия малките”, това ще бъде сторено и на Него. Още повече, че думите “да, ида скоро” (Откр. 22:20) са били произнесени много отдавна. И дай Боже, това скоро да не стане за някого болезнено и неочаквано.
Със съкращения
